— Благодаря ти, Ерик.

Той се усмихна, но не изглеждаше весел.

— До скоро, Зи.

Ерик се отдалечи в нощта и снежната завеса го погълна.

Топлата миризма на сено и коне силно контрастираше със снега навън. В конюшните имаше няколко газени лампи, които хвърляха едва мъждукащи светлинки. Чуваше се тихото хрупане на конете. От време на време някой от тях изпръхтяваше, което ми звучеше като похъркване. Огледах се за Ленобия, докато изтръсквах снега от себе си, и проверих в стаичката й, но беше очевидно, че освен конете тук няма никой друг.

Добре. Трябваше да помисля, а не да обяснявам какво правя тук, в тази снежна буря, посред нощ.

Казах на Ерик истината за Хийт, а той не скъса с мен. Естествено, все още може да го направи. Как успяват леките момичета да задържат по няколко гаджета едновременно? Двама беше толкова изтощително. Споменът за привлекателната усмивка на Лорън и за дълбокия му глас пробяга през ума ми. Прехапах виновно устни и започнах да реша коня. Май излизаше, че имам връзка с трима, което си беше чиста лудост. Повторих си, че вече имам достатъчно проблеми и без странните интимни моменти с Лорън. Само като си помисля, че Ерик може да научи как свалих блузата си пред него… и потръпнах. Идваше ми да се набия. Отсега нататък щях да отбягвам Лорън. А ако не мога да го отбягвам, щях да се държа с него като с най-обикновен учител — без свалки. Оставаше да измисля какво да правя с Ерик и Хийт.

Започнах да говоря на Персефона колко красиво и добро момиче е, а тя облиза лицето ми, след като я целунах по носа. Продължих да я реша.

Добре, ясно ми е, че няма защо да мисля как да оправя отношенията си с Ерик и Хийт, ако Хийт не бъде спасен. Отказвах да си представя, че не е жив. Започнах да успокоявам бурята в главата си. Всъщност нямаше нужда Ерик да ми казва, че съм в състояние да намеря Хийт. Тази способност е причината за сутрешния ми кошмар. Гадната истина е, че се страхувах. Страхувах се от това, което ще намеря там, и от това, което няма да намеря. Страхувах се, че няма да съм достатъчно силна да се справя. След смъртта на Стиви Рей бях напълно разбита и не смятах, че съм в състояние да спасявам някого. Но нямах избор.

Така че… замислих се за Хийт. Започнах със спомени от началното училище. Тогава той беше много сладък. Косата му беше доста по-светла, отколкото е сега, и стърчеше на всички посоки. Тогава за пръв път ми каза, че ме обича и че един ден ще се ожени за мен. Но аз бях втори клас и не го вземах много насериозно. Въпреки че съм с почти две години по-малка, тогава бях по-висока от него. Беше сладък, но по това време момчетата ми се струваха страшно досадни.

Но колкото и да беше досаден, той порасна. Някъде между трети и единайсети клас започнах да го вземам насериозно. Спомних си първия път, когато ме целуна, и вълнуващия начин, по който се почувствах. Помня колко го харесвах и колко красива ме караше да се чувствам. Как джентълменски се държеше с мен — отваряше ми вратите и ми носеше книгите още от деветгодишен.

После се замислих за последната ни среща. Той беше толкова убеден, че си принадлежим, че се поряза и ми предложи кръвта си. Затворих очи и се облегнах на Персефона, оставяйки спомените за Хийт да се нижат пред очите ми като филмова лента.

Изведнъж сцените от детството ни се смениха с картини на мрак и студ. Обзе ме силен страх. Простенах, но стисках очите си затворени. Исках да се концентрирам, като онази вечер, когато някак си го видях в леглото му. Но сега връзката между нас беше различна. Беше по-неясна и изпълнена с мрачни емоции вместо с тръпнещо желание. Концентрирах се и направих това, което ме посъветва Ерик. Започнах да го викам:

— Хийт, ела при мен! Призовавам те, Хийт. Искам да дойдеш при мен сега. Където и да си, излез оттам и ела при мен — извиках на глас.

Нищо. Нямаше никакъв отговор. Никаква реакция. Само студен и влажен страх. Извиках отново:

— Хийт! Ела при мен.

Този път усетих как в мен се надига вълна на безсилие, последвана от отчаяние. Но нямаше и следа от Хийт. Знаех, че не може да дойде при мен, и нямах представа къде се намира.

