Освен това пиеха много, ходеха от купон на купон и вземаха наркотици; сменяха жилища и партньори и това беше в реда на нещата, защото те имаха свои собствени правила и свой собствен морал. Та нали се бореха за мексиканците и секвоите! Значи бяха добри хора!

А сега просто бяха уморени.

Тя се срамуваше, че нейният съпруг, интелигентен мъж, който бе стигнал до Върховния съд в Калифорния, сега лежеше във федерален затвор. Той пък се радваше, че затворът е във Флорида, а не в Калифорния; иначе тя щеше да го посещава по-често. Отначало го бяха разпределили близо до Бейкърсфийлд, но той успя да уреди да го прехвърлят.

Те никога не си пишеха и не се търсеха по телефона. Тя минаваше през Тръмбъл, защото имаше сестра в Маями.

— Хубав тен — каза тя. — Изглеждаш добре.

А ти си се сбръчкала като сушена фурма, помисли си той. Жена му изглеждаше стара и уморена.

— Как си? — попита той, без да се интересува особено.

— Твърде заета. Прекалено много работа.

— Това е добре. — Щастие беше, че сега тя работеше и си изкарваше сама хляба. Не го беше правила редовно в миналото. На Фин му оставаха пет години, преди да изтръска калта на Тръмбъл от напуканите си боси нозе. Нямаше намерение да се връща нито при нея, нито изобщо в Калифорния. Ако оцелееше, в което непрекъснато се съмняваше, щеше да излезе навън на шейсет и пет години. Мечтаеше да намери място, където данъчните, федералните и всички подобни служби да нямат правомощия. Фин мразеше своето правителство толкова силно, че смяташе да се откаже от гражданството си и да си избере друга националност.

— Още ли пиеш? — попита Фин. Той, разбира се, беше спрял, макар от време на време да успяваше да изкрънка малко трева от един пазач.

— Още съм трезвена, благодаря.

Всеки въпрос беше заяждане, всеки отговор — ответен удар. Фин започна да се чуди защо се бе отбила Кармен. После разбра.

— Реших да поискам развод — каза тя.

Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Защо ще си даваш зор?“ Вместо това отвърна:

— Идеята не ми изглежда лоша.

— Имам си друг — каза тя.

— Мъж или жена? — попита той не от друго, а от любопитство.

— Мъж. По-млад от мен.

Фин сви рамене и едва не каза: „Давай, маце.“

— Не е първият — рече той.

— Да не подхващаме тази тема — отвърна тя.

Фин нямаше нищо против. Той винаги се беше възхищавал от буйната й сексуалност и енергичността й, но трудно можеше да си представи тази застаряваща жена да го прави сравнително редовно.

— Покажи ми документите — каза той. — Ще ги подпиша.

— Ще пристигнат тук след седмица. Няма да има проблеми, защото притежаваме много малко.

В апогея на неговата кариера съдията Ярбър и мисис Тополски-Йокоби бяха кандидатствали заедно за ипотека на къща в крайбрежен район на Сан Франциско. Молбата за развод, старателно дезинфекцирана срещу всяка следа от шовинизъм, сексизъм или расизъм и скучновато формулирана от плахи калифорнийски адвокати, които се бояха да не би някоя обидена душа да ги осъди, показваше разлика от почти един милион между активите и пасивите на семейството.

Не че един милион долара имаха някакво значение за тях двамата. Те бяха твърде заети да се борят срещу безогледната сеч на дървета и безотговорните фермери. Всъщност дори се гордееха с оскъдните си средства.

Калифорнийските закони зачитаха семейната имуществена общност, което, общо взето, означаваше, че всичко се дели по равно между двамата. Документите за развода щяха да бъдат лесно попълнени по много причини.

Една от тях Фин никога нямаше да спомене. Тайната им игричка с ония нещастници носеше пари, скрити и мръсни, далеч от лапите на всички алчни агенции. Госпожата със сигурност нямаше да научи за тях.

Фин не беше много наясно как пипалата на семейната имуществена общност могат да стигнат до тайния влог на Бахамите, но и не смяташе да научава. С удоволствие щеше да подпише документите за развода.

