Почти бяхме стигнали до вратата на общата стая, когато тя изведнъж се отвори и вътре влязоха Неферет и двамата детективи. Бяха закопчали якетата си до горе, по шапките им имаше сняг, а носовете им бяха почервенели от студ. Неферет както винаги изглеждаше напълно спокойна и уверена.

А, Зоуи, ето къде си била. Няма да се налага да те търся. Детективите носят лоши новини и искат да говорят с теб.

Изобщо не погледнах към нея и усетих раздразнението, когато се обърнах директно към детективите:

— Вече чух по новините, че Хийт е изчезнал. Ако мога с нещо да помогна, ще го направя.

— Може ли отново да използваме библиотеката? — попита детектив Маркс.

— Разбира се — отвърна Неферет.

Тръгнах след тях към библиотеката, но спрях за миг и се обърнах към Ерик.

— Ще те чакаме тук — каза той.

— Всички — допълни Деймиън.

Кимнах. Почувствах се малко по-добре и влязох в библиотеката. Едва прекрачила прага, детектив Мартин започна да ме разпитва:

— Зоуи, можеш ли да ни кажеш къде си била между шест и половина и осем и половина тази сутрин?

Кимнах.

— Бях в стаята си. По това време говорех по телефона с баба и после с Хийт си разменихме няколко съобщения. — Бръкнах в джоба на дънките си и извадих мобилния си телефон. — Все още не съм изтрила съобщенията. Можете да ги видите, ако искате.

— Не си длъжна да им даваш телефона си, Зоуи — обади се Неферет.

Усмихнах й се.

— Няма проблем, аз нямам нищо против.

Детектив Мартин взе телефона и започна да разглежда съобщенията, като си записваше нещо.

— Видяхте ли се с Хийт тази сутрин?

— Не, той ме попита дали искам да се видим, но му отказах.

— Според съобщенията вие сте планирали да се срещнете в петък — каза детектив Мартин.

Усетих острия поглед на Неферет срещу себе си. Поех си дълбоко дъх. Най-добрият начин да се справя с това бе да се придържам към истината колкото се може по-стриктно.

— Да, имах намерение да се срещна с него след мача му в петък.

— Зоуи, знаеш, че е строго забранено да се поддържат връзки с хора от предишния ти живот.

Сякаш за пръв път забелязах отвращението в гласа й, когато произнесе думата хора.

— Знам, съжалявам. — Отново казах истината, просто прескочих момента с пиенето на кръв, Отпечатването и това, че вече не й се доверявам. — Работата е там, че двамата с Хийт имаме толкова години заедно зад гърба си, че е много трудно просто да спрем да се виждаме и да си говорим, макар да знам, че трябва. Помислих си, че ще е по-лесно, ако се видим на живо и му обясня веднъж завинаги защо не можем повече да се срещаме. Имах намерение да ти кажа, Неферет, но предпочетох сама да се справя с това.

— Значи не сте се виждали тази сутрин? — повтори въпроса си детектив Мартин.

— Не, след като си разменихме няколко съобщения, аз си легнах.

— Може ли някой да потвърди, че си била в стаята си по това време? — попита детектив Маркс, като ми върна телефона.

— Господа, вече ви обясних каква ужасна трагедия сполетя Зоуи снощи. Нейната съквартирантка почина. Така че как очаквате да има свидетели… — започна Неферет с леден тон.

— Извини ме, Неферет, но аз всъщност не бях сама. Приятелките ми Шоуни и Ерин не искаха да ме оставят и дойдоха да спят при мен. — Не споменах нищо за Деймиън. Не исках да му навличам неприятности.

— О, това е много мило от тяхна страна — промълви нежно Неферет, превключвайки за секунди от страшен вампир в грижовна майка.

Опитах се да не се замислям как театърът й изобщо не ме заблуждава.

— Имате ли някаква представа къде може да е Хийт? — попитах детектив Маркс (все още ми беше по-симпатичен от другия).

— Не. Пикапът му беше намерен недалеч от училищната стена, но снегът вали толкова силно, че всякакви следи са заличени.

— Е, мога да ви кажа, че вместо да си губите времето, като разпитвате учениците ми, по-добре проверете в канавките наоколо и може да го намерите — изтърси Неферет толкова безцеремонно, че ми идваше да закрещя.

