— Ето ги и моите родители. Да приключваме с това. До скоро.

— До скоро — отвърнах му аз и проследих с поглед как се доближи до едни съвсем обикновени хора, които носеха опакован подарък. Майка му го прегърна набързо, а баща му му стисна ръката с подчертана мъжественост. Деймиън изглеждаше пребледнял.

Проправих си път към масата в дъното на залата. Тя беше отрупана със скъпи сирена, месни плата, десерти, кафе, чай и вино. Тук съм вече от цял месец, но все още не мога да свикна, че виното се сервира толкова често. Причината е ясна — училището е създадено по модел на европейския «Дом на нощта», а в Европа пиенето на вино е нещо съвсем естествено, все едно ние да пием чай или кола. Нищо особено. Другата причина е, че вампирите не могат да се напият. Дори новаците. Могат само леко да се замаят, така че пиенето на вино не е кой знае какъв проблем. (На кръв обаче е.) Така че виното е обичайна гледка тук. Интересно ми е колко родители ще си тръгнат развеселени от него.

— Мамо, трябва да се запознаеш със съквартирантката ми. Сещаш се, че съм ти говорила за нея, нали? Това е Зоуи Редбърд. Зоуи, това е мама.

— Здравейте, госпожо Джонсън, приятно ми е.

— О, Зоуи, толкова ми е приятно и на мен! И, о, боже, татуировката ти е точно толкова красива, колкото Стиви Рей ми я описа! — Тя ме изненада с топла майчинска прегръдка и ми прошепна: — Много ти благодаря, че се грижиш за моята Стиви Рей. Тревожа се за нея.

Потупах я по рамото и отвърнах:

— Няма за какво, госпожо Джонсън, Стиви Рей е най-добрата ми приятелка.

И въпреки че беше напълно нереалистично, ми се прииска и моята майка да ме прегърне така сърдечно и да се тревожи за мен.

— Мамо, донесе ли ми шоколадови сладки? — попита Стиви Рей.

— Да, миличка, нося ти. Но сега се сещам, че ги забравих в колата. Ще дойдеш ли с мен да ги вземем? Този път нося малко повече, да има и за приятелите ти. — Тя ми се усмихна мило. — Ще се радвам да дойдеш с нас, Зоуи.

— Зоуи!

Този глас бе като ледена висулка спрямо топлината в гласа на госпожа Джонсън. Погледнах през рамото й и видях майка ми и Джон да влизат в залата. Стомахът ме присви. Довела го е. Защо по дяволите не може да дойде сама и да се видим на спокойствие поне веднъж, ей така, за разнообразие? Но отговорът ми е ясен. Той никога не би го допуснал. А тя никога не би направила нещо против волята му. Точка. Край на темата. Откакто е омъжена за него, на майка ми не й се налага да се тревожи за пари. Живее в огромна къща, в хубав и тих квартал. Занимава се с благотворителност. Помага в църквата. Но през трите години на нейния «перфектен» брак напълно загуби себе си.

— Съжалявам, но няма да мога. Родителите ми дойдоха.

— О, миличка, много ще се радвам да видя твоите мама и татко. — И сякаш бяхме на обикновена родителска среща, госпожа Джонсън се обърна, за да види родителите ми.

Със Стиви Рей се спогледахме. Джон пристъпи напред като генерал, канещ се да влезе в решаваща битка.

Изведнъж нещата драстично се промениха, защото най-любимият ми човек пристъпи напред иззад Джон и ми подаде ръка.

— Бабо! — хвърлих се в прегръдките й и усетих прекрасното ухание на лавандула, което винаги я съпътстваше, сякаш носеше частица от лавандуловата си ферма със себе си.

— О, Зоуибърд! Липсваше ми, у-вет-си а-ге-хут-са.

Очите ми се насълзиха при споменаването на индианската дума за дъщеря, която толкова обичах да чувам. За мен тя значеше сигурност, любов и безусловно разбиране. Неща, които не съм усещала в дома си през последните три години. Неща, които, преди да дойда в «Дома на нощта», можех да получа само от баба.

— Липсваше ми, бабо! Толкова се радвам, че дойде!

— Вие сигурно сте бабата на Зоуи? — усмихна се госпожа Джонсън. — Много се радвам да се запознаем. Имате чудесно момиче.

Баба се усмихна сърдечно и се канеше да отговори, когато Джон я прекъсна с типичния си манталитет на по-висшестоящ:

— Всъщност това е нашето чудесно момиче.

