— Стиви Рей, трябва ми домашното по… ъ-ъ-ъ, социология за понеделник. Мисля, че можеш да ми помогнеш. Няма да отнеме много време и… — започнах аз, но тя ме прекъсна, без да откъсва очи от телевизора.

— Чакай, Зи, ела тук. Трябва да видиш нещо.

Тя ме намести пред телевизора. Очите на Близначките също бяха залепени за екрана. Направи ми впечатление колко угрижени изглеждат всички и темата за Лорън (временно) ми изхвръкна от главата.

— Какво става?

Те гледаха повторението на вечерните новини по Канал 23. Говорителката обясняваше нещо и показваха снимки на парка «Уудуърд»

— Не мога да повярвам, че тя не е вампир. Изглежда ненормално красива — изкоментирах аз, но те ме прекъснаха:

— Ш-ш-т! Слушай какво казва.

Все още изненадана от странния начин, по който всички се държаха, аз млъкнах и се заслушах.

— И така, да повторим водещата новина за тази вечер. Продължава издирването на капитана на футболния отбор «Съюза», ученика Крис Форд. Седемнайсет годишното момче изчезна вчера след тренировка с отбора.

На екрана имаше снимка на Крис с футболния му екип.

— Аз го познавам! — възкликнах.

— Точно затова те извиках да гледаш — каза Стиви Рей.

— Издирването продължава в района на площад «Утика» и парка «Уудуърд», където е бил видян за последно.

— Това е много близо дотук! — извиках аз.

— Ш-ш-т!

— Знаем — каза Шоуни.

— Засега няма данни защо е бил в района на парка. Според майката на изчезналото момче той даже не е знаел пътя дотам. Тя сподели, че го очаквала вкъщи веднага след края на тренировката. Няма информация за него от двайсет и четири часа. Ако някой има информация, която може да помогне на полицията да намери Крис, моля, обадете се. Вашата анонимност е гарантирана.

Водещата смени темата и всички отместихме очи.

— Значи го познаваш? — попита Шоуни.

— Да, но не кой знае колко добре. Той е един от играчите на «Съюза» и когато имах нещо като връзка с Хийт… нали знаете, че той също е футболист?

Те нетърпеливо кимнаха.

— Ами той ме влачеше по купони с неговата компания, където често се засичах с Крис и братовчед му Джон. Според слуховете по някое време те са отказали напиването с гадна бира и са започнали да пушат трева. — Погледнах към Шоуни, която като че ли проявяваше необичаен интерес към случая. — И преди да си попитала — да, той е точно толкова готин, колкото беше на снимката.

— Срамота, че такава гадост се е случила на толкова готино чернокожо момче — възмути се Шоуни.

— Срамота е, че се е случило на толкова готино момче, независимо от цвета на кожата — възрази Ерин. — Хайде без дискриминация. Готиният си е готин.

— Както винаги си права, сестра ми.

— Не обичам марихуана — намеси се Стиви Рей. — Мирише ми много лошо. Веднъж опитах и се скъсах да кашлям, да не говорим как ме боля гърлото. Освен това малко от тревата попадна в устата ми. Беше си направо гадно.

— Ние не се занимаваме с гадости — отсече Шоуни.

— Да, а тревата е гадост. Освен това те кара да се тъпчеш с храна. Жалко, че тези готини футболистчета са се забъркали в това.

— Понеже ги прави по-малко готини — каза Шоуни.

— Добре, добре. Готините момчета и пушенето на трева не са най-важното сега. Имам много лошо предчувствие за тази работа с изчезването — обадих се аз.

— О, не! — възкликна Шоуни.

— Мамка му! — добави Ерин.

Говорехме за изчезването на Крис и за това колко е странно, че за последно е бил видян в близост до училището за вампири. На фона на тази новина моята малка драма с Лорън изглеждаше супер незначителна. Имам предвид, че все още исках да разкажа поне на Стиви Рей, но не можех да се освободя от неприятното чувство, което ме обзе, откакто гледах новините.

Крис е мъртъв. Не ми се искаше да го повярвам. Не исках да го знам. Ала всичко вътре в мен крещеше, че ще го намерят, но не жив.

