Той гледаше сурово, без следа от усмивка и това му придаваше доста по-зрял вид. Сякаш виждах мъжа, в когото той щеше да се превърне след години. А това беше приятна гледка.

Хийт беше висок, рус и с мъжествено излъчване. Дори от това разстояние можех да различа гъстите му мигли, които бяха изненадващо тъмни, и да усетя нежните кафяви очи.

И тогава, сякаш усетил погледа ми, той погледна към мен. Забелязах как тялото му се отпусна и след това потръпна, сякаш някой избълва леденостуден въздух срещу него.

Трябваше да стана и да вляза в претъпканото с хора заведение, където щеше да е невъзможно да останем действително насаме. Но не го направих. Просто си останах там, а той изпусна листовките. Те се разпиляха по пътеката като умиращи птици, а той тръгна към мен. Застана изправен до масата ми, без да казва нищо в продължение на, както ми се стори, цяла вечност. Не знаех какво да направя, а и бях изключително нервна. В крайна сметка вече не можех да издържа на неловкото мълчание и го поздравих.

— Здрасти, Хийт.

Той подскочи, все едно някой му изкара акъла.

— Ега ти! Ти наистина си тук!

Зяпнах от учудване. Той не беше кой знае колко умен, но това прозвуча тъпо дори като за него.

— Естествено, че съм тук. Ти какво си помисли, че съм призрак ли?

Той се строполи на стола срещу мен, сякаш краката му не го държаха вече.

— Да… Не… Всъщност не знам. Работата е там, че те виждам често, а ти никога не си реална. Помислих си, че сега ще е същото.

— Хийт, за какво говориш? — Присвих очи и го подуших. — Да не си пиян?

Той поклати глава.

— Тогава напушен?

— Не. Не съм пил от месец. Тогава спрях и да пуша.

Думите не бяха особено сложни за разбиране, но аз примигах, сякаш ми беше непосилно да разбера какво ми казва.

— Спрял си да пиеш?

— И да пуша. Всичко спрях. Затова ти звънях толкова много. Исках да знаеш, че съм се променил.

Наистина не знаех какво да кажа.

— Ами… добре. Радвам се.

Знаех, че говоря като идиот, но начинът, по който Хийт ме беше зяпнал, ме разконцентрираше. А имаше и още нещо. Подушвах го. Не беше нито парфюм, нито пот. Беше дълбоко и съблазнително ухание, което ми напомняше за лято, лунна светлина и еротични сънища. Усещах го през порите на кожата му и ми идеше да стана и да се доближа максимално до него.

— Защо не отговори на нито едно от обажданията ми? Дори съобщение не ми прати.

Игнорирах привличането, което изпитвах, и се помъчих да мисля трезво.

— Хийт, виж какво. Между нас вече не може да има нищо.

— Между нас вече има нещо и ти го знаеш.

Отворих уста, за да му обясня колко греши, но той ме прекъсна:

— Белегът ти! Изчезнал е!

Подразних се от този драматичен тон и отвърнах ядосано:

Отново грешиш. Белегът ми не е изчезнал, просто съм го скрила, за да мога да се разходя спокойно, без да изкарвам акъла на тъпите хора наоколо. — Пренебрегнах обидата в очите му, която за миг заличи възрастния вид на лицето му и отново го превърна в хубавото момче, по което навремето бях луда. — Белегът ми никога няма да изчезне. Или ще се превърна във вампир, или ще умра в следващите три години. Това са единствените възможности, с които разполагам. Никога няма да съм предишната Зоуи. Никога между нас няма да е както преди. — Замълчах за миг, а после добавих: — Съжалявам.

— Зо, това ми е ясно. Само не разбирам защо някое от тези неща е причина да приключим връзката си.

— Хийт, всичко между нас беше приключило още преди да бъда белязана, не помниш ли? — попитах раздразнено.

Вместо да ми отвърне в типичния си самонадеян стил, гой продължи да ме гледа в очите, а после каза с напълно сериозен тон:

— Защото се държах като тъпак. Ти не можеше да понасяш, че се напивам и напушвам. И имаше право. Но вече приключих с това. Сега наблягам на футбола и училището, за да мога да участвам в първенството на Охайо. — Той ми се усмихна с очарователната си момчешка усмивка, която разтуптяваше сърцето ми от трети клас насам. — Ето там ще идва да ме гледа и приятелката ми. Тя ще бъде ветеринарен лекар. Вампирски ветеринарен лекар.

