Прегледаха вестниците от последните дни, за да сверят датите. Картичките бяха изпратени от Сейнт Луис в деня след дебата, когато Лейк беше там, защото самолетът му се беше запалил.

Лейк беше прекратил кореспонденцията в най-подходящия момент. Беше започнал да пише на Рики, преди да се кандидатира за президент. За три месеца той беше покорил страната и беше станал много известен. Сега можеше да загуби много.

Бавно, без да се интересуват от времето, те започнаха да изграждат версията си за Арън Лейк. Най-силният контрааргумент дойде от Фин Ярбър.

— Да предположим — каза той, — че човек от екипа на Лейк има достъп до писмата му. Тогава какво?

Въпросът не беше лош и те го обмисляха около час. Нима Ал Кониърс не би направил нещо подобно, за да скрие самоличността си? Ами ако той живееше във Вашингтон и работеше за Лейк? Ами ако Лейк, като много зает човек, бе поръчал на някой свой асистент да води кореспонденцията му? Ярбър не си спомняше да е гласувал такова доверие на помощниците си, когато беше главен съдия. Бийч никога не бе оставял друг да пише личните му писма. Спайсър никога не се беше занимавал с подобни глупости. За това си имаше телефони.

Само че Ярбър и Бийч не бяха изпитвали стреса и безумието на някакво толкова оспорвано състезание като президентската кампания. Макар, както си спомняха с тъга, навремето си те да бяха заети мъже, не можеха да се сравняват с Лейк.

Да приемем, че е някой от екипа на Лейк. Дотук имаше идеално прикритие, защото не им беше казал почти нищо. Никакви снимки. Само смътни детайли за кариерата и семейството. Единственото, което бяха успели да изкопчат, беше фактът, че харесва стари филми и китайска храна. Братята и без това смятаха да преустановят кореспонденцията с Кониърс, защото той се оказа твърде плах. Защо тогава беше решил да прекрати връзката точно в този момент?

Нямаха готов отговор.

И без това хипотезата не беше много вероятна. Бийч и Ярбър заключиха, че човек в положението на Лейк, който има реални шансове да стане президент нас Съединените щати, не би позволил на друг да се подписва под личните му писма. Лейк разполагаше със стотици служители, които да печатат писмата му, а той можеше да ги подписва за секунди.

Спайсър постави по-сериозен въпрос. Защо Лейк би поел риска да пише на ръка? Предишните писма бяха напечатани на чисто бяла хартия и изпратени в чисто бял плик. Страхливците си личаха по използваните от тях канцеларски материали, а Лейк беше от най-плахите. При такава щедро финансирана кампания той разполагаше с много компютри и пишещи машини, сигурно последна дума на техниката.

За да намерят отговора, Братята се върнаха към малкото информация, с която разполагаха. Картичката до Каръл беше написана в един и двайсет сутринта. Според вестника аварийното кацане бе извършено около два и петнайсет, по-малко от час след това.

— Написал го е в самолета — каза Ярбър. — Било е късно, самолетът е бил пълен с хора, поне шейсет души според вестника. Всички са били изтощени, а може би Лейк не е имал компютър подръка.

— Защо тогава да не изчака? — попита Спайсър. Много го биваше да задава въпроси, на които никой, и особено той самият, не можеше да отговори.

— Направил е грешка. Смятал е, че постъпва умно, и вероятно е било така. Само че е объркал пликовете.

— Вижте какво става — каза Бийч. — Номинацията му е в кърпа вързана. Току-що е победил единствения си опонент пред очите на цялата страна и най-сетне е убеден, че през ноември името му ще бъде на бюлетините. Само че той има една тайна — Рики. От седмици се чуди какво да прави с него. Момчето очаква да го изпишат, иска да се срещнат и така нататък. Лейк е притиснат на два фронта — от една страна Рики, а от друга — увереността, че е възможно да бъде избран за президент. Затова решава да скъса с Рики. Пише картичка, с която шансът нещо да се обърка е един на милион, а после самолетът се подпалва. Лейк прави дребна грешка, която се оказва чудовищна.

— А той не знае това — добави Ярбър. — Засега.

Версията на Бийч звучеше правдоподобно. Братята я премисляха в тягостната тишина на стаичката си.

