Оставих мислите за Афродита и се впуснах в обяснения за Съвета на Префектите. Неферет ме слушаше с внимание и беше откровено впечатлена от моето проучване.

— Значи искаш от мен да проведа гласуване за останалите две места в съвета, защото съм съгласна, че твоите четирима приятели са доказали способностите си и напълно са заслужили местата си.

— Да. Решихме като първи кандидат да номинираме Ерик Найт.

Неферет кимна.

— Да, Ерик е мъдро решение. Той е популярен в училището и го очаква блестящо бъдеще. А за последната позиция кого имаш предвид?

— Тук с приятелите ми сме на различни мнения. Трябва ни още един ученик от горните курсове и според мен е най-добре да бъде някой от бившето обкръжение на Афродита.

Неферет се намръщи.

— Ако включа нейна приятелка — продължих, — ще покажа на всички, че не съм жадна за власт и не съм искала да отнема лидерството на Афродита. Искам да взема правилното решение, а не да разпалвам война. Ако някоя от нейните приятелки се присъедини към нашия Съвет, останалите също ще разберат, че става дума за нещо наистина важно.

Неферет се замисли толкова дълго, че ми се стори цяла вечност.

— Знаеш, че нейните приятелки също се отдръпнаха от нея, нали?

— Разбрах го току-що, по време на вечерята.

— В такъв случай какъв е смисълът да вкарваш нейна бивша приятелка в Съвета?

— Не съм сигурна, че са бивши приятелки. Хората се държат различно насаме и пред останалите.

— Съгласна съм с теб. Вече обявих сред учениците, че на Ритуала на пълнолунието ще бъде свикана специална среща. Мисля, че голяма част от старите членове ще откликнат. Ако не за друго, то от любопитство към теб.

Кимнах. Вече подозирах, че ще играя ролята на маймунката в цирка.

— В неделя е най-подходящият момент да обясниш новите си идеи за «Дъщерите на мрака» Кажи, че има едно свободно място в Съвета, което трябва да бъде заето от шестокурсник. С теб ще разгледаме кандидатурите и ще решим кой ще е най-подходящ.

Намръщих се.

— Но аз не искам ние да решаваме. Искам учениците да гласуват.

— Ще гласуват. А после ние ще решим.

Искаше ми се да кажа още нещо, но изведнъж зелените й очи станаха някак студени. Не се срамувам да си призная, че това ме уплаши. Така че вместо да споря с нея (което беше на практика невъзможно), аз поех по друг път (както би казала баба).

— Искам също така «Дъщерите на мрака» да се занимават с благотворителност.

Този път веждите на Неферет едва ли не отхвръкнаха на челото й.

— Имаш предвид като човешките благотворителни организации?

— Да.

— Мислиш ли, че биха приели помощ от нас? Те ни избягват. Ненавиждат ни. Страхуват се от нас.

— Най-вероятно е така, защото не ни познават. Може би ако се държим, сякаш сме част от Тулса, ще започнат да ни възприемат така.

— Чувала ли си за бунтовете в Грийнууд през 1920? Тези афроамерикански войници също бяха част от Тулса и Тулса им видя сметката.

— Вече не сме 1920. — Нямах смелост да срещна погледа й, но вътре в себе си знаех, че постъпвам правилно. — Неферет, интуицията ми подсказва да постъпя така.

Изражението й се смекчи.

— А аз ти казах да се вслушваш в интуицията си, нали така? — Кимнах. — С каква благотворителност точно искаш да се занимаваш, ако допуснем, че човеците изобщо ти позволят да им помагаш?

— О, мисля, че ще приемат на драго сърце. Мислех да се свържа с организацията за защита на уличните котки.

Неферет отметна глава назад и се засмя.

