А може би някой се е вмъкнал в училището, след като е убил брутално Крис Форд и е отвлякъл Брад Хиджънс, и ако сега се изправя срещу него, също ще бъда убита.

Да, бе, да. Ега ти развинтеното въображение!

И тогава чух гласовете.

Забавих крачка, на практика ходех на пръсти. Най-после ги съзрях. Имаше две фигури, които стояха до пролуката в стената. Присвих очи, за да видя по-добре през падащия сняг. Фигурата, която досега преследвах, стоеше по-близо до стената и понеже сега не тичаше с ненормална скорост, можех да забележа, че стои леко прегърбена. Преместих поглед върху другата фигура и почувствах как невероятният хлад на снега, който досега брулеше кожата ми, потъна в душата ми.

Там стоеше Неферет.

Тя изглеждаше мистериозна и властна с развяващата се от вятъра кестенява коса. Сняг покриваше черната й рокля. Беше обърната с лице към мен, така че виждах суровото й изражение, докато говореше ядосано на човека с наметалото. Възможно най-тихо се приближих, доволна, че съм облечена изцяло в черно и се сливам със сенките на дърветата. От новото си място успявах да дочуя откъслечни фрази от това, което Неферет казваше.

— … внимаваш повече какво правиш! Аз няма да…

Напрегнах се да чуя и останалото, но вятърът заглушаваше думите. Изведнъж усетих миризмата — вонеше на нещо като мухъл, на нещо, което не е на мястото си в този студен и влажен ден.

— … прекалено опасно — казваше Неферет. — Подчини се или…

Не чух останалата част от изречението. Фигурата отвърна с грухтящ звук, който приличаше повече на животински, отколкото на човешки.

Нала, която досега като че ли спеше, надигна рязко глава. Скрих се по-внимателно зад дървото, когато тя измяука уплашено.

— Ш-ш-т! — прошепнах й и се опитах да я успокоя, за да не вдига шум. Тя млъкна, но забелязах, че козината й е настръхнала, а очите й са присвити гневно, докато гледаше към човека с наметалото.

— Обещахте!

От гъргорещия му глас и аз настръхнах. Надникнах иззад дървото навреме, за да видя как Неферет вдигна ръка, сякаш се кани да го удари. Той се извърна към стената и качулката падна от главата му, а стомахът така ме сви, че за малко да повърна.

Беше Елиът. Мъртвото момче, чийто дух ни нападна с Нала миналия месец. Неферет не го удари. Тя повиши глас и всяка нейна дума достигна до мен:

— Не ти се полага повече! Не е сега моментът. Не разбираш от тези неща и няма да ме разпитваш. А сега си върви! Ако още веднъж си позволиш да не ми се подчиниш, ще почувстваш гнева ми, а гневът на богинята е ужасяващ.

Елиът се присви и изхленчи:

— Да, богиньо.

Той беше. Сигурна бях. Въпреки че гласът му звучеше така грубо, нямаше съмнение, че е той. Някак си не е умрял и не е извършил Промяната. Беше нещо различно. Нещо ужасяващо.

Отвращаваше ме до краен предел и забелязах с изненада как изражението на Неферет омекна.

— Не искам да бъда лоша с децата си. Знаеш, че вие сте най-голямата ми радост.

С погнуса наблюдавах как тя се доближи до него и го помилва по лицето. Очите му заблестяха с цвета на стара кръв и дори от това разстояние виждах как тялото му трепери. Елиът беше нисък, тантурест и непривлекателен тип, с прекалено бяла кожа и морковеночервена коса, която винаги стърчеше на всички посоки. В момента той беше всичко това, плюс прегърбена стойка и хлътнали бузи. Така че на Неферет й се наложи да се наведе, за да го целуне. Съвсем отвратена, чух как той изстена от удоволствие. Неферет се изправи и се засмя. Беше дълбок и съблазнителен смях.

— Моля ви, богиньо! — изхленчи Елиът.

— Знаеш, че не го заслужаваш.

— Моля ви! — повтори той, целият разтреперан.

— Добре тогава. Но запомни, че това, което богинята дава, може и да си вземе обратно.

Неспособна да отместя поглед, видях как Неферет вдигна ръка и запретна ръкава си. После прокара нокът по кожата си, който остави алена диря. Усетих непреодолимо привличане. Когато тя поднесе ръката си към Елиът, аз се притиснах към дървото, заставяйки се да остана спокойна. Той падна на колене пред нея и със сумтящи стенания започна да пие от кръвта й. Откъснах очи от него и погледнах Неферет. Тя беше отметнала глава назад с леко разтворени устни, сякаш отвратителният Елиът й доставяше истинско сексуално удоволствие, докато пие от кръвта й.

