Наблюдаваха как Куинс бърза към банката, след като излезе от пощата. Трийсет минути по-късно двама агенти, известни само като Чап и Уес, намериха банката, където работеше мистър Гарб Младши, и се представиха на секретарката му като инспектори от Федералния резерв. Наистина изглеждаха като представители на държавна институция — тъмни костюми, черни обувки, къса коса, дълги палта, лаконичен тон и делови маниери.

Куинс се беше заключил и отначало не искаше да излезе. Те настояха пред секретарката, че посещението им е спешно, и след почти четирийсет минути вратата леко се отвори. Мистър Гарб изглеждаше като човек, който е плакал. Беше блед, измъчен и явно никак не му се искаше да говори с когото и да било. Все пак ги покани да влязат. Беше твърде нервен, за да им поиска документи за самоличност. Дори не запомни имената им.

Седна зад масивното си бюро и погледна към седналите срещу него близнаци.

— Какво можем да направим за вас? — попита той и се усмихна измъчено.

— Вратата заключена ли е? — на свой ред запита Чап.

— Да, защо? — Близнаците имаха усещането, че мистър Гарб прекарва целия ден при заключени врати.

— Може ли някой да ни чуе? — попита Уес.

— Не. — Куинс изглеждаше още по-нервен.

— Ние излъгахме — каза Чап. — Не сме от Федералния резерв.

Куинс не знаеше дали да се ядоса, да се успокои или още повече да се изплаши, затова просто застина на мястото си — с отворена уста, в очакване на изстрела.

— Дълго е за обясняване — заяви Уес.

— Имате пет минути.

— Всъщност разполагаме с колкото си искаме време.

— Това е моят кабинет. Вън.

— Не бързайте толкова. Ние знаем някои неща.

— Ще извикам охраната.

— Не, няма.

— Видяхме писмото — каза Чап. — Онова, което току-що взехте от пощата.

— Взех няколко писма.

— Но само едно е от Рики.

Раменете на Куинс увиснаха, а очите му бавно се затвориха. После отново се отвориха и той отпрати към мъчителите си поглед, в който се четеше пълно, безусловно поражение.

— Кои сте вие? — промърмори той.

— Не сме ви врагове.

— Работите за него, нали?

— За кого?

— За Рики или както, по дяволите, се казва той.

— Не — каза Уес. — Той е и наш враг. Да кажем само, че един наш клиент е в същото положение като вас. Наеха ни да го защитим.

Чап извади от джоба на палтото си дебел плик и го остави на бюрото.

— Ето двайсет и пет хиляди долара в брой. Пратете ги на Рики.

Куинс зяпна плика с отворена уста. Бедният му мозък беше задръстен, с толкова много мисли, че му се виеше свят. Затова той отново затвори очи и примижа силно в усилие да се концентрира. Да оставим въпроса кои бяха тези двама мъже. Как бяха прочели писмото? Защо му предлагаха пари? Колко знаеха?

Със сигурност не можеше да им има доверие.

— Парите са ваши — каза Уес. — В замяна искаме малко информация.

— Кой е Рики? — попита Куинс, едва отворил очи.

— Какво знаете за него? — каза Чап.

— Името му не е Рики.

— Така е.

— Той е в затвора.

— И това е вярно — кимна Чап.

— Твърди, че има жена и деца.

— Това е вярно донякъде. Разведен е с жена си. Децата са още негови.

— Той твърди, че те тънат в мизерия и затова се налага да изнудва хората.

— Не бих казал. Жена му е много богата, а децата са последвали парите. Не знаем защо той изнудва хората.

— Но бихме искали да го спрем — добави Чап. — Имаме нужда от помощта ви.

Куинс внезапно си даде сметка, че за пръв път в живота си седи в присъствието на двама души от кръв и плът, които знаят, че е хомосексуалист. Идеята го ужаси. За миг му се прииска да отрече всичко и да скалъпи някаква история как се е запознал с Рики, но нищо не му идваше наум. Беше твърде изплашен, за да използва въображението си.

После си даде сметка, че тези двамата тук, които и да бяха те, бяха в състояние да го съсипят. Те знаеха тайната му и можеха да разбият целия му живот.

А вместо това му предлагаха двайсет и пет хиляди долара в брой!

