— Спри! — каза си той.

Отиде пеш до „Бийч Джава“, за да си вземе тройно капучино, а после се върна в кантората си, решен да свърши нещо полезно. Включи се в интернет и откри имената на няколко частни детективи във Филаделфия. Когато започна да звъни, беше почти шест часът. Първите два пъти попадна на телефонен секретар.

Третият път звънна в приемната на Ед Паноци. Детективът сам вдигна слушалката. Тревър обясни, че е адвокат от Флорида и търси човек, който да му свърши спешна работа в Ъпър Дарби.

— Добре. За какво по-точно става въпрос?

— Опитвам се да проследя едни писма — изрече бързо Тревър. Беше правил това достатъчно често и се чувстваше подготвен. — Имам голямо бракоразводно дело. Аз защитавам интересите на съпругата и смятам, че мъжът й се опитва да скрие пари. Трябва ми човек, който да открие на място кой е наел една пощенска кутия.

— Шегувате се.

— Не, говоря напълно сериозно.

— Искате да дебна край някаква пощенска кутия?

— Елементарна детективска услуга.

— Вижте какво, много съм зает. Обадете се на някой друг. — Паноци затвори и се зае с по-важни неща. Тревър го изруга тихо и набра следващия номер. Опита още два пъти, но и двата пъти затвори, защото попадна на телефонни секретари. Реши да опита отново на следващия ден.

От другата страна на улицата Клокнър изслуша още веднъж краткия разговор с Паноци, а после се обади в Лангли. Последното парченце от мозайката току-що бе попаднало на мястото си и мистър Девил би искал да научи това незабавно.

Макар да разчиташе на сладки думи и красиви снимки, измамата всъщност беше проста. Тя използваше човешкото желание и чистия страх. Разбраха как действа чрез писмата до мистър Гарб и Брант Уайт, както и чрез другите прихванати писма.

Само един въпрос беше останал неизяснен: след като жертвите използваха псевдоними и пощенски кутии, как успяваха Братята да научат истинските им имена? Разговорът с Филаделфия току-що им подсказа отговора. Тревър просто наемаше местен частен детектив, очевидно някой по-малко зает от мистър Паноци.

Когато най-сетне пуснаха Девил при Теди, часът беше почти девет. Севернокорейски войски бяха застреляли още един американски войник в демилитаризираната зона и Теди се занимаваше с последиците и гневните реакции цял следобед. Когато Девил влезе в бункера, шефът на ЦРУ ядеше сирене и бисквити и пиеше диетична кола.

— Така си и мислех — каза Теди, след като изслуша набързо новините.

Инстинктите му бяха удивително точни, особено със задна дата.

— Разбира се, това означава, че адвокатът би могъл да наеме тук човек, който да му разкрие истинската самоличност на Ал Кониърс — каза Девил.

— И как ще стане това?

— Има няколко начина. Първият е чрез наблюдение, както ние хванахме Лейк да проверява тайно кутията си. Детективът ще следи пощата. Това е малко рисковано, защото има голяма вероятност да го забележат. Вторият начин е чрез подкуп. Петстотин долара в брой за някой пощенски чиновник ще свършат добра работа. Това са компютърни архиви. Не е нищо секретно. Един от нашите хора проникна в компютъра на централната поща в Евънсвил, Индиана, и получи списък с наемателите на всички кутии. Просто пробвахме. Отне му около един час. Това е, ако ползваш високите технологии. По-елементарното е просто да се вмъкнеш в пощата посред нощ и да поразгледаш.

— Колко плаща Тревър за подобна услуга?

— Не знам, но скоро ще разберем, когато наеме детектив.

— Трябва да го неутрализираме.

— Да го унищожим?

— Още не. Предпочитам първо да го купя. Той е нашият прозорец. Ако работи за нас, ще знаем всичко и ще го държим далеч от Кониърс. Съставете план.

— А евентуално отстраняване все пак?

— Обмислете и такава възможност. Само че не бързаме. Поне засега.

На юг наистина харесваха Арън Лейк с неговата любов към пушките и бомбите и с наперените приказки за бойна готовност. Той заля Флорида, Мисисипи, Тенеси, Оклахома и Тексас с клипове, които бяха дори по-смели от първите. От своя страна хората на Теди изсипаха в същите тези щати повече пари, отколкото някога бяха сменяли притежателя си в предизборна нощ.

