— Изчезнал е тази сутрин и е откраднал някакви пари. Не ми казаха подробности.

Чии пари, искаха да попитат Братята. Никой не знаеше за тайната им сметка. Дали Тревър не беше откраднал нещо от някой друг?

— Защо ни казвате всичко това? — попита Бийч.

Истинската причина беше, че от Бюрото по затворите във Вашингтон наредиха на Брун да съобщи на тримата последните новини. Той обаче отвърна:

— Просто за да знаете в случай, че искате да му се обадите.

Те бяха уволнили Тревър предишния ден и още не бяха съобщили на управата на затвора, че той вече не ги представлява.

— Какво ще правим без адвокат? — попита Спайсър, като че ли светът се беше свършил.

— Това е ваш проблем. Честно казано, според мен вие сте получили толкова правни съвети, че ще ви стигнат за много години напред.

— Ами ако ни се обади? — попита Ярбър, макар прекрасно да знаеше, че Тревър никога повече няма да ги потърси.

— Съобщете ми незабавно.

Те обещаха да го направят. Каквото кажеше началникът. Той ги пусна да си вървят.

Бягството на Бъстър се оказа по-просто от отиване до кварталното магазинче. Изчакаха до следващата сутрин, когато закуската свърши и повечето затворници се заеха с работата си. Ярбър и Бийч излязоха навън, отидоха на пистата и почнаха да обикалят на двеста метра един от друг, така че единият винаги виждаше затвора, докато другият наблюдаваше горите в далечината. Спайсър обикаляше около баскетболното игрище и следеше за пазачи.

Бъстър бучеше с машината си за плевене и бавно се приближаваше към пистата. Спря, за да изтрие потта от лицето си и да се огледа. От петдесет метра разстояние Спайсър чу как моторът угасна. Обърна се и даде на момчето знак да побърза. Бъстър отиде до пистата, настигна Ярбър и повървя с него няколко крачки.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Ярбър.

— Абсолютно. — Момчето изглеждаше спокойно и хладнокръвно.

— Тогава давай. Побързай. И спокойно.

— Благодаря, Фин.

— Гледай да не те хванат, синко.

— За нищо на света.

На завоя Бъстър продължи да върви, извън пистата, през прясно окосената трева, измина стотина метра до някакви храсти, а после се скри. Бийч и Ярбър го видяха как изчезва, а после се обърнаха, за да гледат затвора. Спайсър спокойно вървеше към тях. Нямаше признаци на безпокойство из дворовете, спалните или другите сгради на охраняваната територия. Не се виждаха никакви пазачи.

Изминаха пет километра, дванайсет обиколки, с умерено темпо, а когато им омръзна, се прибраха в хладната си стаичка, за да си починат и да чуят новината за бягството. Щяха да минат часове, преди да се разбере.

Бъстър действаше много по-бързо. Щом стигна до гората, побегна, без да се обръща. Като гледаше слънцето, той се движеше право на юг половин час. Гората не беше гъста; храстите бяха редки и не го забавяха. Мина край хранилка за елени и скоро намери пътечка, която водеше на югозапад.

В левия джоб на панталона му имаше две хиляди долара в брой, дадени му от Фин Ярбър. В другия му джоб беше картата, която Бийч му беше нарисувал на ръка. А в задния му джоб пък имаше писмо до човек на име Ал Кониърс в „Чеви Чейс“, Мериленд. И трите бяха важни, но Братята бяха наблегнали най-вече на важността на писмото.

След един час Бъстър спря, за да си почине и да се ослуша. Първата му цел беше магистрала 30. Тя водеше от изток на запад и Бийч предполагаше, че момчето ще я намери за два часа. Бъстър не чу нищо обезпокоително и продължи да тича.

Трябваше да побърза. Имаше някаква вероятност отсъствието му да бъде забелязано малко след обяд, когато пазачите понякога обикаляха за рутинна проверка. Ако на някой от тях му хрумнеше да потърси Бъстър, можеха да последват и други въпроси. След като бяха наблюдавали пазачите две седмици, нито Бъстър, нито някой от Братята смятаха, че това е вероятно.

