Остави ги да разгледат корицата, а после обърна на последните страници. Уес и Чап не го докоснаха, но очите им попиваха всичко. Имаше съвсем малко снимки и много дребен шрифт. В никакъв случай не беше порнографско.

На шейсет и четвърта страница имаше малък раздел за обяви. Една от тях беше заградена с червен химикал. Тя гласеше:

Уес и Чап се наведоха, за да прочетат обявата, а после едновременно се изправиха.

— И вие отвърнахте на тази обява?

— Да. Изпратих кратко писмо и след около две седмици получих отговор от Рики.

— Имате ли копие от писмото си?

— Не. Не съм копирал писмата си. Нищо не е излизало извън този кабинет. Страхувах се да правя копия тук.

Уес и Чап се намръщиха недоумяващо, а после разочаровано. Що за глупак беше този човек?

— Съжалявам — каза Куинс, като се изкушаваше да грабне парите преди двамата да са променили решението си.

Извади първото писмо на Рики и им го подаде.

— Просто го оставете на бюрото — каза Уес и двамата отново се наведоха, като разглеждаха писмото, без да го докосват. Куинс забеляза, че четяха бавно и с невероятна концентрация. Умът му започна да се прояснява и в него проблесна искрица надежда. Колко бе хубаво да разполагаш с парите и да не трябва да се тревожиш за още един взет с измама заем и новите лъжи, с които да прикриваш следите си. А сега той имаше съюзници, Уес и Чап, както и още някой, който работеше срещу Рики. Сърцето му се поуспокои и дишането му стана малко по-леко.

— Следващото писмо, моля — каза Чап.

Куинс нареди писмата по ред на пристигането, едно до друго — бледолилаво, светлосиньо и жълто, всички изписани с красиви печатни букви от човек, който разполагаше с много време. Когато свършеха с дадена страница, Чап внимателно наместваше следващата с пинцети. Пръстите им не докосваха нищо.

Както Уес и Чап щяха да отбележат доста по-късно, странното в тези писма беше тяхната пълна правдоподобност. Рики беше наранен и измъчен и ужасно се нуждаеше от някой, с когото да общува. Той будеше състрадание. Освен това имаше надежда, защото най-лошото за него вече бе минало и скоро щеше да бъде свободен да търси нови приятелства. Стилът беше превъзходен.

След гробно мълчание Куинс каза:

— Трябва да се обадя по телефона.

— На кого?

— По работа.

Уес и Чап се спогледаха несигурно, а после кимнаха. Куинс отиде с телефона до масичката и се загледа в улицата под прозореца, докато разговаряше с друг банкер.

По едно време Уес започна да си води бележки, сигурно за да се подготви за предстоящия кръстосан разпит. Куинс се въртеше до библиотеката и се опитваше да чете вестник и да се прави, че не забелязва какво прави Уес. Вече беше спокоен, мислеше с максимална яснота и планираше следващия ход, който щеше да направи, когато тези гадняри си тръгнеха.

— Изпратихте ли чек за сто хиляди долара? — попита Чап.

— Да.

Уес, по-мрачният от двамата, го изгледа с презрение, сякаш искаше да каже: „Какъв глупак.“

Почетоха още малко, направиха някои бележки и си прошепнаха нещо.

— Колко пари е изпратил вашият клиент? — попита Куинс просто ей така.

Уес го изгледа още по-мрачно и отвърна:

— Не можем да ви кажем.

Куинс не се изненада. Тези момчета нямаха чувство за хумор.

— Само още един-два въпроса — намеси се Чап и Куинс разбра, че ще си говорят още един час. — Как купихте билетите за пътуването?

— Тук в писмото пише. Това копеле ми даде името и номера на туристическа агенция в Ню Йорк. Аз им се обадих, после им преведох парите. Лесно беше.

— Лесно? Друг път правили ли сте го?

— Да не сте дошли да обсъждаме сексуалния ми живот?

— Не.

— Тогава нека говорим по същество — каза предизвикателно Куинс и отново се почувства добре.

За миг в него се обади банкерът. А после се сети нещо и просто не можа да се сдържи да не го каже.

— Пътуването все пак си е платено. На вас ходи ли ви се?

За щастие те се разсмяха — за малко наистина, а после пак се върнаха към работата.

— Не ви ли хрумна да използвате псевдоним?

— Разбира се, че ми хрумна. Глупаво беше да се подписвам с истинското си име, но никога досега не съм правил нещо подобно. Мислех, че този човек казва истината. Той е във Флорида, аз съм в Айова. Изобщо не ми дойде наум, че може да е мошеник.

— Искаме копия от всички писма.

— Това може да се окаже проблем.

— Защо?

— Къде ще ги снимате?

— В банката няма ли ксерокс?

— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.

— Тогава ще ги занесем някъде другаде.

— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.

— Нямате ли магазин за канцеларски материали?

— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.

Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.

— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.

— Къде?

— В дрогерията — отвърна Уес.

— Вие сте намерили дрогерията?

— Да, трябваха ни пинцети.

— Техният ксерокс е на двайсет години.

— Не, купили са си нов.

— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.

Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.

Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.

— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.

Уес веднага се оживи.

— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.

— Ами ако се ядоса?

— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.

— Цялата му поща ли четете?

— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.

Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.

— Как смятате да го спрете?

Без да знае защо, Уес отвърна:

— Сигурно просто ще го убием.

Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.

— Колко хубаво — прошепна той. — Колко хубаво наистина.

Чап занесе папката в една мотелска стая при другите членове на екипа, които бяха взели под наем цветен ксерокс. Направиха три комплекта копия и трийсет минути по-късно Чап се върна в банката. Куинс прегледа оригиналите си; всичко беше наред. Внимателно заключи обратно папката в сейфа и заяви на гостите си:

— Мисля, че е време да си вървите.

Тръгнаха си, без да си стиснат ръцете и без да си разменят обичайните любезности. Какво имаха да си кажат?

На местното летище ги чакаше частен самолет. Пистата едва стигаше за излитане. Три часа, след като оставиха Куинс, Чап и Уес докладваха в Лангли. Мисията им беше постигнала голям успех.