Адвокатът изпи цялата каничка кафе и изтрезня. После започна да изпълнява внимателно обмисления си план. Беше започнал да се подготвя от мига, в който напусна Тръмбъл. Предполагаше, че го следят заедно с момчетата от белия микробус. Те разполагаха с техниката, микрофоните и камерите, а Уес и Чап определено знаеха как да ги използват. Парите не бяха проблем. Тревър реши да приеме, че те знаят всичко, даде простор на въображението си и си представи, че те чуват всяка дума, следят всеки негов ход и знаят точно къде е той във всеки един момент.

Колкото по-параноично разсъждаваше, толкова по-голям шанс имаше да избяга.

Отиде с колата си до един търговски център близо до Ориндж Парк, южно от Джаксънвил. Разходи се, позяпа витрините и хапна пица в едно полупразно ресторантче. Едва се сдържа да не се скрие зад ред закачалки в някой магазин и да изчака „сянката“ да го отмине. Но устоя на изкушението. Купи си малък клетъчен телефон. В цената беше включено едномесечно право на безплатни междуградски разговори. Тъкмо това му трябваше.

Върна се вкъщи след девет, убеден, че го наблюдават. Включи телевизора и усили максимално звука, а после направи още кафе. В банята натъпка джобовете си с пари.

В полунощ, когато къщата беше тъмна, а Тревър би трябвало да спи дълбоко, той се измъкна през задната врата и се изгуби в нощта. Въздухът беше хладен, а луната — пълна. Тревър се мъчеше да се държи, сякаш просто отива да се поразходи по плажа. Беше облечен в торбести панталони с много джобове, две дънкови ризи и голямо яке с натъпкани под хастара пари. Докато се разхождаше безцелно покрай брега в южна посока като излязъл да се раздвижи турист, Тревър носеше със себе си осемдесет хиляди долара.

След километър и половина ускори крачка. Пет километра по-нататък беше вече напълно изтощен, но време за отдих нямаше. Сънят и почивката трябваше да почакат.

Напусна плажа и влезе в неугледното фоайе на евтин мотел. По крайбрежната магистрала нямаше коли; нищо не работеше освен мотелът и една бензиностанция в далечината.

Вратата вдигна достатъчно шум, за да събуди администратора. Някъде отзад работеше телевизор. Появи се пълничък младеж на не повече от двайсет години и измърмори сънливо:

— Добър вечер. Стая ли искате?

— Не — каза Тревър, като бавно извади ръка от джоба си и измъкна пачка банкноти. Започна да ги подрежда на плота в права редичка. — Искам една услуга.

Момчето погледна парите и вдигна очи. По плажовете се мотаеха какви ли не типове.

— Стаите не са толкова скъпи — обясни той.

— Как се казваш? — попита Тревър.

— Ами… да речем, че се казвам Сами Соса.

— Добре, Сами. Ето ти хиляда долара. Ще бъдат твои, ако ме закараш до Дейтона Бийч. Ще ти отнеме час и половина.

— Три часа, защото ще трябва да се върна.

— Все едно. Това прави повече от триста долара на час. Кога за последен път си печелил по триста долара на час?

— Отдавна беше. Не мога да го направя. Аз съм нощна смяна. Длъжен съм да бъда на работа от десет вечерта до осем сутринта.

— Кой е шефът?

— Той е в Атланта.

— Кога за последен път е идвал тук?

— Никога не съм го виждал.

— Разбира се, че не си. Ако притежаваше такава барака, и ти не би се отбивал редовно в нея.

— Не е толкова лошо. Имаме безплатни цветни телевизори и повечето климатици работят.

— Барака е, Сами. Можеш да заключиш тази врата, да заминеш, да се върнеш след три часа и никой да не разбере.

Сами отново погледна парите.

— Да не бягате от полицията или нещо такова?

— Не. И не съм въоръжен. Просто бързам.

— Какъв ви е проблемът тогава?

— Тежък развод, Сами. Имам някакви пари. Жена ми иска да ги вземе всичките и е наела отвратителни адвокати. Трябва да напусна града.

— Имате пари, а нямате кола?

— Виж какво, Сами. Да или не? Ако ми откажеш, ще ида до бензиностанцията и ще намеря някой с достатъчно ум, за да ми вземе парите.

— Две хиляди.

— Ще го направиш за две хиляди?

— Да.

