Получиха сведения за сметката в Женева Тръст Банк, като подкупиха с четирийсет хиляди долара един служител на банката, когото бяха използвали и преди. „Бумър Риълти“ притежаваше сто осемдесет и девет хиляди долара. Адвокатът им имаше на сметка шейсет и осем хиляди. В разпечатката бяха изброени всички транзакции — всички получени и изтеглени суми. Знаеха коя банка в Демойн бе използвал мистър Гарб. Освен това знаеха, че от някаква банка в Далас са били преведени сто хиляди долара. Не можеха обаче да открият кой беше пуснал платежното нареждане.

Работеха на няколко фронта, когато Теди извика Девил в бункера. Йорк беше с него. Масата беше покрита с копия от писмата на Рики до Гарб и с копия на банковата разпечатка.

Девил никога не беше виждал началника си толкова потиснат. Йорк също нямаше много за казване. Той носеше отговорност за кашата на Лейк, макар че Теди обвиняваше себе си.

— Искам новини — каза тихо Мейнард.

Девил никога не сядаше, когато беше в бункера.

— Още проследяваме парите. Свързахме се със списанието. То излиза в Ню Хейвън, съвсем малък тираж, не съм сигурен дали ще можем да пробием там. Нашият човек на Бахамите следи всяко движение в сметката и ще ни съобщи, ако постъпят нови суми. Имаме екип, готов да претърси кабинета на Лейк в сградата на Конгреса, но това е трудна работа. Не съм оптимист. Изпратили сме двайсет души в Джаксънвил.

— Колко наши хора следят Лейк?

— Току-що ги увеличихме от трийсет на петдесет.

— Трябва да го наблюдаваме. Да го следим неотклонно. Явно не е човекът, за когото го мислехме, и ако го изпуснем от поглед за един час, той може да изпрати писмо или да си купи друго списание.

— Знам. Правим всичко възможно.

— Това е основният ни вътрешнополитически приоритет.

— Знам.

— Какво ще кажете да вкараме наш човек в затвора? — попита Теди. Идеята беше нова, Йорк я бе предложил преди по-малко от час.

Девил потърка очи и загриза нокти за момент, а после каза:

— Ще видя какво мога да направя. Ще се наложи да използваме връзки, до които не сме прибягвали досега.

— Колко затворници има във федералните затвори? — попита Йорк.

— Около сто трийсет и пет хиляди — отвърна Девил.

— Не можем ли да вкараме още един?

— Ще проверя.

— Имаме ли връзки в Бюрото по затворите?

— Това е нова територия, но работим по въпроса. Използваме един стар приятел в Министерството на правосъдието. Мисля, че ще стане.

Девил ги остави за малко. Щяха да го извикат отново след около час. Йорк и Теди щяха да му подготвят нов списък с въпроси и задачи.

— Не ми харесва идеята да претърсваме кабинета му в зданието на Конгреса — каза Йорк. — Твърде рисковано е. Освен това ще отнеме цяла седмица. Там има планини от документация.

— И на мен не ми харесва — каза тихо Теди.

— Защо не накараме нашите хора от отдел „Документи“ да напишат писмо от Рики за Лейк? Ще скрием предавател в плика, ще го проследим и може би той ще ни заведе до другите писма.

— Прекрасна идея. Кажи на Девил.

Йорк я записа на тефтерче с много други бележки, повечето от които задраскани. След малко зададе въпроса, който отдавна го вълнуваше:

— Ще му кажеш ли, че сме го разкрили?

— Още не.

— А кога?

— Може би никога. Нека съберем повече. Трябва да научим всичко, което можем. Той, изглежда, ревниво крие другия си живот — вероятно е започнал след смъртта на съпругата си. Кой знае? Може би ще успее да го запази в тайна.

— Но той трябва да знае, че си разбрал. Иначе може пак да се опита. Ако знае, че винаги го наблюдаваме, няма да прави глупости. Поне така предполагам.

