Точно над напечатаното име той беше надраскал „Ал“ с черен писец.

Писмото беше безинтересно по три причини. Първо, Кониърс не беше женен или поне така твърдеше. Съпругата беше основен фактор в изнудването. Достатъчно беше да заплашиш, че ще й кажеш всичко и ще й изпратиш писмата на тайния хомосексуалист, и парите пристигаха.

Второ, Ал беше на държавна служба, така че вероятно нямаше много пари.

Трето, Ал беше твърде страхлив. Всяко късче информация трябваше да се вади с ченгел. Хората като Куинс Гарб и Къртис Кейтс бяха по-забавни, защото цял живот бяха крили наклонностите си и сега нямаха търпение да избягат. Писмата им бяха дълги, многословни и пълни с всички възможни уличаващи факти, от които се нуждаеше изнудвачът. Не и писмата на Ал. Ал беше скучен. Той не беше сигурен какво иска.

Затова Рики вдигна залозите с второто си писмо, следвайки тактиката, която практиката беше показала като най-успешна. Току-що бил научил, че след няколко месеца ще го изписват! Рики бил роден в Болтимор. Какво съвпадение! Можело да му потрябва помощ в търсенето на работа. Богатият чичо отказвал повече да му помага, Рики се страхувал да живее навън без приятелска помощ, а не можел да разчита на старите си приятели, защото те още взимали наркотици и така нататък.

Отговор не дойде и Бийч реши, че Ал Кониърс се е изплашил. Рики беше на път за Болтимор, само на час от Вашингтон, а това беше твърде близо.

Докато Бийч чакаше отговор от Ал, пристигнаха парите от Куинс Гарб, последвани от превода на Къртис, и Братята се заеха със своята операция с подновена енергия. Рики написа на Ал писмото, което беше прекопирано и анализирано в Лангли.

А сега изведнъж получиха трето писмо с коренно различен тон. Фин Ярбър го прочете два пъти, а после препрочете второто писмо от Ал.

— Звучи като различен човек, нали? — попита той.

— Да, наистина — потвърди Бийч, след като прегледа и двете писма. — Май старецът най-сетне се е запалил по Рики.

— Мислех, че е на държавна служба.

— Така казва.

— Тогава какви са тези бизнес-контакти в Болтимор?

— Ами нали и ние бяхме на държавна служба?

— Да.

— Каква беше най-високата ти заплата?

— Като съдия съм стигал сто и петдесет хиляди годишно.

— Аз получавах сто и четирийсет. Някои от тези бюрократи професионалисти получават повече от нас. Освен това той не е женен.

— Това е проблем.

— Така е, но нека продължим да настояваме. Той има хубава работа, което означава също и голям шеф и много колеги. — Типичен високопоставен чиновник. Във Вашингтон. Все ще намерим как да го притиснем.

— Защо не — сви рамене Фин.

Наистина, защо не. Какво можеха да загубят? Какво толкова, ако станеха прекалено настоятелни и мистър Ал се изплашеше или ядосаше и решеше да изхвърли писмата? Не можеш да загубиш онова, което не притежаваш.

Тук се печелеха големи пари. Не беше време за плахи действия. Агресивната им тактика носеше впечатляващи резултати. Пощата растеше всеки ден, както и офшорната им сметка. Планът им беше железен, защото кореспондентите им живееха двоен живот. Жертвите им нямаха на кого да се оплачат.

Преговорите бяха бързи, защото пазарът беше благоприятен. В Джаксънвил все още бе зима и тъй като нощите бяха мразовити, а океанът — твърде студен за плуване, туристическият сезон започваше чак след месец. В Нептун Бийч и Атлантик Бийч имаше стотици свободни къщички, давани под наем, включително и една, която беше почти точно срещу кантората на Тревър. Някакъв джентълмен от Бостън предложи шестстотин долара в брой за два месеца и брокерът на недвижими имоти побърза да сключи сделката. Къщата беше обзаведена с джунджурии, които никой вехтошар не би погледнал. Старият килим беше много износен и миришеше на застояло. Идеално.

