— Лилия — извика той. — Тъкмо когото търсехме, нали? — Той погледна към момчетата с него и те кимнаха.

Тя поклати глава. „Не мога да повярвам колко са глупави. Не мислят ли за бъдещето? Не смятат ли, че ще помня всичко това и след като завърша?“ Но за тях това бе далечното бъдеще. Те знаеха, че никога няма да й бъде позволено да използва черната магия, освен при изключителни обстоятелства, и не можеха да си представят, че може да си отмъсти и по друг начин.

— Знаеш ли какво чух, Лилия? — попита Бокин. — Някой каза, че учениците отдавна не са се обединявали срещу някой като теб. Някой, който не си знае мястото. Чух, че последния път е било много резултатно.

„Имат предвид Сония“ — осъзна Лилия.

— Резултатно ли? — отвърна тя. — Тя е победила съперника си в предизвикателството и е станала Висша магьосница. Ако на това му викаш резултатно, би трябвало да окуража учениците да се обединят срещу мен.

Тя преглътна смеха си, забелязвайки изненадата по лицата на останалите ученици.

Бокин се намръщи.

— Преди това. Преди…

Вратата зад тях се отвори и през нея мина магьосник с черна мантия. Лилия почувства вълна от облекчение, после бързо наложи маска на спокойствие на лицето си. Дори да покажеше нещо, тя се надяваше, че те ще бъдат твърде заети да зяпат Калън, за да го забележат.

Калън ги огледа и се намръщи още повече, когато осъзна какво става тук. Учениците се поклониха. Той присви очи.

— Лейди Лилия — каза Калън. — Нуждаем се само от един доброволец. — Той огледа лицата им. — Кой от тях ще има честта?

Другарите на Бокин се обърнаха към него и го изгледаха намръщено. Калън проследи погледите им и кимна.

— Вие ще свършите работа, лорд Бокин. Последвайте ме.

Когато мина покрай тях, учениците се притиснаха към стената. Лилия не искаше да върви след Калън и Бокин, затова се обърна и ги поведе към малката стая, в която Калън провеждаше занятията си. Когато стигна вратата, тя се озърна, очаквайки да види, че Бокин е избягал.

Но момчето вървеше послушно до магьосника. То беше пребледняло и се мръщеше. „Притеснява се — помисли си Лилия, преглъщайки усмивката си. — И аз бих се притеснявала. Какво ли иска да прави с него Калън?“

Магьосникът отвори вратата и бутна Бокин вътре. Лилия го последна. Калън му посочи един стол. Бокин седна и заби поглед в пода.

— Благодаря, че ни предлагате услугите си — каза Калън и седна на другия стол. — Лилия обясни ли, че няма да боли?

— Н-н-н… — заекна Бокин с ококорени очи.

— Все още не — намеси се Лилия. — Нямах време да обяснявам много.

Калън я погледна. Макар че се мръщеше неодобрително; тя улови някакъв проблясък в погледа му. „Какво ли е намислил?“.

Той се обърна към младежа.

— Всъщност ако се направи както трябва, субектът дори няма да усети, че разчитат съзнанието му. — Бокин се ококори, но Калън като че ли не забеляза. — Така, наистина пристигнах малко късно и не искам да ви забавям за първите ви занятия, така че най-добре да започваме. — Той махна с ръка на Лилия. — Застанете зад него.

Тя се зарадва, че й е дал причина да се махне от погледа на Бокин, защото подозираше, че няма да може още дълго да сдържа усмивката си. Когато отиде зад гърба му, Бокин се опита да се обърне и да я погледне.

— Това не е… Аз не съм…

Калън се наведе напред и впери предизвикателен поглед в Бокин.

— Променихте намеренията си, така ли? Предполагам, че можем да обявим на всеослушание, че търсим някой друг.

Бокин се вцепени. Лилия можеше да си представи как претегля възможностите си на ум. Да бъде заклеймен като страхливец или съзнанието му да бъде разчетено от страховития Черен магьосник и Лилия. Тя се развесели, когато той реши да остане.

— Нали няма да ровите из спомените ми? — попита той.

Калън поклати глава.

— Разбира се, че не.

Бокин кимна.

— Добре тогава.

Калън се изправи и кимна на Лилия.

— Аз ще се свържа с вашето съзнание; вие ще се свържете с неговото.

