— О, Господи! Зоуи, да — изпъшка той и започна да движи ханша си едновременно с ръката ми.

Някой почука на прозореца.

— Хей, вие! Не може да правите това тук.

Мъжкият глас ме разтърси и ме върна на земята. Забелязах униформата на охранителя и бързо се отдръпнах от Хийт, а той наведе главата ми надолу и ме прикри с тяло, така че охранителят да не види кръвта.

— Чувате ли какво ви казвам? — извика той отново. — Изчезвайте от тук, преди да съм записал имената ви и да съм позвънил на родителите ви.

— Няма проблеми, господине — извика Хийт. Странно, че звучеше съвсем нормално, всъщност съвсем леко задъхан. — Тръгваме си.

— Най-добре. Хлапетии ненормални… — измърмори той и се отдалечи.

— Добре, вече е достатъчно далече и не може да види кръвта — каза Хийт и отпусна хватката, с която ме държеше.

Аз машинално се залепих за стъклото от моята страна, отдръпвайки се максимално от Хийт. С треперещи пръсти отворих ципа на чантата си и извадих една кърпичка, която му подадох, без да го докосвам.

— Притисни я към раната, за да спре кървенето.

Той направи каквото му казах.

Спуснах прозореца си и си поех дълбоко свеж въздух. Искаше ми се да залича някак миризмата на Хийт и вкуса на кръвта му в устата си.

— Зоуи, погледни ме.

— Не мога, Хийт. — Преглътнах сълзите, които напираха в очите ми. — Моля те, просто си върви.

— Не и преди да ме погледнеш и да чуеш какво ще ти кажа.

Обърнах се и го погледнах.

— Как, по дяволите, можеш да си толкова спокоен!

Той все още притискаше кърпичката към врата си. Лицето му беше зачервено, а косата — разрошена. Усмихна ми се и си помислих, че никога не съм виждала някой по-очарователен.

— Спокойно. Зо. Да се натискам с теб е най-нормалното нещо на света. От години съм луд по теб.

Когато бях на петнайсет (а той на почти седемнайсет), проведохме разговора на тема «още не съм готова да правим секс» Тогава ми каза, че ме разбира и няма нищо против да почака. Разбира се, това не означава, че не сме имали никакви интимни моменти, но това, което се случи сега в колата, беше различно. Знаех, че ако продължа да се виждам с него, няма да остана девствена още дълго. И не защото Хийт ще настоява. Просто няма да мога да контролирам Жаждата си. Тази мисъл ме плашеше точно толкова, колкото ме и очароваше. Затворих очи и разтърках челото си. Имах главоболие. Отново.

— Боли ли те раната? — попитах, като погледнах през пръстите си към него.

— Не, добре съм. Зоуи, нищо не си ми направила, спокойно. — Той се протегна и махна ръката, с която прикривах лицето си. — Всичко ще е наред, престани да се притесняваш толкова.

Искаше ми се да му вярвам. И също така осъзнах, че ми се иска да го видя отново. Въздъхнах.

— Ще се опитам. Но сега наистина трябва да тръгвам. Не мога да си позволя да закъснея.

Той взе ръката ми в своята. Почувствах как бие пулсът му и някак си знаех, че сърцата ни бият в синхрон.

— Обещай, че ще ми се обадиш.

— Обещавам.

— И че ще се видим пак тук другата седмица.

— Не знам кога точно ще мога да се измъкна. През седмицата ще ми е трудно.

Очаквах да спори с мен, но той просто кимна и стисна ръката ми.

— Ясно, разбирам. Да живееш по двайсет и четири часа в училище не си е работа. А какво ще кажеш за това? В петък имаме мач, искаш ли да се видим на същото място след мача?

— Може би.

— Ще се опиташ, нали?

— Да.

Той се засмя, наведе се и ме целуна.

— Ето това е моята Зо! Ще се видим в петък.

Той излезе от колата, но преди да затвори вратата, се обърна и още веднъж ми каза, че ме обича.

Запалих колата и продължих да го гледам в огледалото за обратно виждане. Стоеше насред паркинга, все още притиснал кърпичката към врата си и ми махаше с ръка за довиждане.

— Нямаш си и представа какви ги вършиш, Зоуи Редбърд — казах си аз, когато изведнъж небето се отвори и се изсипа студен ноемврийски дъжд.