— Хийт… поколебах се, в опит да преглътна заседналата в гърлото ми буца, която едва не ме накара да заплача. — Аз не съм сигурна дали все още искам да стана ветеринарен лекар, но дори да е така, това не значи, че можем да бъдем заедно.

— Ти излизаш с друг. — Не го каза ядосано, а по-скоро адски тъжно. — Не си спомням много от онази нощ. Опитвам се, но като се замисля за това, всичко се обърква в главата ми като един голям кошмар, от който не мога да си спомня нищо реално.

Запазих спокойствие. Знаех, че говори за ритуала в нощта на Самхайн, когато ме проследи и се натъкна на момента, в който Афродита загуби контрол над духовете. Хийт едва не се прости с живота си. Ерик беше там и както Неферет отбеляза, прояви войнска чест, като остана да защитава Хийт от духовете, за да ми даде време да изпълня заклинанието и да ги върна там, откъдето бяха дошли. За последен път видях Хийт в безсъзнание на земята и окървавен. Неферет ме увери, че ще излекува раните и ще заличи паметта му. Но явно мъглата е започнала да се вдига.

— Хийт, не мисли за онази нощ. Всичко свърши и по-добре да…

— Ти беше там с някой друг — прекъсна ме той. — Излизаш ли с него?

— Да — въздъхнах аз.

— Дай ми шанс да оправя нещата, Зо.

Поклатих глава, въпреки че думите му докоснаха сърцето ми.

— Невъзможно е, Хийт.

— Защо? — Той протегна ръката си през масата и я сложи върху моята. — Не ми пука за тези вампирски истории. Ти все още си Зоуи. Същата Зоуи, която познавам от цяла вечност, първото момиче, което целунах. Тази Зоуи, която ме познава по-добре от всеки друг. Тази Зоуи, за която мечтая всяка нощ.

Заради близостта на ръката му усетих миризмата още по-силно — топла и прекрасна. Долавях пулса му с пръстите си. Не исках да му го казвам, но се налагаше. Погледнах го в очите и започнах:

— Причината да не си ме забравил е, че в онази нощ, когато бяхме на стената, аз опитах кръвта ти. Това се случва, когато вампир или дори новак пие от кръвта на човек. Казва се Отпечатване. Неферет, нашата Висша жрица, казва, че аз не съм успяла да ти оставя пълен Отпечатък и че ако просто стоя настрана от теб, всичко това с времето ще избледнее. Ти ще станеш пак нормален и ще забравиш за мен. Това се опитвам да направя. — Казах го на един дъх. Знаех, че той сигурно ще побеснее и ще ме нарече чудовище или нещо подобно, но трябваше да му го кажа, защото сега, като е наясно, може да…

Смехът му прекъсна мисловната ми тирада. Той отметна глава назад и се засмя по типичния си заразителен начин, така че не можех да не му се усмихна в отговор.

— Какво?

— О, Зоуи, ще ме побъркаш. — Той стисна ръката ми. — Луд съм по теб от осемгодишен. Дали и това има нещо общо с факта, че си пила от кръвта ми?

— Хийт, повярвай ми. Отпечатването е нещо реално и почти се е случило при нас.

— Чудесно, нека — ухили се той.

— А дали ще ти хареса и това, че ще те надживея с няколко века?

Той раздвижи вежди нагоре-надолу с престорено идиотско изражение.

— Сещам се за много по-гадни неща от това да имам готино и младо гадже, когато съм… да кажем, на петдесет.

Завъртях очи с досада. Той беше непоправим.

— Не е толкова просто, Хийт. Страшно много неща трябва да се обмислят.

— Винаги безкрайно усложняваш нещата. Аз и ти — това са всички неща, които трябва да се обмислят.

— Не, не е само това. — Изведнъж се сетих нещо и му отправих най-невинната си усмивка. — А какво прави бившата ми най-добра приятелка Кайла?

Той незаинтересовано сви рамене.

— Не знам. Почти не се виждаме вече.

— Защо? — Това беше странно. Дори и да не бяха гаджета, все пак се движеха в сходна компания от години.

— Не е като преди. Не ми харесва какви ги приказва. — Той продължаваше да гледа настрани.

— За мен ли?

— Да.

— И какви ги приказва? — попитах. Не можех да реша дали съм повече ядосана или повече наранена.