Лилия си пое дълбоко дъх, притисна длани към слепоочията на Бокин и, усещайки ръцете на Калън върху своите, започна простички упражнения за прочистване на ума и съсредоточаване.

— Лилия — каза Калън.

— Калън.

Единственото, което усещаше, беше присъствието му и мисловния му глас. При другите уроци, които включваха директно прехвърляне на инструкции от съзнание в съзнание, той я бе окуражавал да си представя съзнанието си като стая. Понякога това правеше уроците по-трудни, но това означаваше, че схваща концепцията по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно. Така използването на магията приличаше на раздвижването на някой крайник — колкото по рефлекс, така и умишлено.

— Бокин ще ни докладва, ако преровиш спомените му, но аз и без това се съмнявам, че може да ги контролира. Сигурно ще ни покаже онова, което не би искал да видим. Ако внимавате, можете да видите нещо, което да използвате, за да го откажете да ви тормози.

Лилия не можа да скрие изненадата си.

— Но… ние трябва да пренебрегнем тези спомени!

— Да. Но Гилдията позволява смекчаване на закона в някои случаи. Разбрахме, че е по-добре да постъпваме така и да попречим на тормоза над учениците, отколкото да го игнорираме и да рискуваме по-нататък други ученици да нарушават правилата и законите.

— Заради Сония?

— И конфликтите, които възникнаха след отварянето на Гилдията за кандидати от нисшите съсловия.

— Не съм сигурна, дали ще мога да използвам нещо лично…

— Може да не е необходимо. Заплахата, че ще го направите, може да е достатъчна да го обезкуражи.

— Надявам се.

— Сега се съсредоточете върху съзнанието на Бокин. Почувствайте инстинктивната му съпротива на разчитането.

Тя направи каквото й беше казано и усети триумфа на Бокин, когато не успя.

— Сега наблюдавайте…

Присъствието на Калън се разшири и отслабна, като лъч светлина, смекчен от преминаването през стъклото на прозорец. Съзнанието на Бокин не почувства нахлуването и не му се възпротиви. Миг по-късно присъствието на Калън отново се усили.

— Сега вие. Прочистете ума си от всичко, освен от намерението да се промъкнете в съзнанието му като пушек.

Пушек или лъч светлина, изглеждаше еднакво лесно, но на Лилия й трябваха няколко опита, преди да започне да се промъква незабелязана в съзнанието на Бокин. Той сигурно усети, че нещо в метода й се промени, защото когато успя да се промъкне в ума му, той се притесняваше дали е успяла.

„Така не е редно — мислеше си той. — Тя нарушава закона. Не трябва да й се позволява да научава тези неща“.

Появи се един спомен. Лице. Лилия веднага разбра, че това е бащата на Бокин. „Никой винаги ще бъде по-силен от теб, ако му позволиш. Трябва да се разправиш с тях докато са слаби. Попречи им да станат силни“. Бокин се усети и се помъчи да спре спомените, но не и преди Лилия да зърне три бързи проблясъка на емоционални образи. Любов и нараняване. Побой. Гняв. Мъка.

Тогава тя разбра, че вярваше в това с цялото си сърце и го смяташе за най-голямата мъдрост, научена от баща му. Все пак бащата го бе доказал, като с побой бе накарал сина си да му се подчинява и да се страхува от него. След това баща му е бил убит от мъжа, с който признавал, че е трябвало да се държи по-сурово.

„Точно това се опитва да приложи и върху мен — о съзна тя. — Той мисли за бъдещето. Аз ще бъда по-силна от него, затова се опитва да ме отслаби сега“. Лилия потрепери при мисълта какъв магьосник ще излезе от него. „Тогава той ще бъде по-силен от повечето хора. Ще бъде заплашен само от други магьосници. Като мен“.

— Лилия? — обади се Калън.

Тя се измъкна от съзнанието на Бокин.

— Да?

— Добре се справихте. Засега е достатъчно.

Лилия почувства как ръцете му се отдръпват от главата й, затова отвори очи и пусна Бокин. Калън отиде до стола си и седна. Вратата зад гърба му се отвори.

— Можете да си вървите, лорд Бокин. Благодаря ви за помощта. Кажете на някой от другите да бъде тук утре сутрин, по същото време.