— Кажи им. Кажи им на всички.

— Какво да им кажа? — Тя присви рубинените си очи заплашително.

— Кажи им какво става тук. Ти знаеш. Знам, че знаеш. — Лицето й се разкриви и думите й звучаха така, сякаш някой ги изтръгва от гърлото й.

— Човечност. Показват своята човечност.

Съществата изръмжаха, сякаш ги беше заляла със светена вода (още едно невярно клише по адрес на вампирите).

— Слабост! Ето затова ние сме по-силни от тях. — Венера присви устни. — Защото вече сме лишени от тази слабост.

Не й обърнах внимание. Нито на нея, нито на Елиът. Интересуваше ме само Стиви Рей. Накарах я да ме погледне в очите и положих усилие да не отместя поглед, когато те засветиха с червена светлина.

— Глупости! — казах.

— Права е — възрази ми Стиви Рей. Гласът й беше студен и злобен. — С нас умря и нашата човечност.

— Това може да важи за тях, но не важи за теб — не се отказвах.

— Ти не знаеш нищо за нас, Зоуи.

— Не ми трябва да знам. Познавам теб, познавам и нашата богиня, това е достатъчно.

— Тя вече не е моя богиня.

— Така ли? Сигурно и майка ти не ти е вече майка? — Знаех, че ще я засегна, и видях как потрепна, сякаш от физическа болка.

— Аз вече нямам майка. Вече не съм човек.

— Голям праз! Технически погледнато, аз също не съм човек. Сега съм насред Промяната, което ме прави малко от това и малко от онова. Единственият тук, който е човек, е Хийт.

— Не че имам нещо против вашата нечовешкост — изтърси той.

Въздъхнах:

— Хийт, няма такава дума.

— Зоуи, не съм толкова тъп. Знам, че няма. Просто сътворих нова дума.

— Сътвори? — Той наистина ли каза това?

— Да, това го учихме по английски. Беше нещо, свързано с… — Хийт се замисли много дълбоко и мога да се закълна, че дори съществата го слушаха с очакване — … поезията.

Въпреки ужасната ситуация, в която се намирахме, аз се засмях.

— Хийт, ти наистина си започнал да учиш!

— Нали ти казах! — ухили се доволно той. Изглеждаше направо възхитителен.

— Достатъчно! — Гласът на Стиви Рей отекна в облите стени на тунела. — Писна ми. — Тя ни обърна гръб. — Те ни видяха. Знаят твърде много. Трябва да умрат. Убийте ги!

След тази заповед някогашната ми приятелка се отдалечи.

Този път Хийт не си губеше времето да ме крие зад себе си. Завъртя се и ме бутна така, че се приземих по задник върху гнусния дюшек. После се обърна към приближаващите се ръмжащи същества с разкрачена стойка и свити юмруци и нададе бойния вик на тигрите от «Счупена стрела»

— Елате ми, изроди!

Е, не, че не оценявах мъжеството на Хийт, но той просто не знаеше с какво си има работа. Изправих се на крака и се концентрирах.

— Огън, отново се нуждая от теб! — Този път извиках със заповедния тон на Висша жрица.

Пламъци лумнаха от дланите ми по целите ми ръце. Искаше ми се да бях отделила повече време да науча за призоваването на огъня и как може да гори от мен, без да ме изгаря. Но нямах време за това.

— Махни се, Хийт!

Той погледна към мен през рамо и ококори очи.

— Зо?

— Добре съм, просто се отдръпни.

Той отскочи настрана и аз продължих напред, цялата в пламъци. Съществата се присвиха назад, но започнаха да ме заобикалят, за да се домогнат до Хийт.

— Спрете! — извиках аз. — Махайте се оттук и го оставете. С него си тръгваме. Веднага. Ако се опитате да ни спрете, ще ви убия и ми се струва, че този път ще е окончателно.

Добре, признавам, че изобщо, ама изобщо нямах намерение да убивам никого. Исках просто да измъкна Хийт оттук, а после да намеря Стиви Рей, която да ми разкаже как става така, че умрелите ученици могат да се разхождат наоколо със светещи очи и миризма на смърт.

С крайчеца на окото си засякох движение. Обърнах се навреме, за да видя едно от съществата да се хвърля към Хийт. Вдигнах ръце и метнах огъня към него, сякаш хвърлям топка. То изпищя и пламна и тогава я разпознах — беше Елизабет Без Фамилия. Едва се удържах да не ми прилошее. Горящото й тяло се гърчеше на пода, разпръсквайки миризма на опърлено месо и гнилоч. Само това беше останало от истинското й тяло.

