Този път тя затвори очи. Съсредоточавайки се в себе си, тя отбеляза, че може да усети увеличената си сила. Концентрира се върху бариерата в кожата й, която представляваше границата на нейния контрол. И наистина магията преливаше от нея, на някои места повече, отколкото от други.

Тя напрегна волята си, изтегли малко магия и я изпрати в постоянен поток към кожата, за да подсили бариерата. Изтичането внезапно спря.

Когато Лилия отвори очи, Калън кимна.

— Вече не мога да я усетя. — Той едва не се усмихна. — Така. Възможно е също така друг магьосник да усети отнемането на енергия. Проблемът е подобен на изтичането през бариерата, но се случва на мястото на раната. Трябва да разшириш бариерата си, за да покриеш тази на, ъъъ, донора на магия.

Следвайки инструкциите, Лилия успя да усвои и това след няколко опита. След това Калън я накара да източи магията му толкова бавно, че почти да не я усети, а след това колкото се може по-бързо. В първия случай можеше да говори, макар и колебливо, а при втория очевидно имаше проблеми да стои изправен.

— Трябва да изпиташ отслабващия ефект на източването — каза й той. — Черната магьосница Сония прояви невнимание по време на битката си с един от ичаните и бе порязана. Тя не бе обърнала внимание колко дестабилизиращо действа черната магия върху нараняванията. Щом го усетиш веднъж, със сигурност няма да пожелаеш да го изпиташ отново. — Той махна с ръка. — Но това може да почака до следващото занятие.

— Мисля, че си го спомням, когато Наки го изпробва върху мен — рече Лилия. — Тя каза, че не се е получило, но според мен излъга.

Лицето на Калън потъмня, но устните му се изкривиха съчувствено.

— В старите описания на ритуалите по висша магия между магьосници и чираци, чираците е трябвало да коленичат пред наставниците си. Сигурно са имали начин да остават прави. Може би чираците постепенно са развивали устойчивост към отслабващия ефект.

— Или наставниците са знаели как да изтеглят енергия, без да им оказват влияние.

Той кимна.

— Ако си склонна, бихме могли да експериментираме. Има доста неща в черната магия, които не разбираме, а аз се страхувам, че сачаканците биха могли да я използват срещу нас.

Лилия потисна неохотата си. Макар експериментирането с Калън да не изглеждаше особено забавно, тя трябваше да се съгласи, че Гилдията не може да си позволи пропуски в познанието за черната магия.

Калън прокара ръка над порязаното, което бързо се затвори в тънка, розова линия.

— Сдобиването с магия по този начин става само от немагьосници и от вражески магьосници, разбира се. Обикновеното прехвърляне на магия може да стане и без разрязване на кожата. Отслабващият ефект дава предимство и в битката. Не мога да си представя много ситуации, в които отнемането на енергия насила, в опит да се избегне отслабващия ефект, би донесло особена полза.

— Може би… ако отнемате силата на стар магьосник, който умира, но поради някаква причина — например е в безсъзнание или твърде грохнал — не може да ви предаде сам силата си.

Калън се намръщи.

— Да. Ще бъде по-милосърдно, ако не се наложи да почувстват отслабването.

Тя погледна към ножа.

— А какво ще направите, ако нямате кама? Можете ли да използвате магия, за да порежете?

Той поклати глава.

— Дори магьосникът да е твърде слаб, за да поддържа бариера, докато е жив, той притежава енергия и бариера в кожата си. В основата си тази бариера представлява щит срещу чуждата воля и трябва да бъде разрушена.

— Но ако оформя магията в тресчица от сила и я запратя към него като удар, няма ли да преодолея бариерата?

Той повдигна вежди.

— Може би. Ако ударът е достатъчно силен… — Той се намръщи. — Трудно ще е да се провери. Субектът може да не иска да бъде нараняван… но пък ако първо се научиш как да създаваш малки, пронизващи удари, които не навлизат дълбоко, то разрезът ще е съвсем малък. — Той присви замислено очи, после я погледна преценяващо. — Това е интересна идея. Трябва да я изпробваме.

