— Адвокатска кантора — вдигна телефона Чап.

— Офисът на Тревър ли е?

— Да. Кой се обажда?

— А вие кой сте?

— Аз съм Чап, новият му юридически помощник.

— Какво стана с жената?

— Тя вече не работи тук. С какво мога да ви бъда полезен?

— Обажда се Джо Рой Спайсър. Аз съм клиент на Тревър и се обаждам от Тръмбъл.

— Откъде?

— От Тръмбъл. Това е федерален затвор. Тревър там ли е?

— Не, сър. Той е във Вашингтон и ще се върне след няколко часа.

— Добре. Кажете му, че ще му се обадя в пет.

— Добре.

Чап затвори и пое дълбоко дъх, също както и Клокнър от другата страна на улицата. ЦРУ току-що бяха установили първия пряк контакт с един от Братята.

Второто обаждане дойде точно в пет. Чап вдигна телефона и разпозна гласа. Тревър чакаше в кабинета си.

— Ало?

— Тревър, обажда се Джо Рой Спайсър.

— Здрасти.

— Какво откри във Вашингтон?

— Още работя по въпроса. Няма да е лесно, но ще го намерим.

Последва дълга пауза, сякаш Спайсър беше недоволен от новината и се колебаеше какво да каже.

— Би ли дошъл утре?

— Ще дойда в три часа.

— Донеси пет хиляди долара в брой.

— Пет хиляди долара?

— Добре ме чу. Вземи парите и ги донеси. Всички в банкноти от по двайсет и петдесет долара.

— Какво ще правиш…

— Не ми задавай глупави въпроси, Тревър. Донеси проклетите пари. Сложи ги в плика с писмата. И друг път си го правил.

— Добре.

Спайсър затвори, без да каже нищо повече. После Тревър един час обяснява икономическата ситуация в Тръмбъл. Парите в брой бяха забранени. Всеки затворник работеше и заплатата му отиваше в неговата лична сметка. Разходите, като междуградски разговори, ксерокопия, пощенски марки и прочие, се отчисляваха от същата сметка.

И все пак пари имаше, макар рядко да се виждаха. Затворниците ги внасяха тайно, криеха ги и ги използваха, за да плащат дълговете си на комар и да подкупват пазачите за дребни услуги. Тревър се страхуваше да внася пари. Ако той, като адвокат, бъдеще заловен да нарушава правилника, разрешението му за посещение щеше да бъде отнето завинаги. Все пак на два пъти беше внасял пари, по петстотин долара на десетачки и двайсетачки.

Не можеше да си представи защо са им пет хиляди долара.

След три дни в компанията на Уес и Чап Тревър закопня да се отърве от тях. Те държаха да закусват, обядват и вечерят заедно с него. Искаха да го откарват вкъщи и да го вземат за работа много рано сутринта. Двамата ръководеха онова, което беше останало от практиката му — Чап като помощник, Уес като офис-мениджър. И двамата го заливаха с безкрайни въпроси, защото нямаше почти никаква адвокатска работа за вършене.

Затова той не се изненада, когато те заявиха, че ще го откарат до Тръмбъл. Обясни им, че няма нужда от шофьор. Беше изминавал този път многократно с верния си фолксваген костенурка и смяташе да отиде сам. Това ги ядоса и те заплашиха, че ще се обадят на клиента си за инструкции.

— Много важно, обадете се на проклетия си клиент — изкрещя им Тревър и те отстъпиха. — Вашият клиент не може да ми казва как да живея.

Само че това не беше вярно и всички го знаеха. Сега единствено парите имаха значение. Тревър вече беше извършил предателството.

Той напусна Нептун Бийч с колата си, следван от Уес и Чап в тяхната взета под наем кола, а зад тях имаше бял микробус, пълен с хора, които Тревър никога нямаше да види. Нито пък искаше да ги вижда. Само за да ги ядоса, той спря внезапно до една бензиностанция, за да си купи шест бири, и се разсмя, когато останалата част от кервана удари спирачки и едва не катастрофира. Щом излезе от града, той караше страшно бавно, пиеше бира, радваше се на спокойствието и си казваше, че ще успее да издържи следващите трийсет дни. За един милион долара би издържал всичко.