На вечеря се срещнахме с Деймиън и темите за разговор се въртяха единствено около изчезването на Крис. Теориите ни се простираха от предположението на Близначките, че «готиният тип» се е скарал с родителското тяло и е забягнал някъде да се напие с евтина бира, до надеждите на Деймиън, че може би е открил в себе си хомосексуални наклонности и е заминал за Ню Йорк да осъществи мечтата си — гей фотомодел.

Аз нямах теория. Всичко, което имах, беше едно ужасно чувство, за което не исках да говоря. Всъщност не можех да хапна нищо. Стомахът ме болеше ужасно.

— Защо не ядеш? — попита Деймиън.

— Просто не съм гладна.

— И на обяд така каза.

— Ами значи го казвам пак! — сопнах му се, за което веднага съжалих, защото той като че ли се засегна и заби поглед във виетнамската си салата.

Близначките само вдигнаха вежди и се заеха да упражняват уменията си по ядене с клечки. Стиви Рей ме гледаше мълчаливо, а на лицето й беше изписана тревога.

— Заповядай. Имам чувството, че е твое. — Афродита подхвърли сребърната ми обица точно до чинията. Погледнах съвършеното й лице. Беше също толкова безизразно, както и гласът й.

— Е, твоя ли е?

Машинално посегнах и пипнах другата обица, която все още беше на ухото ми. Съвсем забравих, че смятах да използвам проклетата обица като оправдание, когато подслушвах покрай кабинета на Неферет. Мамка му.

— Да, благодаря ти.

— Няма за какво. Предполагам, че не си единствената, която има предчувствия за нещата.

Тя се обърна и излезе на двора, без да удостои с поглед масата на приятелките си. Правеха се, че не я забелязват. Никой не искаше да срещне погледа й. Афродита седна навън, където се хранеше винаги през последния месец. Сама.

— Доста е странна — каза Шоуни.

— Да, странна като побъркана вещица — подхвърли Ерин.

— Собствените й приятелки не искат да имат нищо общо с нея — забелязах.

— Спри да я съжаляваш — скастри ме Стиви Рей, неестествено раздразнена. — Проблемът е в нея, не го ли виждаш?

— Не съм казала, че не е. Просто ми направи впечатление, че дори приятелките й я отбягват.

— Изпускаме ли нещо? — попита Шоуни.

— Какво става между теб и Афродита? — включи се и Деймиън.

Отворих уста да им разкажа за разговора с родителите й, когато Неферет ме прекъсна:

— Зоуи, може ли да те отвлека за малко от приятелите ти?

Погледнах бавно към нея, почти предпазливо, защото не знаех какво точно ще видя. Последният път, когато чух гласа й, беше изпълнен с невероятна злоба и студенина. Очите ни се срещнаха. Изражението й беше топло и приветливо, а усмивката й тъкмо започваше да става загрижена.

— Зоуи? Има ли някакъв проблем?

— Не! Съжалявам, бях се замислила.

— Ще се радвам днес да вечеряш с мен.

— О, разбира се. Няма проблем. Ще ми бъде много приятно.

— Добре. — Тя се усмихна на четиримата. — Ще ви отнема Зоуи за малко, но скоро ще ви я върна.

И четиримата я увериха, че нямат нищо против. Знам, че е странно, но те ме пуснаха толкова лесно, че се почувствах изоставена и несигурна. Но защо се държах глупаво? Неферет беше мой ментор и Висша жрица на Никс. Тя е от добрите. Тогава защо стомахът ме свиваше така, след като я последвах навън?

Хвърлих един поглед през рамо на приятелите си. Те вече си приказваха. Деймиън държеше демонстративно клечките и явно обясняваше на Близначките как да си служат с тях.

Усетих, че някой ме гледа, и преместих поглед към стъклената стена, която разделяше залата от двора. Сама в мрака, Афродита гледаше към мен с изражение, което можеше да се определи само като съжаление.

Залата за хранене на учителите нямаше нищо общо с нашата. Намираше се на горния етаж и имаше голяма тераса. Самата зала беше стилно и скъпо обзаведена с няколко размера маси и дори барплот, направен от тъмно, черешово дърво. Тук нямаше нито табли, нито бюфет на самообслужване. По масите бяха подредени ленени покривки и порцеланови и кристални съдове. Няколко учители се хранеха по двойки или на малки групи. Те поздравиха Неферет с уважение, а на мен ми се усмихнаха сърдечно, преди да се върнат към вечерята си.