Вече бях преполовила пътя към общежитието, когато си спомних, че не съм казала на Неферет нищо за духовете, но вече нямах желание да се връщам и да подхващам тази тема. Разговорът, който вече проведохме, напълно ме изтощи и въпреки изискания интериор и красивите гледки нямах търпение да се махна от там. Най-много исках да се прибера в стаята си и да разкажа на Стиви Рей цялата тази история с Лорън, а после да се отпусна пред телевизора и да забравя ужасното предчувствие, което имах за изчезването на Крис. Както и, че сега съм Голямата Работа, една от най-популярните ученички в училището. Както и да е. Исках поне за кратко да бъда себе си, за всичко останало имах достатъчно време. Утре ще си направя записки за това, което ще казвам пред «Дъщерите на мрака» в неделя. Може би също така трябва да се поупражнявам и за Ритуала. Това ще е първото ми публично призоваване и стомахът ме сви, като си го помислих.

Спомних си също, че за следващия ден имам да пиша есе по социология. Вярно е, че Неферет ме освобождава от повечето домашни, за да имам време да чета учебника за шести курс, но аз полагах максимални усилия да бъда «нормална» (каквото и да значи това, защото съм тийнейджърка и вампир новак — две неща, които са много далеч от нормалното), което значи, че пишех домашни, когато и останалата част от класа го правеше. Наложи се да се върна до училището, за да взема учебниците и тетрадките си от шкафа. Той се намираше в кабинета на Неферет, но аз я оставих да пие вино с някои от преподавателите и не се притеснявах, че е възможно да подслушам още някой ужасен разговор.

Както обикновено вратата беше отключена. Защо да използваш ключалки, когато имаш вампирска интуиция, с която да сплашваш учениците почти до смърт? Вътре беше тъмно, но нямаше значение. Макар и белязана само преди месец, вече можех да виждам добре и без светлина. Така даже е по-добре силната светлина ужасно дразни очите ми. А дневната е абсолютно непоносима.

Поколебах се за миг, преди да отворя шкафчето си. Замислих се, че не съм виждала слънчева светлина от месец. Дори не се бях сещала за това. Странно.

Разсъждавах над особеностите на новия си живот, когато забелязах лист хартия, поставен на горния рафт в шкафчето ми. Той потрепна от течението, когато рязко отворих вратичката. Хванах го, за да не полети, и се смаях, когато осъзнах какво е.

Поезия.

Или по-точно стихотворение. Беше кратко, написано с красив почерк. Прочетох го няколко пъти, като осъзнах какво е. Хайку.

Докоснах с пръст всяка дума. Знаех кой го е писал. Имаше само един възможен отговор. Сърцето ми подскочи и аз прошепнах неговото име:

— Лорън…

— Стиви Рей, напълно сериозна съм. Като казвам, че трябва да се закълнеш да не споменаваш нищо на никого, имам предвид точно това. И като казвам никого, имам предвид предимно Близначките и Деймиън.

— Зоуи, казах ти вече, че можеш да ми имаш доверие. Заклевам се. Какво още да направя, да си прережа вените ли? — Не отговорих. — Зоуи, наистина можеш да ми се довериш. Гарантирам ти.

Вгледах се в лицето на най-добрата си приятелка. Трябваше да поговоря с някого. Попитах интуицията си за знак дали мога да говоря със Стиви Рей и ми се стори, че би било напълно безопасно.

— Извинявай. Знам, че мога да ти се доверя. Просто съм… не знам. — Поклатих глава, разстроена от собственото си объркване. — Добре. Днес се случиха доста странни неща.

— Имаш предвид по-странни от обичайните, които се случват тук ежедневно?

— Да. Лорън Блейк дойде в библиотеката днес, докато бях там. Той беше първият човек, с когото споделих новите си идеи за Съвета и Префектите.

— Лорън Блейк? Най-красивият мъж, когото някога сме виждали? О, боже мой! По-добре да седна. — Тя се тръшна на леглото си.

— Да, точно него имам предвид.

— Не мога да повярвам, че нищо не си ми казала досега. Сигурно си умирала да споделиш.

— Това не е всичко. Той… ъ-ъ-ъ… ме докосна. И то не само веднъж. Всъщност… видях го повече от веднъж днес. Насаме. И мисля, че ми е написал стихотворение.

— Какво?!

— Ами в началото си мислех, че всичко е съвсем невинно и само си въобразявам разни неща. В библиотеката си говорихме само за идеите, които имам за «Дъщерите на мрака» Не мислех, че това изобщо значи нещо. Но той докосна белега ми.