— Глупости някакви. — Той все още не ме поглеждаше.

Изведнъж ме осени прозрение и присвих очи.

— Смята, че имам нещо общо с изчезването на Крис?

— Не точно ти или поне не го е казвала. Мисли, че са вампири, но всъщност много хора също мислят така.

— А ти?

Най-после ме погледна.

— В никакъв случай! Но нещо лошо става. Някой отвлича момчетата от отбора. Затова съм тук днес. Раздавам листовки със снимката на Брад. Може би някой ще си спомни, че го е виждал.

— Съжалявам за Крис. — Пръстите ни се преплетоха. — Знам, че бяхте приятели.

— Много е гадно. Не мога да повярвам, че е мъртъв. — Той преглътна тежко и разбрах, че се опитва да не заплаче. — Мисля, че Брад също е мъртъв.

Аз също мислех така, но не можех да го кажа на глас.

— А може би не е. Може би ще го намерят.

Да, може… Хей, погребението на Крис е в понеделник, искаш ли да дойдеш с мен?

— Не мога, Хийт. Представи си само какво ще стане, ако се появя на погребението на момче, за което всички смятат, че е убито от вампири.

— Да, няма да е много добре.

— Определено. И точно това се опитвам да ти обясня. Ако сме заедно, ще се налага непрекъснато да се съобразяваме с подобни неща.

— Не и когато сме извън училище. Тогава ще можеш да си слагаш този грим, с който си прикрила белега си в момента, и никой няма да разбере.

Той сериозно се заблуждаваше, че като наплескам малко фон дьо тен върху татуировките си, всичко ще бъде както преди. Не можех да му се ядосам, защото разбирах колко силно го желае. Не беше ли същото, каквото и аз правех тук? Не исках ли да си върна част от предишния живот?

Но това вече не бях аз и дълбоко в себе си останах доволна, че е така. Харесвах новата Зоуи, въпреки че сбогуването със старата беше не само трудно, но и доста тъжно.

— Хийт, аз не искам да крия, че съм белязана. Аз съм такава, каквато съм. — Поех си дълбоко дъх и продължих: — Бях белязана специално от Никс и нашата богиня ми даде някои необикновени способности. Няма да е възможно да се преструвам, че съм предишната Зоуи, дори и да искам. А аз не искам.

Той ме гледаше изпитателно.

— Добре, ще го направим по твоя начин и ще теглим една на тези, които не го харесват.

— Това не е моят начин, Хийт. Аз не…

— Чакай, не е нужно да казваш нищо повече сега. Можем да се срещнем пак тук след няколко дни. — Той се усмихна. — Мога дори да дойда през нощта.

Беше ми по-трудно, отколкото си представях, да кажа на Хийт, че няма да се видим повече. Всъщност не съм си представяла, че ще ми се наложи да водя такъв разговор с него. Мислех, че вече сме приключили и всичко е ясно. А сега стояхме тук и се чувствах странно — отчасти нормално, отчасти нереално, което на практика чудесно описваше връзката ни. Въздъхнах и се загледах в сплетените ни ръце, погледът ми попадна на часовника.

— Мамка му! — Бързо отдръпнах ръката си и грабнах чантата. Беше 2:15, трябваше да се обадя на ФБР до петнайсет минути. — Трябва да тръгвам, Хийт. Закъснявам за нещо много важно в училище. Ще… ще ти се обадя по-късно.

Станах и тръгнах по най-бързия начин, но не се изненадах, че той ме последва.

— Не! — прекъсна ме той, когато се опитах да го отпратя. — Ще дойда с теб до колата.

Нямах намерение да спорим. Познавах този тон. Колкото и глуповат и дразнещ да беше понякога, без съмнение бе получил добро възпитание от баща си. Откакто се познаваме, той е истински джентълмен. Отваря ми вратите и ми носи учебниците дори когато съучениците му се подиграват за това. Да ме изпрати до колата е просто част от неговата същност.

Колата ми стоеше самотна под едно голямо дърво, точно където я бях оставила. Както обикновено, Хийт мина пред мен и ми отвори вратата. Не можех да сдържа усмивката си. Имаше защо да го харесвам толкова, беше наистина мил.

— Благодаря ти, Хийт.

Затворих вратата и се канех да спусна стъклото на прозореца, за да си кажем «чао» когато той буквално за секунди се шмугна на съседната седалка.