Важността на тяхното откритие спъваше думите и мислите им. Часовете минаваха и Братята бавно проумяваха какво се е случило.

Другият труден въпрос беше свързан с факта, че някой подправяше пощата им. Кой? И защо? Как беше прихванал писмата? Загадката изглеждаше неразрешима.

Отново обсъдиха възможността виновникът да е някой приближен на Лейк, може би помощник, който беше попаднал на писмата случайно. Може пък да се опитваше да предпази Лейк от Рики, като насочва кореспонденцията с надеждата някой ден да успее да прекрати връзката им.

Само че имаше твърде много неизвестни. Бившите съдии се почесваха, гризяха ноктите си и накрая признаха, че утрото е по-мъдро от вечерта. Не можеха да планират следващия ход, защото в ситуацията имаше повече въпроси, отколкото отговори.

Спаха лошо, а когато на другата сутрин се събраха малко след шест часа с картонени чаши горещо черно кафе, очите им бяха зачервени, а лицата — небръснати. Заключиха вратата, извадиха писмата, сложиха ги точно на същото място като предишната вечер и започнаха да разсъждават.

— Мисля, че трябва да проучим кутията в търговския център — каза Спайсър. — Това е лесно, безопасно и обикновено става бързо. Тревър успя да го направи почти навсякъде. Ако знаем кой я е наел, ще можем да си отговорим на много въпроси.

— Не мога да повярвам, че човек като Арън Лейк ще наеме кутия, за да крие писма като тези тук — каза Бийч.

— Това не е същият Арън Лейк — отвърна Ярбър. — Когато е наел кутията и е започнал да пише на Рики, той е бил обикновен конгресмен, един от четиристотин трийсет и петте. Никой не беше чувал за него. Сега нещата са се променили драстично.

— И тъкмо затова той се опитва да прекрати връзката — каза Спайсър. — Сега нещата стоят много по-различно. Той има много повече за губене.

Първата стъпка би била да накарат Тревър да проследи какво става с пощенската кутия в „Мейлбокс Америка“.

Втората стъпка не беше толкова ясна. Те се притесняваха, че Лейк (ако Лейк и Ал бяха едно и също лице) можеше да се сети какъв гаф е направил с писмата. Той разполагаше с десетки милиони долари (факт, който не убягваше на Братята) и лесно можеше да използва част от тях, за да разбере кой е Рики. При такива огромни залози Лейк би направил всичко, за да неутрализира Рики, ако разбереше за грешката си.

Затова Братята проведоха истински дебат дали да му пратят писмо, в което Рики да помоли Ал да не прекъсват връзката си току-така. Рики щеше да твърди, че имал нужда от приятелство и нищо повече. Целта беше да се поддържа впечатлението, че всичко е наред и няма нищо необичайно. Надяваха се Лейк да я прочете и да започне да се чуди къде е загубил проклетата картичка до Каръл.

Все пак не беше разумно да пращат такова писмо, защото някой друг също четеше пощата им. Докато не разберяха кой е той, не можеха да рискуват отново да пишат на Ал.

Допиха кафето си и тръгнаха към стола. Бяха сами и ядоха овесени ядки, плодове и кисело мляко — здравословна храна, защото Братята се канеха отново да живеят на свобода. Направиха заедно четири обиколки по двора, бавно, без да пушат, а после се върнаха в стаичката си, за да прекарат остатъка от утрото в размишления.

Горкият Лейк. Той хвърчеше от един щат до друг, следван поне от петдесет души, закъсняваше за три ангажимента едновременно, а дузина помощници му шепнеха на ухото. Този човек нямаше време да помисли за себе си.

Братята от своя страна разполагаха с целия ден и можеха да посвещават часове на мислите и плановете си. Предимството беше на тяхна страна.

В Тръмбъл имаше два типа телефони: обезопасени срещу подслушване и необезопасени. На теория всички разговори по необезопасените линии се записваха и проверяваха от малки елфчета, скрити в някаква кабинка, които се занимаваха единствено с прослушването на безброй часове безсмислени приказки. В действителност се записваха само около половината разговори, а едва пет процента се проверяваха от някой служител на затвора. Дори федералното правителство не беше в състояние да наеме достатъчно елфи, които да проверяват всичко.