Стиви Рей просто изглеждаше потисната и прехапа устни.

Вдигнах ръка и бях приятно изненадана, че това ги накара да млъкнат.

— Не съм оглавила «Дъщерите на мрака», за да започвам война в училището. Направих го, защото Афродита беше грубиянка и някой трябваше да я спре. Сега смятам да превърна «Дъщерите на мрака» в група на честта. И нямам предвид една групичка богоизбрани, както беше при Афродита. Няма да е лесно да станеш част от «Дъщерите и Синовете на мрака» и ще има подбор. Но не защото само приятелите на лидерката е възможно да влязат. Искам «Дъщерите на мрака» да стане група, с която всички да се гордеят, а ако оставя в Съвета един от техния кръг, ще им отправя точното послание.

— Или ще си пуснеш змия в пазвата — промълви тихо Деймиън.

— Поправи ме, ако греша, но не са ли змиите тясно свързани с Никс? — заговорих бързо, следвайки появилия се в мен вътрешен импулс. — Нали те се сдобиват с лошата си репутация, защото, исторически погледнато, са били символ на женската сила, а мъжете са искали да отнемат тази сила от жените и да я направят нещо отблъскващо и плашещо?

— Така е, права си — съгласи се той. — Но това не означава, че е добра идея да пускаш в Съвета някой от бандата на Афродита.

— Виж, работата е там, че не искам да е нашият Съвет. Искам да е нещо, което да се превърне в традиция за училището. Нещо, което ще продължи да съществува много след нас.

— Искаш да кажеш, че ако не преживеем Промяната, като направим този Съвет, част от нас ще продължи да живее чрез него — каза Стиви Рей и забелязах, че прикова вниманието на останалите.

— Да, точно това искам да кажа. Макар че не съм сигурна, че го осъзнавах, преди да го изречеш.

— Така ми звучи добре, въпреки че не се натискам да умирам от задушаване — каза Ерин.

— Естествено, сестра ми. Това изобщо не е най-приятният начин да умреш.

— Дори не искам да си помисля, че може да не преживея Промяната — обади се Деймиън. — Но ако има нещо лошо да ми се случва, мисля, че ще се радвам част от мен да продължи да живее тук.

— Може ли да имаме табелки? — попита Стиви Рей и аз забелязах, че изведнъж стана необичайно бледа.

— Табелки? — Нямах представа за какво говори.

— Ами да, мисля, че трябва да имаме табелки, на които да са записани имената на… как ги нарече?

— Префектите — отговори Деймиън.

— Да, Префектите. Хубаво би било на тези табелки да са изписани имената и през коя година са били Префекти. И да се пазят вечно.

Да — започна Шоуни, прегръщайки идеята, — но табелките няма да са достатъчни, трябва да измислим нещо много по-яко.

— Нещо, което да е уникално като нас — каза Ерин.

— Отпечатъци на ръцете — предложи Деймиън.

— Моля? — недоумявах аз.

— Отпечатъците от ръцете ни са уникални. Можем да си направим циментови отпечатъци на ръцете и да напишем отдолу имената си — поясни той.

— Като холивудските звезди! — възкликна Стиви Рей.

Звучеше елементарно, затова пък ми хареса. Идеята беше точно като нас — уникална, готина и леко наивна.

— Мисля, че отпечатъците са чудесна идея. И знаете ли къде е най-доброто място за това? — Те погледнаха към мен с блеснали очи. Притесненията им, че една от приятелките на Афродита ще се присъедини към нас, напълно се бяха изпарили пред перспективата да оставим отпечатък от себе си, дори да напуснем училището или да ни споходи внезапна смърт. — Вътрешният двор е идеалното място.

Звънецът би и трябваше да се прибираме обратно в клас. Помолих Стиви Рей да обясни на учителката по испански, че ще закъснея, защото трябва да се видя с Неферет.

Запътих се към кабинета на Висшата жрица, горях от ентусиазъм да й разкажа за идеите си, докато са още свежи в главата ми. Едва ли щеше да отнеме много време. Просто щях да й обясня накратко насоката на нещата и да видя дали ще я одобри. Може би… може би дори щях да я поканя на Ритуала на пълнолунието в неделя, за да присъства, когато обявявам новите правила за членство в «Дъщерите и Синовете на мрака» Замислих се колко ще съм притеснена да призовавам елементите и да водя ритуала в присъствието на Неферет и си казах, че ще се наложи да се успокоя, ако искам тя да заяви подкрепата си за новите ми идеи…

— Но аз наистина го видях! — Гласът на Афродита се носеше от открехнатата врата на кабинета на Неферет, което ме накара да се закова на място. Тя звучеше ужасно изплашена и отчаяна.