Резултатът беше още една бляскава победа. На Малкия вторник — когато бяха първичните избори в южните щати — за Лейк гласуваха 260 от 312-те делегати. След като гласовете бяха преброени на 14 март, 1301 от общо 2066 делегати бяха направили своя избор. Лейк имаше огромна преднина пред губернатор Тари — 801 на 390 гласа.

Само непредвидена катастрофа можеше да му попречи да спечели изборите.

Първата работа на Бъстър в Тръмбъл се състоеше в плевене с машина, за което той получаваше начална надница от двайсет цента на час. Другият вариант беше да мие пода в столовата. Избра плевенето, защото обичаше слънцето и си беше обещал да не остави кожата си да избледнее като на някои от затворниците. Нито пък щеше да надебелее като тях. Та нали това е затвор, повтаряше си той, как могат да бъдат толкова дебели?

Работеше усилено на яркото слънце, поддържаше тена си, стараеше се да не дебелее и се опитваше да приема всичко по-леко. Само че след десет дни Бъстър знаеше, че няма да издържи четирийсет и осем години.

Четирийсет и осем години! Дори не можеше да си го представи. Пък и кой ли би могъл?

Бъстър плака през първите четирийсет и осем часа.

Тринайсет месеца по-рано той и баща му работеха на пристана си, поправяха лодки и два пъти седмично ловяха риба в залива.

Бъстър се движеше бавно с машината за плевене покрай бетонния ръб на баскетболното игрище, където в момента се играеше настървен мач. После стигна до големия пясъчник, където понякога играеха волейбол. В далечината по пистата за бягане вървеше една самотна фигура, стар на вид човек без риза и с вързана на опашка дълга сива коса. Изглеждаше смътно познат. На път за пистата Бъстър оплеви двете страни на една пътечка.

Самотната фигура беше Фин Ярбър, един от съдиите, които се опитваха да му помогнат. Той вървеше по елипсата равномерно, с изправена глава, изпънат гръб и стегнати рамене. Не беше олицетворение на атлетизма, но не беше и зле за шейсетгодишен мъж. Ярбър беше бос и без риза. По загрубялата му кожа струеше пот.

Бъстър изключи машината за плевене и я остави на земята.

Ярбър се приближи, забеляза момчето и каза:

— Здрасти, Бъстър. Как си?

— Още съм тук — усмихна се криво момчето. — Имате ли нещо против да повървя с вас?

— Разбира се, че не — отговори Фин, без да спира.

Минаха двеста метра, докато Бъстър събере смелост да попита:

— Какво става с моето обжалване?

— Хатли Бийч се занимава с него. Присъдата изглежда изрядна, което не е хубаво. Много хора влизат тук с грешки в присъдите и обикновено подаваме няколко иска и сваляме по няколко години. Но в твоя случай не е така. Съжалявам.

— Няма нищо. Какво са няколко години, когато ме чакат четирийсет и осем? Двайсет и осем, трийсет и осем, четирийсет и осем — какво значение има?

— Все пак можеш да обжалваш. Има някакъв шанс решението да бъде отменено.

— Малък шанс.

— Не трябва да се предаваш, Бъстър — каза Ярбър без капчица убеденост. Да храниш някаква надежда означаваше да имаш някаква вяра в системата. Ярбър определено нямаше никаква. Той беше осъден по същите закони, които някога беше защитавал.

Това бедно момче не беше направило нищо лошо. Ярбър бе прочел достатъчно от документите по делото му, за да вярва, че Бъстър е напълно невинна поредна жертва на престарал се прокурор.

Поне според документите изглеждаше, че бащата на момчето бе укрил някакви пари, но нищо сериозно. Нищо, което да предполага обвинение в конспирация, дълго сто и шейсет страници.

Надежда. Чувстваше, че го мами дори при самата мисъл за това. Апелативните съдилища бяха пълни с представители на десницата, които настояваха за спазването на реда и закона и рядко отменяха присъда по дело за наркотици. Щяха да ударят един гумен печат на молбата за обжалване и щяха да си мислят, че са допринесли с нещо за сигурността по улиците.