Значи му оставаха поне четири часа. А може би и много повече, защото работният му ден свършваше в пет часа, когато той предаваше машината за плевене. Като не се появеше, щяха да започнат да го търсят из затвора. Това щеше да им отнеме два часа, след което щяха да уведомят местната полиция, че още един затворник е избягал от Тръмбъл. Бегълците никога не бяха въоръжени и опасни и никой не се притесняваше особено много. Нямаше хайки. Нямаше хрътки. Никакви хеликоптери не обикаляха над горите. Местният шериф и неговите заместници патрулираха по главните пътища и предупреждаваха гражданите да заключват вратите си.

Името на беглеца се въвеждаше в националните компютри. Полицията следеше дома му и наблюдаваше приятелката му, като чакаше той да направи някоя глупост.

След деветдесет минути на свобода Бъстър спря за миг и чу шума на минаващ наблизо камион. Гората свършваше рязко до една канавка, а после следваше магистралата. Според картата на Бийч до най-близкия град имаше няколко километра на запад. Планът беше Бъстър да се движи покрай магистралата и да се крие от колите в канавки и зад мостове, докато не открие някаква форма на цивилизация.

Момчето бе облечено в стандартната затворническа униформа, състояща се от панталони в цвят каки и маслиненозелена риза с къс ръкав, и двете потъмнели от пот. Местните хора знаеха какво носят затворниците и ако го видеха да върви по магистралата, щяха да се обадят на шерифа. Бийч и Ярбър бяха казали на младежа да стигне до града и да си намери други дрехи. После да плати в брой билета си за автобуса и да не спира да бяга.

След почти три часа криене зад дърветата и в канавките Бъстър забеляза първите сгради, отдалечи се от магистралата и пресече една нива. Едно куче го залая, когато той стигна до улица с каравани. Зад една от тях забеляза въже с пране. Той се пресегна и взе някакъв пуловер в червено и бяло и изхвърли зелената си риза.

Центърът се състоеше само от два реда магазини, две-три бензиностанции, една банка, нещо като кметство и поща. Бъстър си купи джинсови шорти, тениска и чифт обувки от магазина с намалени цени и се преоблече в тоалетната. Намери пощенските кутии в кметството. Усмихна се и благодари на приятелите си в Тръмбъл, докато пускаше безценния им плик в кутията за междуградски писма.

Бъстър хвана рейса за Гейнсвил, където си купи за четиристотин и осемдесет долара правото да ползва автобус навсякъде из Съединените щати за период от шейсет дни. Потегли на запад. Искаше да се скрие в Мексико.

Първичните избори в Пенсилвания бяха на двайсет и пети април и трябваше да бъдат последното голямо усилие и сетен опит на губернатор Тари. Без да се отчайва от жалкия си провал в дебата отпреди две седмици, той провеждаше кампанията си с голям ентусиазъм, но с много малко пари. „Лейк държи всеки цент“, заявяваше той постоянно, като се преструваше, че се гордее с бедността си. Не напусна щата единайсет дни подред. Принуден да се движи с един-единствен микробус, той ядеше в домовете на поддръжниците си, отсядаше в евтини мотели и до припадък стискаше ръце и обикаляше кварталите.

— Нека говорим за проблемите — настояваше той, — а не за парите.

Лейк също работеше усилено в Пенсилвания. Самолетът му се движеше десет пъти по-бързо от колата на Тари. Лейк се срещаше с повече хора, държеше повече речи и определено харчеше повече пари.

Резултатът беше предсказуем. Лейк получи седемдесет и един процента от гласовете и победата му беше толкова категорична, че Тари открито заговори за оттегляне от надпреварата. Все пак се зарече да продължи поне още една седмица, до първичните избори в Индиана. Екипът му го беше изоставил. Тари беше натрупал единайсет милиона дългове. Беше изгонен от главната си квартира в Арлингтън.

И въпреки това той искаше добрите хора в Индиана да видят името му в бюлетините.

Пък и, кой знае, можеше лъскавият нов самолет на Лейк да се запали като предишния.

Тари ближеше дълбоките си рани и в деня след изборите в Пенсилвания обеща да продължи да се бори.