Когато наближи Тръмбъл, усети първия прилив на чувство за вина. Дали ще може да се преструва? Предстоеше му среща със Спайсър, клиент, който му вярваше, затворник, който имаше нужда от него, съучастник в престъпление. Дали щеше да успее да го гледа в очите и да се преструва, че всичко е наред, докато всяка негова дума се чуваше по микрофона в куфарчето му? Щеше ли да успее да си размени писмата със Спайсър, сякаш нищо не се е променило, докато всъщност цялата поща се следеше? Освен това той излагаше на огромен риск адвокатската си кариера — нещо, което бе постигнал с много труд и с което навремето се бе гордял.

Всъщност продаваше етиката си, принципите си, дори честта си за пари. Нима душата му струваше един милион долара? Вече беше твърде късно. Парите бяха в банката. Тревър отпи глътка бира и пропъди и без туй трудно доловимото чувство за вина.

Спайсър беше мошеник, също като Бийч и Ярбър, а той, Тревър Карсън, беше не по-малко виновен от тях. Крадците нямат чест, повтаряше си наум той.

Линк долови миризмата на бира, която лъхаше от Тревър, докато двамата вървяха по коридора към крилото за посещения. Адвокатът надникна в стаята за консултации. Видя Спайсър, скрит донякъде зад вестника си, и внезапно се почувства нервен. Кой беден адвокат носи електронно подслушвателно устройство на среща с доверен клиент? Почувства се страшно виновен, но връщане назад нямаше.

Микрофонът беше голям почти колкото топка за голф и беше внимателно монтиран от Уес на дъното на старото оръфано черно кожено куфарче на Тревър. Беше изключително мощен и лесно би предал всичко на непознатите мъже в белия микробус. Уес и Чап също бяха там и чакаха със слушалките, нетърпеливи да чуят всичко.

— Здрасти, Джо Рой — поздрави бодро Тревър.

— Здрасти — отвърна Спайсър.

— Дай да видя куфарчето — каза Линк. Той го погледна небрежно, а после каза: — Всичко изглежда наред. — Тревър беше предупредил Уес и Чап, че Линк понякога проверява куфарчето, микрофонът беше скрит под един куп листове.

— Ето писмата — каза Тревър.

— Колко са? — попита Линк.

— Осем.

— Ти имаш ли нещо за изпращане, Спайсър? — попита Линк.

— Не. Днес не.

— Ще чакам отвън — каза Линк.

Вратата се затвори; чуха се стъпки, а после изведнъж настъпи тишина. Много дълга тишина. Нищо. Нито дума не бе разменена между адвоката и неговия клиент. Момчетата в белия микробус чакаха цяла вечност, докато не стана ясно, че нещо се е объркало.

Докато Линк излизаше от стаичката, Тревър бързо и сръчно остави куфарчето пред вратата на пода, където то стоеше невинно през останалата част от срещата между адвокат и клиент. Линк го забеляза, но това не му направи впечатление.

— Защо направи това? — попита Спайсър.

— Куфарчето е празно — сви рамене Тревър. — Нека камерите го видят. Нямаме какво да крием. — Тревър беше изпитал последен пристъп на угризения. Може би щеше да запише следващата си среща със своя клиент, но не и тази. Просто щеше да каже на Уес и Чап, че пазачът е взел куфарчето му — нещо, което от време на време се случваше.

— Все едно — каза Спайсър, като прерови писмата и стигна до двата по-дебели плика. — Това ли са парите?

— Да. Трябваше да използвам няколко стотачки.

— Защо? Нали ти казах да бъдат в банкноти от по двайсет и петдесет долара?

— Такива успях да намеря. Не очаквах да ми потрябват толкова пари в брой.

Джо Рой разгледа адресите на другите писма. После попита с доста сарказъм:

— Какво стана във Вашингтон?

— Трудна работа. Това е една от онези фирми за частни пощенски кутии в предградията, отворена по двайсет и четири часа, винаги има някой дежурен и много посетители. Охраната е внимателна. Ще измислим нещо.

— Кой детектив използваш?

— Една местна фирма. Препоръча ми я стар приятел.

— Дай ми име.

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми името на детектива, който нае.

Тревър примигна; не го биваше много в свободните съчинения. Спайсър беше намислил нещо, тъмните му влажни очи светеха напрегнато.