— Не си спомням — каза Тревър.

— Къде отседна?

— Какво ти става, Джо Рой?

— Кажи ми името на хотела си.

— Защо?

— Имам право да знам. Аз съм клиентът. Аз ти плащам разходите. Къде отседна?

— В „Риц-Карлтън“.

— Кой по-точно?

— Не знам. Бях в „Риц-Карлтън“.

— Там има два хотела с това име. Ти в кой беше?

— Не знам. Не беше в центъра.

— С кой полет пристигна?

— Какво ти става, Джо Рой? Какви са тези въпроси?

— Коя авиокомпания използва?

— Делта.

— Кой номер беше полетът ти?

— Не си спомням.

— Върнал си се вчера. Преди по-малко от двайсет и четири часа. Кой беше номерът на полета ти?

— Не си спомням.

— Сигурен ли си, че си ходил във Вашингтон?

— Разбира се, че ходих — каза Тревър, но гласът му потрепери издайнически. Той не беше планирал лъжите си и те рухваха по-бързо, отколкото той беше в състояние да ги измисля.

— Не знаеш номера на полета си, не знаеш в кой хотел си бил, нито името на детектива, с когото си прекарал последните два дни. Да не ме смяташ за глупак?

Тревър не отговори. Мислеше само за микрофона в куфарчето и за това колко добре бе постъпил, като го остави отвън. Не му се искаше Уес и Чап да чуят как Спайсър му се кара.

— Пил си, нали? — попита обвинително Спайсър.

— Да — отвърна Тревър, като за малко спря с лъжите. — Отбих се да си купя една бира.

— Или две.

— Да, две.

Спайсър се облегна на лакти на масата и се наведе напред, доближавайки застрашително глава до адвоката.

— Имам лоши новини за теб, Тревър. Уволнен си.

— Моля?

— Уволнен. Изритан. Чао.

— Не можеш да ме уволниш.

— Току-що го направих. От този момент нататък. Единодушно решение на Братята. Ще съобщим на началник-затвора да извади името ти от списъка с адвокатите. Повече не идвай тук.

— Защо?

— Защото лъжеш, пиеш прекалено много, мързелив си и въобще не се ползваш с доверието на своите клиенти.

Действително беше така, но въпреки това Тревър го прие тежко. Никога не му беше минавало през ум, че Братята могат да се осмелят да го уволнят. Той стисна зъби и попита:

— Ами нашата работа?

— Няма проблеми. Ти ще задържиш твоя дял, а ние — нашия.

— Кой ще ви помага отвън?

— Остави това на нас. Изкарвай си прехраната с честен труд, ако можеш.

— Какво знаеш ти за честния труд?

— Защо просто не си тръгнеш, Тревър? Ставай и си заминавай, ако обичаш. За мен беше удоволствие и така нататък.

— Добре — промърмори Тревър. Мислите му бяха объркани, но все пак едно-две неща излизаха на преден план. Първо, Спайсър не беше донесъл писма — нещо, което отдавна не се беше случвало. Второ, парите. За какво им трябваха пет бона? Сигурно за да подкупят нов адвокат. Бяха планирали хода си добре, което винаги беше тяхно предимство, защото те разполагаха с толкова много време. Трима много умни мъже с много свободно време. Не беше честно.

Гордостта го накара да се изправи. Той протегна ръка и каза:

— Съжалявам, че стана така.

Спайсър неохотно пое ръката му. Искаше просто да му изкрещи да се маха.

Когато за последен път погледите им се срещнаха, Тревър прошепна едва доловимо:

— Вашият човек — Кониърс. Той е много богат и много силен. Знае за вас.

Спайсър подскочи като котка. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго, когато той изсъска също толкова тихо:

— Той знае ли за теб? Следи ли те?

Тревър кимна и намигна. После отвори вратата. Вдигна куфарчето си, без да продума на Линк. Какво можеше да каже на пазача? „Извинявай, приятелче, но току-що ти отрязаха хилядата долара месечно, които получаваше под масата. Яд ли те е? Питай Спайсър защо го направи.“

Само че Тревър не обели нито дума. Висше му се свят, а алкохолът влошаваше нещата. Какво щеше да каже на Уес и Чап? Това беше основният въпрос в момента. Те щяха да се нахвърлят отгоре му веднага щом се доберяха до него.