— А междувременно светът загива. Ядрени оръжия се купуват, продават и прекарват през граница. В момента се водят седем малки войни, а още три всеки момент могат да започнат. Само през миналия месец се появиха десетина нови терористични групировки. Разни идиоти в Близкия изток събират армии и трупат петрол. А ние тук стоим с часове и се чудим как да се справим с трима съдии в затвора, които в този момент най-вероятно играят покер.

— Те не са глупави — каза Йорк.

— Да, но са несръчни. Мрежите им са оплели погрешния човек.

— Мислех, че ние сме сгрешили.

— Не ние, те.

Заповедта на регионалния директор в Бюрото по затворите във Вашингтон пристигна по факса. Тя беше изпратена до Емит Брун, началникът на затвора в Тръмбъл. В сбит, но стандартен стил директорът пишеше, че е прегледал списъка на посетителите в Тръмбъл и не одобрява броя на посещенията на някой си Тревър Карсън, адвокат на трима от затворниците. Адвокат Карсън идвал в затвора почти всеки ден.

Макар всеки затворник да имал конституционно право да се среща с адвоката си, затворът от своя страна имал пълномощия да регулира честотата на тези посещения. Затова оттук нататък срещите между адвокат и клиент се ограничавали до вторник, четвъртък и събота от три до шест следобед. Изключения можели да се правят свободно, но по уважителни причини.

Новите правила щели да бъдат в сила деветдесет дни, след което щели да бъдат преразгледани.

Началникът на Тръмбъл нямаше нищо против. И на него му се струваха подозрителни почти ежедневните посещения на Тревър. Беше поразпитал служителите на входа и надзирателите, като безрезултатно се опитваше да разбере в какво толкова се състоят всички тези юридически консултации. Линк, пазачът, който обикновено придружаваше Тревър до залата за съвещания и освен това прибираше една-две двайсетачки при всяко посещение, каза на началника, че адвокатът и мистър Спайсър си говорят за дела, обжалвания и други такива.

— Разни адвокатски глупости — бе казал Линк.

— Винаги ли претърсваш куфарчето му? — попита началникът.

— Винаги.

От учтивост началникът на Тръмбъл набра номера на мистър Тревър Карсън в Нептун Бийч. Отговори му някаква жена, чийто глас прозвуча доста грубо.

— Адвокатска кантора.

— Мога ли да говоря с мистър Тревър Карсън?

— Кой го търси?

— Казвам се Емит Брун.

— Добре, мистър Брун, но той в момента спи.

— Разбирам. Бихте ли го събудили, ако обичате? Аз съм началникът на федералния затвор в Тръмбъл и трябва да говоря с него.

— Един момент.

Брун чака дълго, а когато се върна, секретарката каза:

— Съжалявам. Не можах да го събудя. Да му кажа ли да ви се обади?

— Не, благодаря. Ще му изпратя факс.

Идеята за насрещен удар хрумна на Йорк, докато играеше голф в неделя! Докато играта напредваше, понякога в реката, но обикновено из пясъка и дърветата, планът се разрастваше и ставаше все по-хитър. След четиринайсет дупки той остави приятелите си и се обади на Теди.

Решиха да разучат тактиката на противниците си и да отвлекат вниманието им от Ал Кониърс. Не можеха да загубят нищо.

Писмото беше съставено от Йорк и предадено на един от най-добрите фалшификатори в отдел „Документи“. Подателят бе кръстен Брант Уайт, а първото писмо бе написано на ръка на обикновена, бяла, но скъпа картичка за кореспонденция.

Обратният адрес беше Брант, ПК 88 645, Ъпър Дарби, Пенсилвания 19 082.

За да спестят два-три дни, в отдел „Документи“ сложиха на плика пощенски печат от Филаделфия. После писмото отлетя за Джаксънвил, където агент Клокнър лично го остави в кутията на „Аладин Норт“ в пощата на Нептун Бийч. Беше понеделник.