Тя кимна, преди мисълта, че ще му позволи да я намушка, да надделее над задоволството от това, че се е сетила за нещо, което не му е хрумвало досега.

— Така… това е достатъчно за днес — каза той. — Утре ще започнем обучението ти в разчитането на съзнания. Ще имаме нужда от доброволец, с който да се упражняваш. Щом постигнеш задоволителни резултати, ще те науча как да правиш кръвен камък.

Кръвен камък! Лилия сдържа усмивката си, защото не искаше да изглежда твърде нетърпелива в желанието си да научи повече за някога забранената магия. Тя се изправи едновременно с Калън и го последва извън стаята.

— Тук ли ще се срещнем? — попита тя.

Той кимна и махна с ръка към коридора.

— Да. До утре.

Тя се поклони и тръгна към външните стаи на Университета и към следващите си занятия, като едва сдържаше въодушевлението си.

„За пръв път владеенето на черната магия не ми се струва като… наказание — или болест. Гилдията очаква от мен да го усвоя. И е наистина интересно“.

Когато утрешното слънце се издигна по-високо, цветовете на пустошта започнаха да избледняват. Сония прегърна коленете си и си спомни с тъга как някога можеше да притисне колене към гърдите си. Отдавна беше изгубила гъвкавостта си. Животът като магьосница — и носенето на мантията — изискваха поза, изпълнена с достойнство. Загубата на подобни дребни неща й подсказваше, че остарява.

Регин се изправи и отиде до раниците им, които изглеждаха доста по-празни сега, два дни след като бяха пристигнали на мястото за среща, определено от Изменниците.

„Изпълних стриктно инструкциите — помисли си тя. — Регин е съгласен с мен. Намираме се на точното място“.

Но въпреки това от Изменниците нямаше и следа.

Тя погледна надясно, където планината се извиваше на югоизток. Когато преди двайсет години двамата с Акарин бяха навлезли в Сачака, те бяха поели натам. По стръмните склонове на планината, без никакви припаси, без дом и преследвани от ичаните. Този път двамата с Регин поеха на северозапад, през труден терен, но с много храна, без ичани, за които да се притесняват и с Гилдия, която ги очакваше да се приберат у дома.

„Невероятно колко е огромна разликата, когато човек носи със себе си нещата от първа необходимост и не се страхува за живота си“.

И все пак пустошта си беше сурово място. В ниското каменистите склонове се спускаха към дюните, които се простираха до хоризонта. През първия ден на чакането им, те бяха наблюдавали една пясъчна буря, която се движеше на север, унищожавайки всичко по пътя си. Притесняваха се, че може да се наложи да се крият, но бурята утихна, щом стигна до северната част на планината. Когато се обърна наляво, Сония се загледа във върховете, които се издигаха един зад друг и постепенно избледняваха в далечината.

„Някъде там се намира Убежището, домът на Изменниците. Според Лоркин те са много по-приятни похитители от крал Амакира“.

Не че някой й бе разказал какво е преживял младежът в затвора. Сония дори изпита благодарност, че не бе успяла да долови чувствата и мислите му през кръвния пръстен. Тя се колебаеше между желанието да узнае и мисълта, че може би така е по-добре. Ако е страдал, Сония не беше сигурна какво ще почувства или поиска да направи, но знаеше, че нито едно от двете нямаше да е приятно.

„Той вече е свободен. Свободен и жив. Трябва да се погрижа да си остане такъв“.

— Сония.

Тя отмести поглед от планината и се обърна към Регин.

— Да?

Той посочи раниците.

— Ще продължим ли да делим на дажби?

Тя кимна. Знаеше, че в думите му има подтекст. Той я питаше дали да останат тук или да се откажат и да се отправят към Крепостта. „Бихме могли да тръгнем на лов за храна, както направихме двамата с Акарин“. Тя си спомни за храната, която сготвиха и изядоха в онази малка скрита долина. Усмихна се при спомена какво още се беше случило там.