— Госпожо?

— Очевидно е какво е станало. Момчето е искало отново да види Зоуи. Все пак е минал само месец, откакто се покатери на стената, за да я отвлече. — Неферет махна с ръка презрително. — Тогава е бил пиян и дрогиран, може би и сега е било така. Снегът го е затруднил и може би се е строполил в някоя канавка. Пияниците обикновено свършват на такива места, нали?

— Госпожо, той е ученик, а не пияница. А и всичките му приятели ни увериха, че е престанал да пие от месец.

Лекият и подигравателен смях на Неферет красноречиво подсказваше, че не им вярва. За моя изненада Маркс я пренебрегна и се обърна към мен:

— А ти, Зоуи? Вие излизате от няколко години, нали така? Можеш ли да предположиш къде би отишъл?

— Не и тук наоколо. Ако пикапът му беше намерен пред Оук Роуд, щях със сигурност да ви кажа къде е запоят. — Не го замислях като майтап, особено след намеците на Неферет по адрес на Хийт, но полицаят леко се усмихна, което го направи още по-симпатичен и отзивчив в моите очи. Преди да съм размислила, изстрелях набързо: — Но тази сутрин имах странен сън, който може да не е бил точно сън, а нещо като видение за Хийт.

В настъпилото мълчание гласът на Неферет прозвуча много остро и грубо:

— Зоуи, никога досега не си обявявала дарба за пророчества или видения.

— Знам. — Нарочно се заставих да звуча малко несигурно и дори уплашено. Всъщност страхът ми не беше точно преструвка. — Но е странно, че сънувах Хийт точно до източната стена, където е бил отвлечен.

— От кого, Зоуи? — Гласът на детектив Маркс издаваше нетърпението му. Той явно ме вземаше насериозно.

— Не знам — което определено не беше лъжа. — Знам само, че не бяха ученици, нито вампири. Сънувах как четири фигури с черни наметала и качулки го отвлякоха.

— Видя ли къде отиват?

— Не, събудих се с писък. — Не се налагаше да се преструвам, защото по бузите ми се стичаха сълзи. — Може би трябва да претърсите околностите на училището. Там има нещо зловещо, което отвлича момчетата, но не сме ние.

— Разбира се, че не сме ние. — Неферет се доближи до мен, сложи ръка на рамото ми и ме погали майчински. — Господа, смятам, че на Зоуи й се събра достатъчно за днес. Нека да ви представя на Шоуни и Ерин, които със сигурност ще потвърдят алибито й.

Алиби. Тази дума ме накара да потръпна.

— Ако си спомните още нещо или имате други странни сънища, не се колебайте да ми се обадите, независимо кое време на денонощието е — каза детектив Маркс.

За втори път той ми даде визитната си картичка, явно беше упорит. Взех визитката и му благодарих. Неферет вече го отпращаше към вратата, когато той се приближи до мен.

— Имам сестра-близначка, която беше белязана преди петнайсет години — прошепна така, че само аз да го чуя. С нея все още сме доста близки, въпреки че се очакваше тя да се отдръпне от хората и семейството си. Разчитай на мен, Зоуи, можеш да ми имаш пълно доверие.

— Детектив Маркс? — Неферет го подкани нетърпеливо към вратата.

— Исках отново да благодаря на Зоуи и да й изкажа съболезнования за съквартирантката й — обясни той и излезе от стаята.

Не помръднах от мястото. Исках да събера мислите си. Сестрата на Маркс е вампир? Е, това не беше особено странно. Странното е, че все още я обича. Може би наистина мога да му се доверя.

Вратата се затвори с щракване и аз се стреснах от звука. Неферет беше опряла гръб на нея и ме гледаше изпитателно.

— Направи ли Отпечатък с Хийт?

Изпаднах в паника. Тя можеше да прочете мислите ми. Заблуждавала съм се, просто няма начин да я излъжа. Изведнъж усетих лек ветрец… топлината на невидим огън… свежестта на пролетен дъжд… зеленината на цъфнала ливада… силата на елементите ме изпълни. С нова твърдост срещнах погледа на Неферет.

— Нали не се е получило? Нали това, което се случи между нас, не е достатъчно за Отпечатък? — Постарах се гласът ми да звучи максимално объркано и потиснато.