— Вятър и дъжд, призовавам ви! — извиках, въздухът около мен започна да се завихря и донесе миризмата на пролетен дъжд.

Мярнах за миг Деймиън и Ерин, застанали зад Шоуни. Очите им бяха затворени и всеки от тях държеше амулет с цвета на своя елемент. Насочих към тлеещото тяло на Елизабет горещия си пръст и отгоре й се изсипа силен дъжд. После силен вятър отвя пушека, вдигна го над главите ни и го запрати навън в нощта.

Отново погледнах съществата.

— Ще направя това с всеки от вас, който се опита да ни спре.

Побутнах Хийт да върви пред мен и чевръсто тръгнах след него.

Съществата ни последваха. Не ги виждах, след като завихме, но чувах тътрузенето на краката им и приглушеното им ръмжене. Започнах да усещам невероятно изтощение. Като мобилен телефон, който остава без батерия, а някой продължава да води по него безкраен разговор. Накарах огъня, който гореше в мен, да изгасне и оставих само лека светлина в дясната си ръка. Нямаше как Хийт да намери пътя в мрака, а аз все още вървях след него и внимавах за внезапни нападения. След като се отдалечихме достатъчно, помолих Хийт да спре.

— Трябва да побързаме, Зо. Знам, че имаш специални сили, но онези изчадия са много. Не знам с колко от тях ще можеш да се справиш. — Той докосна лицето ми. — Не че искам да съм гаден или нещо такова, но изглеждаш отвратително.

Точно така се и чувствах, но не исках да го споменавам.

— Имам идея — казах, когато стигнахме до най-тясната част на тунела. Минах първа, а Хийт ме последва. — Спри тук за малко.

Обърнах му гръб и се концентрирах. Вдигнах ръце и се замислих за разораните ниви и красивите ливади на Оклахома. Замислих се за земята и че се намирам в нея…

— Земя! Призовавам те!

Вдигнах ръце и пред очите ми за миг се появи образът на Стиви Рей. Тя не беше като преди — с нежно лице, концентрирана над зелената си свещ. Беше свита в ъгъла на тъмен тунел. Лицето й беше бледо и изпито, а очите й светеха в червено. Но изражението й не беше на онази лишена от емоции маска. Тя плачеше и изглеждаше отчаяна. Това е само началото, помислих си аз. После с мощно движение свалих ръцете си надолу и заповядах:

— Затвори се!

Пред мен започнаха да се сипят парчета кал и пръст. В началото имаше само малки камъчета, но после се стовари цяла лавина, която напълно заглуши дразнещото ръмжене и съскане на съществата.

Изведнъж ме покоси ужасна слабост и аз залитнах назад.

— Хванах те, Зо.

Намирах се в силните ръце на Хийт и се отпуснах за миг. Някои от раните му се бяха отворили по време на бягството ни и силната миризма на кръвта му погъделичка сетивата ми.

Те не са напълно затрупани прошепнах, като се опитвах да държа мисълта си далеч от непосилното желание да пия от кръвта му. Има още тунели. Сигурна съм, че ще намерят път навън.

— Всичко е наред, Зо. — Хийт все още ме държеше в прегръдките си. — Знам от какво имаш нужда. Чувствам го. Ако пиеш от мен, няма да си толкова слаба. — Той се усмихна и очите му помръкнаха: — Всичко е наред, аз също го искам.

— Хийт, ти вече пострада достатъчно. Кой знае колко кръв си загубил до момента. Не е добра идея да пия още. — Казвах «не», но гласът ми трепереше от желание.

— Шегуваш ли се? Такъв голям и як мъжага като мен? Имам колкото си искаш кръв. — Изражението му стана сериозно: — За теб бих пожертвал всяка капка от нея.

Погледна ме в очите и докосна с пръст една от раните си. После отърка пръста по долната си устна и ме целуна.

Вкусих тъмната сладост на кръвта му и тя се разтвори в устата ми, като надигна огнена вълна на удоволствие и енергия в тялото ми. Хийт се отдръпна за миг и обърна към мен бузата си, на която имаше кървава драскотина. Когато езикът ми се плъзна по нея, той простена от удоволствие и притисна тялото ми по-силно към своето. Затворих очи и започнах да го ближа…