Часът беше 2:35, когато се вмъкнах на пръсти в стаята си. За щастие почти не бях закъсняла. Нямах време да мисля за това, което трябваше да направя. Нала и Стиви Рей все още спяха дълбоко. Всъщност Нала беше изоставила празното ми легло и се беше разположила на възглавницата на Стиви Рей, от което ме напуши смях. (Тази котка беше истински окупатор на възглавници.) Възможно най-тихо отворих чекмеджето, в което бях сложила телефона за еднократно ползване, взех листа с номера на местния отдел на ФБР и влязох в банята.

Поех си дълбоко въздух и си спомних съвета, който ми даде Деймиън:

— Бъди максимално кратка. Трябва да звучиш гневна, леко луда и в никакъв случай не като тийнейджърка.

Набрах номера.

— Федерално бюро за разследване. С какво можем да ви помогнем?

Преправих гласа си на по-дебел и рязък, като внимателно отсичах думите си, все едно едвам сдържах бента на омразата, която седеше зад тях (поне такъв беше начинът, по който трябваше да се чувствам според изненадващо проявените политически познания на Ерин).

— Искам да съобщя за взривно устройство. — Продължих да говоря, за да не му дам възможност да ме прекъсне, но произнасях думите бавно и ясно, защото знаех, че ме записват. — От групировката «Джихад за природа» (Шоуни измисли името) поставихме бомбата точно под нивото на водата, до мост Ай-40, близо до водопадите Уебър на река Арканзас. Ще избухне в 15.15 (съобщих часа с военната терминология, което беше поредната брилянтна идея на Деймиън). Поемаме цялата отговорност за този акт на гражданско неподчинение (тази част е заслуга на Ерин, въпреки че според нея тероризмът не е точно гражданско неподчинение, той е… ами… тероризъм, което е нещо различно). Протестираме срещу намесата на американското правителство в живота ни и срещу замърсяването в реките. Предупреждаваме, че това е едва първият ни удар.

Затворих. След това обърнах листа от обратната страна и набрах номера, който беше записан там.

— Новинарски канал, Тулса? — каза весел женски глас.

Тази част беше моя идея. Реших, че ако се свържем с местна новинарска телевизия, имаме по-голям шанс да проследим събитието и да се уверим, че сме постигнали затваряне на моста. Поех си дълбоко въздух и се заех с останалата част от плана.

— Терористична групировка, известна като «Джихад за природа», току-що съобщи за взривно устройство, поставено под водата на мост Ай-40 над река Арканзас. Планирано е да избухне в петнайсет часа и петнайсет минути днес.

Направих грешката да спра за миг и жената, която вече не звучеше толкова весело, ми взе думата:

Коя сте вие и откъде разполагате с тази информация?

— Долу намесата на правителството и край на замърсяването! Ние се борим за повече власт на народа извиках и затворих.

Веднага натиснах бутона за изключване. Коленете ми се бяха подкосили и седнах върху тоалетната чиния. Направих го. Наистина го направих.

Две леки потропвания по вратата на банята бяха последвани от провинциалния акцент на Стиви Рей:

— Зоуи, добре ли си?

— Да — казах тихо.

Заставих се да се изправя и да отида до вратата. Отворих и се натъкнах на разрошената Стиви Рей, която гледаше към мен като сънлив заек.

— Обади ли се? — прошепна тя.

— Да. Не е нужно да шептиш, само двете сме. — Нала измяука, за да ме опровергае. — И Нала — добавих.

— Какво стана, те какво казаха?

— След «ФБР, с какво можем да ви помогнем», нищо. Деймиън каза, че не трябва да им давам шанс да вземат думата, не помниш ли?

— Каза ли им, че сме «Джихад за природа»?

— Стиви Рей, ние не сме «Джихад за природа» Само се преструваме.

— Аз… те чух, че извика «долу правителството… замърсяването» и си помислих, че… може би… всъщност не знам какво си помислих.

Сигурно просто се увлякох малко.

— Стиви Рей, аз се преструвах. Момичето от новините ме попита коя съм и нещо ме прихвана. И, да, казах им всичко, което бяхме решили предварително. Надявам се, че ще свърши работа.