Майка ми най-сетне намери сили да се обади:

— Да, ние сме родителите на Зоуи. Аз съм Линда Хефър. Това е съпругът ми Джон, а това е майка ми Силвия Ред… — В този миг погледът й попадна на мен и тя онемя.

Опитах се да се усмихна, но ми беше адски трудно. Сякаш имах пластмасова маска на лицето си.

— Здравей, мамо.

— За Бога, какво се е случило с белега ти?

Тя произнесе «белег», сякаш казваше «тумор» или «педофилия».

— Зоуи спаси живота на един млад мъж и получи божествена дарба за петте елемента. В знак на признание Никс я беляза с няколко необичайни за новак символа — разнесе се мелодичният глас на Неферет. Жрицата протегна ръка директно към Джон. Неферет, като повечето възрастни вампири, беше зашеметяващо красива. Дългата й кестенява коса падаше на перфектни къдрици по раменете й, а големите й очи с форма на бадем имаха цвят на планински мъх. Тя пристъпваше толкова грациозно и самоуверено, че беше очевидно, че не е човек. Кожата й беше така невероятно гладка, сякаш излъчваше вътрешна светлина. Днес носеше син копринен костюм и сребърни спираловидни обици, които символизираха пътя на Никс (не че родителите знаеха това). Сребърна бродерия на богинята с вдигнати ръце, каквато имаха всички преподаватели, украсяваше тоалета й. — Господин Хефър, аз съм Неферет, Висша жрица в «Дома на нощта» Може би ще ви е по-лесно, ако мислите за мен като за директор на училището. Благодаря ви, че присъствате на месечната ни среща между ученици и родители.

Според мен той съвсем машинално пое протегнатата й ръка. Сигурна съм, че щеше да откаже, ако не го беше изненадала така. Тя стисна ръката му набързо и се обърна към майка ми:

— Госпожо Хефър, изключително ми е приятно да се запозная с майката на Зоуи. Имаме голям късмет, че тя се присъедини към нас в «Дома на нощта»

— Ами аз… ъъъ, благодаря — изтърси майка ми, напълно обезоръжена от красотата и чара на Неферет.

Когато поздрави баба ми, усмивката й стана много по-широка и искрена. Направи ми впечатление, че си размениха специфичния вампирски поздрав с хващане на предмишницата.

— Силвия Редбърд, срещите ни винаги са удоволствие за мен.

— Неферет, аз също много се радвам да се видим и съм ти благодарна, че спазваш обещанието си да се грижиш за внучката ми.

— Това обещание не ми е в тежест. Зоуи е изключително и специално момиче. — Неферет се усмихна и на мен. А това е съквартирантката й — Стиви Рей. Двете са наистина неразделни и дори котката на Зоуи смята така.

— Да, така е. Тя дори седя в скута ми снощи, докато гледахме телевизия — засмя се Стиви Рей. — А Нала не харесва никого, освен Зоуи.

— Котка? Не помня някой от нас да е давал на Зоуи разрешение да си вземе котка — обади се Джон, от което ми се догади.

— Не сте ни разбрали добре, господин Хефър. В «Дома на нощта» котките се разхождат необезпокоявани. Освен това сами избират собствениците си, а не обратното. Зоуи не се нуждае от разрешение, след като Нала я е избрала — обясни Неферет спокойно.

Джон изсумтя раздразнено, но за щастие никой не му обърна внимание. Невероятен задник!

— Може да се подкрепите, ако имате желание — предложи Неферет и посочи масата с грациозен жест.

— Божичко, това ми напомня за сладките, които забравих в колата. Двете със Стиви Рей тъкмо отивахме натам. Радвам се, че се запознахме.

С бърза прегръдка за мен и махване към останалите Стиви Рей и майка й ме оставиха сама, въпреки че ми се искаше да бъда навсякъде другаде, но не и тук.

Хванах здраво баба за ръка и тръгнахме към масата. Мислех си колко по-лесно би било всичко, ако само тя беше дошла да ме види. Хвърлих бегъл поглед на майка си. Тя дори не гледаше към мен.

«Защо въобще дойде?! — идваше ми да й изкрещя. — Защо се престори, че ти пука за мен и ти липсвам, след като е толкова очевидно, че не е така?»

— Вино, Силвия? Господин и госпожа Хефър?

— Да, моля. Червено — усмихна се баба.

— Ние не пием алкохол — процеди с неприязън Джон.