Как успях да го направя толкова лесно преди? И тогава си мислех за Хийт точно както и сега. Мислех си за…

За какво си мислех? Изчервих се, като осъзнах какво го е докарало при мен миналия път. Тогава изобщо не си представях колко готино момче е, нито пък колко красива ме е карал да се чувствам. Мислех си единствено колко силно искам да пия от кръвта му. Представях си как пия от него, мислех за тънката алена струйка.

Добре тогава…

Поех си дълбоко въздух и се замислих за кръвта на Хийт. Тя имаше вкус на течна страст, гореща, плътна и възбуждаща. Всяка частица от мен изпитваше неудържим глад за неговата кръв. Исках да пия от нея, докато напълно задоволи копнежа ми по вкуса, тялото и докосването му.

Разпокъсаната картина на страх и тъмнина, която получавах до момента, внезапно се проясни. Все още беше тъмно и първоначално не разбирах какво виждам. Стая? Приличаше по-скоро на малка ниша в пещера или тунел, отколкото на стая. Стените бяха обли и влажни. Имаше мъждива светлина, която идваше от опушена лампа, закачена на ръждясала кука. Всичко останало беше потънало в пълен мрак. Това, което първоначално помислих за купчина мръсни дрехи, се размърда и простена. Веднага, щом разпознах стенанието, се понесох към него. Беше се свил върху мръсен дюшек. Ръцете и краката му бяха вързани, беше ранен на много места, течеше му кръв.

— Хийт! — Гласът ми не се чуваше, но той се сепна, сякаш му изкрещях.

— Зоуи? Ти ли си? — Той изведнъж се изправи и започна да се оглежда с подивял поглед. — Бягай от тук, Зоуи! Те са луди. Ще те убият, както убиха Брад и Крис.

Той започна да се мята, в опит да се освободи от въжетата, но само разрани още повече разкървавените си китки.

— Хийт, спри! Аз съм добре, не съм в опасност. Изобщо не съм тук. Не и в действителност.

Той престана да се бори с въжетата и започна да се оглежда, сякаш се опитваше да ме види.

— Но аз те чувам.

— Чуваш ме в главата си. Заради Отпечатването сега сме свързани.

Хийт неочаквано се засмя:

— Брей, че готино.

Завъртях очи с досада.

— Добре, Хийт. Концентрирай се. Къде си?

— Няма да ми повярваш, но съм под града.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли какво учихме по история? Разказваха ни за тунелите, които са прокопани под Тулса през двайсетте години заради онази работа с алкохола…

— Сухия режим.

— Да, същото. Аз съм в един от тези тунели.

В първия момент не знаех какво да кажа. Смътно си спомнях, че съм учила по история нещо за такива тунели, и бях поразена, че Хийт, който никога не е наблягал особено на ученето, знае такова нещо.

Сякаш усетил колебанието ми, той добави:

— Запомнил съм го заради контрабандата на алкохол. Струваше ми се много яко.

Отново завъртях очи.

— Просто ми кажи как да стигна до теб, Хийт.

Той поклати глава и на лицето му се изписа типичното му инатливо изражение.

— Няма начин. Ще те убият. Извикай ченгетата и им кажи да доведат специалните части.

И аз исках да направя същото. Да се обадя на детектив Маркс и да го оставя да стане герой. За съжаление не можех.

— Кои са те?

— А?

— Хората, които те доведоха там.

— Те не са хора. Не са и вампири, въпреки че пият кръв. Но не са като теб, Зоуи. Те са… — Той спря и потръпна. — Те са нещо друго. Нещо сбъркано.

— Пиха ли от кръвта ти? — Тази мисъл ме вбеси така силно, че едва сдържах гнева си. Бях на косъм да изпадна в ярост и да изкрещя на някого: «Той ми принадлежи!», но се заставих да си поема дълбоко дъх, докато изчаквах отговора му.

Да, пиха. — Хийт направи отвратена гримаса. — Но не им хареса. Казаха, че кръвта ми не била добра на вкус. Според мен това е единствената причина, поради която още съм жив. — Той преглътна тежко и лека сянка пробяга по лицето му. — Не е както когато ти пиеш от мен, Зо. Тогава е приятно. А това, което те правят, е гнусно. Те самите са гнусни.