Нещастният Куинс покри очите си с юмруци и простена:

— Какво искате?

Чап и Уес помислиха, че той ще заплаче. Не че това ги интересуваше особено, но нямаше за какво.

— Сделката е следната, мистър Гарб — заговори Чап. — Вие взимате парите и ни разказвате всичко за Рики. Покажете ни писмата. Всичко ни покажете. Ако имате папка или кутия, или някакъв тайник, където сте скрили някои неща, бихме искали да го видим. Щом приберем онова, което ни трябва, ще си тръгнем. Ще изчезнем също толкова бързо, колкото се появихме, и вие никога няма да разберете кои сме и кого пазим.

— И вие ще запазите тайната?

— Напълно.

— Нямаме причини да казваме на някого за вас.

— Можете ли да го накарате да спре? — погледна ги втренчено Куинс.

Чап и Уес спряха и се спогледаха. Дотук реакциите им бяха безупречни, но на този въпрос нямаше ясен отговор.

— Не можем да ви обещаем, мистър Гарб — заяви откровено Уес. — Но ще направим всичко възможно да спрем този така наречен Рики. Както ви казах, той безпокои и нашия клиент.

— Трябва да ме предпазите.

— Ще направим всичко възможно.

Изведнъж Куинс се изправи и се наведе напред, опрял ръце на бюрото си.

— Тогава нямам избор — обяви той. Не докосна парите, но направи няколко крачки към стара остъклена библиотека, пълна с измачкани и оръфани книги. С един ключ отвори шкафа отдолу, а с друг отключи малък сейф, скрит на втория рафт от долу на горе. Внимателно извади оттам малка тънка папка и бавно я остави до пълния с пари плик.

Докато отваряше папката, от интеркома се разнесе остър, неприятен глас:

— Мистър Гарб, баща ви иска да ви види незабавно.

Куинс се изправи ужасен. Усети, че пребледнява, лицето му се сгърчи от паника.

— Ами… кажете му, че имам среща — каза той, като се опитваше да звучи убедително, но всъщност приличаше на безнадежден лъжец.

— Вие му кажете — отвърна гласът и интеркомът превключи.

— Извинете — каза Куинс, като дори се опита да се усмихне. Вдигна слушалката, набра три цифри и обърна гръб на Уес и Чап с надеждата те да не чуят разговора.

— Татко, аз съм. Какво има? — попита той със сведена глава.

Последва дълга пауза, докато старецът свърши да мърмори.

Накрая Куинс успя да вземе думата:

— Не, не, не са от Федералния резерв. Те са, ъъъ, те са адвокати от Демойн. Представляват семейството на един мой състудент. Това е всичко.

По-кратка пауза.

— Ъъъ, Франклин Дилейни, едва ли си го спомняш. Той умря преди четири месеца, без да остави завещание, голяма бъркотия. Не, татко, няма нищо общо с банката.

Куинс затвори телефона. Не беше лоша лъжа. Вратата беше заключена. Това беше най-важното.

Уес и Чап се изправиха, приближиха се заедно до бюрото и се наведоха напред, докато Куинс отваряше папката. Първото нещо, което забелязаха, беше снимката, прикрепена към вътрешната страна на корицата. Уес я извади внимателно и попита:

— Това Рики ли трябва да представлява?

— Да, това е той — отвърна Куинс, засрамен, но решен да приключи с това.

— Добре изглежда — каза Чап, сякаш разглеждаха списание „Плейбой“. И тримата веднага се почувстваха неудобно.

— Вие знаете кой е Рики, нали? — попита Куинс.

— Да.

— Кажете ми тогава.

— Не, това не е част от сделката.

— Защо не желаете да ми кажете? Аз ви давам всичко, което искате.

— Не сме се разбирали така.

— Искам да убия това копеле.

— Успокойте се, мистър Гарб. Сключихме сделка. Вие получавате парите, ние папката и никой няма да пострада.

— Нека се върнем към самото начало — направи опит да се усмихне Чап, като погледна слабия измъчен мъж в голямото кресло. — Как започна всичко?

Куинс прехвърли няколко листа в папката и извади тънко списание.

— Купих това от една книжарница в Чикаго — каза той, като обърна списанието така, че да могат да го прочетат. То се казваше „Свободно време“ и се определяше като издание за зрели мъже с алтернативни вкусове.