Колата беше по-лоша, отколкото Тревър бе очаквал. Беше стара хонда, непочиствана нито от Сами, нито от предишните си собственици. Все пак магистралата беше пуста и пътуването до Дейтона Бийч им отне точно деветдесет и осем минути.

В три и двайсет сутринта хондата спря пред денонощна закусвалня и Тревър слезе. Благодари на Сами, сбогува се с него и видя как колата му се отдалечава. После влезе в закусвалнята и побъбри със сервитьорката достатъчно дълго, за да я помоли да му донесе местен телефонен указател. Поръча си палачинки и използва новия си мобифон, за да се ориентира в ситуацията.

Най-близкото летище беше Дейтона Бийч Интърнашънъл. Няколко минути след четири часа сутринта таксито спря пред общия терминал. Десетина самолетчета чакаха в права редица на площадката. Тревър ги заоглежда изпитателно. Някое от тях сигурно щеше да бъде свободно за кратък чартърен полет. Трябваше му само едно, за предпочитане двумоторно.

Задната стая на отсрещната къща беше превърната в зала за съвещания с четири сгъваеми маси, поставени една до друга. Те бяха покрити с вестници, списания и кутии от понички. Всяка сутрин в седем и половина Клокнър и екипът му се събираха на кафе и кифлички, за да обсъдят изминалата нощ и да съставят плана за деня. Уес и Чап винаги присъстваха, а към тях се присъединяваха шест-седем души в зависимост от това кой беше дошъл от Лангли. Техниците от предната стая понякога също идваха, макар Клокнър да не изискваше присъствието им. Сега, когато Тревър беше на тяхна страна, нямаше нужда да го следят толкова много хора.

Или поне така си мислеха. Камерите не бяха отчели никакво движение в дома му преди седем и половина, което не беше толкова странно за човек, който често си лягаше пиян и се събуждаше късно. В осем часа, докато Клокнър още беше на съвещание, един техник позвъни по телефона под предлог, че е набрал грешен номер. След три сигнала телефонният секретар се включи и гласът на Тревър съобщи, че не си е в къщи, и предложи да оставят съобщение. Това се случваше понякога, когато адвокатът се опитваше да поспи до късно, но обикновено успяваха да го измъкнат от леглото.

В осем и половина съобщиха на Клокнър, че къщата е абсолютно тиха; не се чуваше нито душ, нито радио, нито касетофон, нито някакъв друг обичаен шум.

Беше напълно възможно Тревър да се е напил сам у дома, но те знаеха, че той не е бил предишната вечер в бара. Беше ходил да пазарува и се беше върнал вкъщи трезвен.

— Може би спи — каза спокойно Клокнър. — Къде е колата му?

— Пред къщата.

В девет Уес и Чап почукаха на вратата на Тревър и като не получиха отговор, влязоха вътре. Когато съобщиха, че от Тревър няма и следа, а колата му е още там, екипът на ЦРУ се раздвижи. Без паника Клокнър изпрати хора до плажа, до кафенето близо до „Сий Търтъл“ и дори до „Питс“, който още не беше отворен. Претърсиха пеш и с кола района около къщата и кантората му, но не намериха нищо.

В десет Клокнър се обади на Девил в Лангли. Трябваше да съобщи, че Тревър е изчезнал.

Провериха всички полети до Насау; не откриха нищо, нито следа от Тревър Карсън. Не можаха да намерят човека на Девил в бахамските митници, нито подкупения от тях банков служител.

Теди Мейнард беше на съвещание за движението на войските в Северна Корея, когато го прекъснаха, за да му съобщят, че Тревър Карсън, вечно пияният адвокат от Нептун Бийч, Флорида, е изчезнал.

— Как можахте да загубите такъв глупак? — изръмжа Теди на Девил с рядко гневен тон.

— Не знам.

— Не мога да повярвам!

— Съжалявам, Теди.

Теди се намести в количката и сгърчи лице от болка.

— Намерете го, по дяволите! — просъска той.

Самолетът беше двумоторен „Бийч Барон“, собственост на някакви доктори. Пилотираше Еди, когото Тревър беше измъкнал от леглото в шест сутринта с обещание да плати в брой веднага и да му бутне още пари лично на него. Официалната тарифа беше две хиляди и двеста долара отиване и връщане между Дейтона Бийч и Насау — два часа по четиристотин долара на час в едната посока плюс летищни такси, паспортна проверка и престой на пилота. Тревър бутна още две хиляди в джоба на Еди, за да тръгнат веднага.