— Не-е-е, не може да дойдеш с мен. Много бързам и не мога да те закарам до където и да е.

— Знам. Не искам да ме караш никъде, аз съм с пикапа си.

— Добре тогава. Чао. Ще ти се обадя по-късно.

Той не помръдна.

— Хийт, трябва да…

— Искам да ти покажа нещо, Зо.

— Може ли да ми го покажеш по-бързо?

Не исках да съм гадна, но наистина трябваше да се върна по най-бързия начин и да се обадя. Защо, по дяволите, не взех със себе си телефона на Деймиън! Потупвах нервно по кормилото, докато Хийт ровичкаше за нещо в джоба си.

— Ето. Нося го от няколко седмици със себе си. За всеки случай. — Той извади от джоба си нещо плоско и увито в картон.

— Хийт, наистина трябва да тръгвам. А ти… — замлъкнах и дъхът ми секна. Той разви картона. Острието проблесна заплашително на приглушената светлина. Опитах се да кажа нещо, но устните ми бяха пресъхнали.

— Искам да пиеш от кръвта ми, Зоуи.

Тръпки на силно желание пробягаха по тялото ми. Стиснах кормилото с двете си ръце, за да спра да треперя… или за да не грабна бръснарското ножче и да срежа с него топлата му кожа, за да потече прекрасната му кръв…

— Не! — изкрещях толкова силно, че Хийт се сепна. — Просто го прибери обратно и излез от колата ми, моля те.

— Не ме е страх, Зоуи.

— Но мен да! — почти проплаках.

— Няма от какво да се страхуваш. Това сме аз и ти, както е било винаги.

— Не знаеш какво правиш, Хийт! — Не можех да погледна към него. Страхувах се, че ако го направя, няма да мога да се сдържа повече.

— Напротив, много добре знам. Ти пи малко от кръвта ми онази нощ. Беше… беше невероятно. Не мога да спра да мисля за това.

Идваше ми да крещя. Аз също не можех да спра да мисля за това, независимо колко силно се опитвах. Но не можех да му го кажа. Не бих му го казала. Вместо това най-накрая погледнах към него и заставих тялото си да се успокои. Само мисълта за пиенето на кръвта му ме напрягаше до краен предел.

— Искам да си тръгнеш, Хийт. Това не е редно.

— Не ми пука какво хората смятат за редно. Обичам те, Зоуи!

И преди да го спра, той вдигна острието и поряза тънка линийка на врата си. Омагьосана гледах как тъмната кръв се стича по бялата му кожа.

И тогава миризмата ме зашемети. Силна, дълбока и съблазнителна. Като шоколад, но по-силна и по-хубава. За секунди цялата кола се изпълни с нея. Привличаше ме както нищо досега. Не просто имах желание да я опитам. Аз имах нужда да я вкуся.

Не си давах сметка, че съм се приближила, докато Хийт не заговори:

— Да, искам да го направиш, Зоуи. — Гласът му звучеше дълбок и дрезгав, сякаш не можеше да го контролира от вълнение.

— А… аз искам да вкуся кръвта ти, Хийт.

— Знам, скъпа. Давай — прошепна той.

Не можех да се спра. Облизах кръвта по врата му.

Вкусът направо експлодира в устата ми. Когато слюнката ми докосна раната, кръвта изведнъж започна да тече много силно. Чувах стонове, които с трудност разпознах като свои. Впих устни в кожата му, облизвайки съблазнителната алена течност. Усетих ръцете на Хийт да ме обгръщат, когато сложих своите на раменете му, за да го притисна към устните си по-силно. Той отпусна глава назад и също изстена:

— Да!

С едната си ръка той сграбчи задника ми, а другата пъхна под пуловера и започна да мачка гърдите ми.

Докосването му само усили усещанията ми. Той се притисна към мен и това ме подлуди. Сякаш някой друг контролираше движенията ми. Спуснах ръката си от рамото надолу по гърдите му, за да я отъркам в твърдината отпред в панталона му. Отново засмуках раната на врата му. Всякаква рационална мисъл беше напуснала главата ми в този момент. Всичко, което можех да правя, беше да вкусвам, да докосвам, да усещам. Някъде дълбоко в съзнанието си разбирах, че съм се оставила на животинските си инстинкти, но не ми пукаше. Желаех Хийт. Желаех го така, както нищо досега в живота си.