Сбогува се с Линк, Винс, Маки и Руфъс както обикновено, но сега беше за последен път. После излезе на горещото слънце.

Уес и Чап бяха паркирали през три коли от неговата. Горяха от нетърпение да го поразпитат, но трябваше да действат предпазливо. Тревър не им обърна внимание, хвърли куфарчето си на дясната седалка и влезе във фолксвагена. Керванът го последва бавно по магистралата към Джаксънвил.

Решението да се отърват от Тревър беше взето след дълги разговори. Братята прекараха много часове в стаичката си и четоха писмата от Кониърс, докато не запомниха всяка дума. Извървяха километри по двора, само тримата, преценявайки възможните сценарии. Ядоха заедно, играха карти и през цялото време обсъждаха шепнешком кой може да чете пощата им.

Тревър беше най-вероятният заподозрян и единственият, когото можеха да контролират. Ако жертвите им бяха небрежни, Братята не можеха да направят нищо. Но ако адвокатът им не внимаваше достатъчно, той трябваше да бъде уволнен. И без това не будеше особено доверие. Колко добри, преуспяващи адвокати биха рискували кариерата си с изнудване на хомосексуалисти?

Колебаеха се дали да се отърват от Тревър единствено защото се опасяваха да не посегне на парите им. Честно казано, очакваха да ги открадне и не можеха да го спрат. Все пак решиха да поемат този риск, вместо да объркат нещата с Арън Лейк. За да се доберат до Лейк, трябваше да елиминират Тревър.

Спайсър им разказа подробно за срещата, дума по дума. Последните реплики на Тревър ги стреснаха. Кониърс наблюдаваше Тревър. Кониърс знаеше за Братята. Значеше ли това, че Лейк знае за Братята? Кой всъщност беше Кониърс? Защо Тревър беше прошепнал това и защо беше оставил куфарчето си отвън?

Заваляха толкова въпроси, колкото можеха да си позволят само трима скучаещи съдии. А после стигнаха до стратегиите.

Тревър правеше кафе в току-що изчистената си и излъскана кухня, когато Уес и Чап влязоха тихо и тръгнаха право към него.

— Какво стана? — попита Уес. И двамата бяха намръщени и създаваха впечатлението, че са много недоволни.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тревър, сякаш всичко вървеше прекрасно.

— Какво стана с микрофона?

— А, това ли. Пазачът взе куфарчето и го задържа отвън.

Те отново си размениха недоволни погледи. Тревър наля вода в кафемашината си. Фактът, че беше почти пет часът, а той правеше кафе, веднага беше забелязан от агентите.

— Защо постъпи така?

— Обичайна практика. Горе-долу веднъж месечно дежурният задържа куфарчето по време на посещение.

— Претърси ли го?

Тревър беше зает да гледа как кафето капе. Нямаше абсолютно никакъв проблем.

— Прегледа го набързо както обикновено. Мисля, че го прави със затворени очи. Извади писмата, които трябваше да предам, и взе куфарчето. Не видя микрофона.

— Забеляза ли дебелите пликове?

— Разбира се, че не. Спокойно.

— Значи срещата мина добре?

— Всичко беше нормално, само дето Спайсър не донесе писма за изпращане, което е нещо необичайно напоследък, но се случва. Ще се върна след два дни и той ще има куп писма, пазачът няма да докосне куфарчето, а вие ще можете да чувате всяка дума. Искате ли кафе?

Двамата си отдъхнаха едновременно.

— Благодаря, но ще тръгваме — каза Чап. Трябваше да пишат доклади и да отговарят на въпроси. Тръгнаха към вратата, но Тревър ги спря.

— Вижте какво — каза учтиво той. — Аз съм напълно способен да се обличам сам и да изям набързо купичка овесени ядки сам, както съм го правил с години. Освен това предпочитам да не започвам работа преди девет часа сутринта. Тъй като това е моята кантора, ще отваряме в девет и нито минута по-рано. Можете да заповядате тук в този безбожен час, но не и в осем и петдесет и девет. Стойте по-далеч от къщата ми и по-далеч от кантората ми до девет часа. Ясно ли е?

— Няма проблеми — отвърна единият от тях и след миг двамата си тръгнаха. За тях това всъщност нямаше значение. Всяко кътче от кантората се подслушваше, също като къщата, колата, а вече и куфарчето. Те знаеха откъде Тревър си купува пастата за зъби.