Беше ми много трудно да потисна зародилото се у мен желание. Искаше ми се да порежа някого и да…

Не! Скрих се изцяло зад дървото. Няма да се превръщам в чудовище. Нямаше да бъда изрод. Не мога да допусна това да ме контролира. Бавно и тихо се промъкнах обратно по пътя, по който бях дошла, без да поглеждам назад към тях.

Все още бях разтърсена, объркана и стомахът ме болеше, когато стигнах до общежитието. В общата стая имаше няколко групи момичета, които гледаха телевизия. Настаних се до Стиви Рей, Деймиън и Близначките и започнах да милвам Нала в ръцете си. Стиви Рей не забеляза, че съм необичайно мълчалива. Беше прекалено заета да ми разказва за хода на битката със снежни топки, която след вечеря преминала в истинска война, докато някой не уцелил по невнимание прозореца на Дракона. А той не е вампир, когото си струва да ядосваш.

— Дракона сложи край на войната — заливаше се от смях Стиви Рей. — Но дотогава беше много забавно.

— Да, Зи. Изпусна феноменална битка — каза Ерин.

— Направо смачкахме Деймиън и гаджето му — допълни въодушевено Шоуни.

— Той не ми е гадже! — възрази Деймиън, но усмивката му добавяше едно недоизказано «все още»

— Както… — започна Шоуни.

— … и да е — довърши Ерин.

— Аз го намирам за готин — включи се Стиви Рей.

— И аз — отвърна Деймиън и се изчерви.

— А ти какво мислиш, Зоуи? — попита ме Стиви Рей.

Примигах неразбиращо срещу нея. Имах чувството, че съм попаднала в тайфун, а всички останали около мен се наслаждават на хубавото време.

— Всичко наред ли е, Зоуи? — попита Деймиън.

— Деймиън, можеш ли да ми донесеш малко евкалипт? — казах най-неочаквано.

— Евкалипт?

— Да, малко връхчета и листа — кимнах аз. — Ще са ми необходими за утре по време на ритуала.

— Няма проблем — отвърна той и ме погледна учудено.

— Подготви ли всичко за ритуала? — поинтересува се Стиви Рей.

— Така ми се струва. — Замълчах и си поех дълбоко дъх. После срещнах въпросителния поглед на Деймиън. — Имало ли е някога случай на ученик, който е починал, после да е бил видян жив?

За щастие той не ме попита дали не съм си загубила ума. Но Стиви Рей и Близначките ме гледаха така, сякаш току-що съм съобщила, че смятам да участвам в публичен стриптийз. Обърнах се към Деймиън. Всички знаем, че той е много прилежен в ученето и помни страшно много подробности. Ако някой знаеше отговора на странния ми въпрос, то това бе той.

— Ако тялото на някой ученик започне да отхвърля Промяната, няма връщане назад. Така пише във всички книги, това ни каза и Неферет. — Никога не го бях чувала да говори с толкова сериозен тон. Какво има, Зоуи?

— Моля те, моля те, моля те, кажи ми, че не ти е лошо — извика Стиви Рей.

— Не, не е нищо такова. Добре съм, заклевам се.

— Тогава какво става? — попита Шоуни.

— Изкара ни ангелите — каза Ерин.

— Не исках. Е, добре. И без това всичко е много странно, но мисля, че видях онзи Елиът.

— Моля?

— Какво? — възкликнаха Близначките едновременно.

— Не разбирам — намеси се Деймиън. — Елиът умря прели месец.

Очите на Стиви Рей изведнъж се разшириха.

— Като Елизабет! — И преди да реагирам, тя изрече на един дъх: — Миналия месец Зоуи видя духа на Елизабет до източната стена, но не ви казахме нищо, за да не ви плашим.

Отворих уста, за да им разкажа за Елиът… и Неферет. И я затворих. Осъзнах, че не мога да споделя нищо за Неферет. Вампирите имат много силна интуиция, което в най-голяма степен важи за Висшата жрица. Тя буквално може да чете мисли. Не мога да допусна приятелите ми да се разхождат из училището и Неферет да разбере от уплашените им мисли, че съм я видяла с Елиът. Ще се наложи да запазя за себе си това, което видях днес.