— Ако възможностите ти се простират дотук, може би е време да спреш да споделяш с другите какво виждаш. — Гласът на Неферет беше леден, ужасяващ и твърд.

За какво говореше Афродита? О, по дяволите! Сигурно разказваше как се натъкна на мен и Лорън. Огледах се уплашено. Трябваше да се махна по най-бързия начин. Но нямаше сила, която да ме накара да си тръгна, докато тази вещица говореше за мен. Дори когато, както изглежда, Неферет не вярваше на думите й. Така че вместо да си тръгна (като умно момиче), аз се промъкнах в тъмния ъгъл до открехнатата врата. Хрумна ми да сваля едната си обица и да я пусна в ъгъла. Често идвах до кабинета на Неферет, нямаше да е странно, че съм изгубила обицата си тук и съм дошла да я търся.

— Знаеш ли какво искам от теб? Думите на Неферет бяха пропити с толкова гняв, че неволно потръпнах. — Искам да се научиш да не говориш за неща, които са под въпрос. — Тя наблегна на последната дума. Дали имаше предвид мен и Лорън?

— Аз… аз просто исках да знаете. — Афродита се разплака и започна да хленчи: Мислех, че може да се направи нещо.

— А може би заради твоята себична грешка Никс оттегли дарбата, която ти е дала, защото вече не можеш да й бъдеш от полза. И нещата, които виждаш, са измамни?

Никога не бях чувала в гласа на Неферет такава жестокост. Обзе ме страх, какъвто не можех да опиша.

В деня, преди да се озова тук, ми се случи инцидент. Изпаднах в безсъзнание и получих странно духовно откровение, което завърши със среща с Никс. Богинята ми каза, че има специална задача за мен, и целуна челото ми. Когато се събудих, полумесецът ми беше запълнен. Бях благословена със силна дарба за петте елемента (въпреки че го осъзнах доста по-късно) и се сдобих с вътрешен глас, който ме съветваше да правя или да казвам определени неща. А понякога съвсем подчертано ми казваше да си затварям устата. В момента този вътрешен глас ми говореше, че гневът на Неферет е нещо неправилно, въпреки че явно беше в отговор на сплетните на Афродита по мой адрес.

— Не, не говорете така, моля ви! — Афродита продължаваше да ридае. — Не ми казвайте, че Никс ме отхвърля!

— Аз нищо няма да ти казвам. Погледни в душата си. Какво виждаш там?

Ако тези думи бяха казани нежно, Неферет щеше да звучи като мъдър учител или жрица, помагаща на някого да намери правилната посока. Но гласът й беше студен, презрителен и жесток.

— Виждам… виждам, че съм допуснала грешка, но не и че богинята ме мрази.

Афродита се разплака още по-жално и вече нищо не й се разбираше.

— Значи трябва да се вгледаш по-внимателно.

Тя се разплака още по-силно. Не можех да слушам повече. Оставих обицата си и последвах вътрешното си чувство, което ми казваше да се омитам оттам по най-бързия начин.

Стомахът ме боля толкова силно по време на целия час по испански, че успях да попитам почти без грешка дали мога да отида до тоалетната. Там се забавих прекалено дълго и Стиви Рей дойде, за да види какво става с мен.

Явно й бях изкарала акъла — когато ученик почувстваше неразположение, това почти сигурно е знак, че умира. А аз определено изглеждах ужасно. Казах й, че ми идва цикълът и от това ме боли коремът. Тя не изглеждаше убедена.

Изпитах невероятно облекчение, когато най-после дойде последният час за тази седмица — езда. Заниманията с коне винаги ме успокояваха. До момента бях напреднала толкова, че щях да яздя в галоп Персефона — кобилата, която Ленобия (без «професор», защото името на древната вампирска кралица било достатъчна титла само по себе си) ми зачисли още в самото начало на срока. Яздих, докато и двете се изпотихме, а и вече се чувствах доста по-спокойна. Тогава се заех с кобилата, изчетках я и й сресах гривата, без да се интересувам, че звънецът отдавна е бил.