Първата работа на наемателя беше да покрие прозорците. Три от тях гледаха към улицата и кантората на Тревър и през първите няколко часа наблюдение стана ясно, че там влизат много малко клиенти. В кантората почти не се вършеше работа! Ако някой поработваше от време на време, това беше секретарката Джан, която освен това четеше много списания.

В къщата тихо се вмъкнаха още хора, мъже и жени със стари куфари и, големи спални чували, пълни с електронни машинарии. Крехките мебели бяха избутани към задната част на къщата, а предните стаи скоро бяха напълнени с екрани, монитори и десетина вида подслушвателни устройства.

Самият Тревър би бил интересен за изучаване от студентите третокурснички по право. Той пристигаше около девет сутринта и прекарваше първия час в четене на вестници. Сутрешният му клиент винаги пристигаше в десет и половина и след изтощителни половинчасови разговори Тревър беше готов за обяда си, който винаги бе в „Питс Бар и Грил“. Той носеше със себе си телефон, за да демонстрира пред бармана колко е важен, и обикновено провеждаше два-три ненужни разговора с други адвокати. Често се обаждаше на букмейкъра си.

После Тревър се връщаше в кантората, като минаваше край къщата, от която ЦРУ следеше всяка негова стъпка. Сядаше зад бюрото си и задрямваше. Съживяваше се около три часа и поработваше до пет. Тогава беше готов за още една бира.

Втория път, когато го проследиха до Тръмбъл, той напусна затвора след час и се върна в кантората около шест. Докато вечеряше сам в ресторант за морски деликатеси на булевард Атлантик, един агент влезе в кантората и намери старото му куфарче. В него имаше пет писма от Пърси и Рики.

Командирът на мълчаливата армия около Нептун Бийч беше човек на име Клокнър, най-добрият специалист на Теди в областта на домашния шпионаж. Клокнър имаше инструкции да прихваща всяко писмо, което минава през кантората.

Когато Тревър тръгна право към къщи след ресторанта за морски деликатеси, петте писма бяха пренесени на отсрещната страна на улицата, отворени, фотокопирани, отново запечатани и върнати в куфарчето му. Нито едно от петте не беше адресирано до Ал Кониърс.

В Лангли Девил прочете получените по факса писма. Те бяха прегледани от двама експерти по почерците, които се съгласиха, че Пърси и Рики не са един и същ човек. С помощта на образци от съдебната документация не беше трудно да се определи, че Пърси всъщност е бившият съдия Фин Ярбър от Калифорния, а Рики е бившият федерален съдия Хатли Бийч.

Адресът на Рики беше кутията на „Аладин Норт“ в пощата на Нептун Бийч. За всеобща изненада се оказа, че Пърси използва пощенска кутия в Атлантик Бийч, наета от името на „Лоръл Ридж“.

За следващото си посещение в Лангли, първото от три седмици, кандидат-президентът пристигна с керван от лъскави черни микробуси, които караха твърде бързо, но никой не се оплакваше. Провериха документите им и им махнаха да продължат, докато накрая кавалкадата спря с ръмжене пред една много удобна врата, където ги чакаха няколко младежи с мрачни лица и дебели вратове. Лейк поведе свитата си навътре в сградата. Придружителите му намаляваха по пътя, докато най-сетне той се озова не в обичайния бункер, а в официалния кабинет на мистър Мейнард, който гледаше към малка горичка. Всички други бяха спрени на вратата. Останали сами, двамата велики мъже си стиснаха сърдечно ръцете и дори изглеждаха щастливи да се видят.

Първо най-важното.

— Поздравления за Вирджиния — каза Теди.

Лейк сви рамене, сякаш не беше сигурен, че заслужава комплимента.

— Благодарение на вас.

— Това е много внушителна победа, мистър Лейк — продължи Теди. — Губернатор Тари работи усилено там цяла година. Преди два месеца той получи уверения, че ще бъде подкрепен от всички местни политици в щата. Изглеждаше непобедим. Сега ми се струва, че той бързо губи позиции. Понякога не е изгодно да бъдеш фаворит в началото на кампанията.

— Инерцията в политиката е странно нещо — отбеляза мъдро Лейк.

— Парите са още по-странно нещо. В момента губернатор Тари не може да намери и цент, защото всичко отива при вас. Парите следват инерцията.