Двамата си побъбриха за старите приятели — разговорът не трая дълго, защото повечето от общите им познати си бяха отишли. Те се сбогуваха без тъга и съжаления. Бракът им беше отдавна мъртъв. И двамата изпитваха облекчение от края му.

Той и пожела всичко хубаво, без дори да я прегърне, а после се върна на пистата за бягане, съблече се по гащета и един час се разхожда на слънце.

Лъфкин завършваше втория си ден в Кайро с вечеря в открито кафене на Шари ел-Корниш, близо до парковете. Посръбваше силно черно кафе и гледаше как търговците затварят магазините си, където се продаваха килими, медни джезвета, кожени чанти и спално бельо от Пакистан — всичко бе предназначено за туристите. На няколко метра от него стар продавач внимателно сгъна палатката си и изчезна, без да остави никаква следа.

Лъфкин беше издокаран като съвременен арабин — бял панталон, сако в цвят каки и бяла филцова шапка, която бе нахлупил почти до очите. Наблюдаваше света иззад скъпи слънчеви очила. Лицето и ръцете му бяха загорели, а косата — подстригана съвсем късо. Лъфкин говореше перфектен арабски и се вписваше с лекота в света, простиращ се от Бейрут до Дамаск и Кайро.

Стаята му беше в хотел „Ел-Нил“ на брега на река Нил, на шест оживени пресечки оттук. Докато Лъфкин се разхождаше из града, към него внезапно се присъедини висок слаб чужденец, който говореше трудно разбираем английски. Те се познаваха достатъчно добре, за да си имат доверие, затова продължиха спокойно разходката си.

— Според нас ще стане тази вечер — каза агентът, чиито очи също бяха скрити зад тъмни очила.

— Продължавай.

— В посолството има прием.

— Знам.

— Доста подходящо място. Улицата е много оживена. Бомбата ще бъде в камион.

— Какъв камион?

— Не знаем.

— Нещо друго?

— Нищо — отвърна агентът и се изгуби в тълпата.

Лъфкин изпи сам бутилка пепси в бара на хотела и се замисли дали да се обади на Теди. Бяха минали четири дни от разговора им в Лангли, а Теди не го беше потърсил повече. И преди се беше случвало. Теди нямаше да се намеси. Напоследък в Кайро беше опасно за американци и западноевропейци и никой не можеше да обвини ЦРУ, че не е предотвратило атентата. След обичайните обвинения и високопарни слова този терористичен акт щеше да бъде заровен дълбоко в дебрите на националната памет, а после забравен. Американците бяха претръпнали от толкова много атентати и покушения както на своя територия, така и в чужбина. Двайсет и четири часа новини, непрекъснати горещи точки — винаги някъде по света имаше криза. Извънредни съобщения, един шок тук, друг шок там, и скоро човек преставаше да следи събитията. Просто не успяваше да им хване края.

Лъфкин напусна бара и се прибра в стаята си. От своя прозорец на четвъртия етаж виждаше вечното гъмжило на града, строен векове наред. Покривът на американското посолство беше точно пред него на по-малко от километър и нещо.

Той отвори едно романче на Луис Л’Амур и зачака фойерверките.

Камионът беше всъщност двутонен пикап волво, зареден от горе до долу с хиляда и шестстотин килограма пластичен експлозив, произведен в Румъния. На вратата беше красиво изписан фирменият знак на един известен доставчик на храни в Кайро, който снабдяваше повечето западни посолства. Волвото беше паркирано близо до служебния вход, който водеше към сутерена.

Шофьорът беше едър, дружелюбен египтянин, когото охраняващите посолството пехотинци наричаха Шейк. Той често минаваше оттук, докато разнасяше храни и напитки за различни светски събития. Сега лежеше на пода на пикапа си с куршум в черепа.

В десет и двайсет бомбата беше детонирана с дистанционно управление, задействано от стоящ на отсрещната страна на улицата терорист. Щом натисна нужните копчета, той се скри зад една кола, тъй като се страхуваше да погледне.

Експлозията изтръгна няколко носещи колони в сутерена и посолството рухна на една страна. Взривът разпръсна парчета от сградата на стотици метри разстояние. Повечето околни сгради пострадаха сериозно. Стъклата на прозорците в радиус от петстотин метра се напукаха.