Пикасо съдеше за обида Шерлок и други неизвестни обвиняеми, които уринираха върху розите му. Няколко капки урина едва ли щяха да разстроят живота в Тръмбъл, но освен това Пикасо искаше да му бъдат изплатени щети в размер на петстотин долара. Това вече беше сериозно.

Делото бе започнало миналото лято, когато Пикасо хвана Шерлок на местопрестъплението и помощник-началникът на затвора най-сетне се намеси. Той помоли Братята да решат въпроса. Заведе се дело и Шерлок нае един бивш адвокат на име Ратклиф, който излежаваше присъда за укрити данъци, да задържа и отлага делото и да подава всевъзможни обжалвания — обичайната практика на правистите вън от затвора. Само че тактиката на Ратклиф не допадаше на Братята, а освен това нито Шерлок, нито адвокатът му се ползваха с добро име сред тях.

Розовата градина на Пикасо беше една старателно поддържана леха — първоначално само кал и прах — до физкултурния салон. Бяха му нужни три години бюрократични войни, за да убеди някакъв посредствен чиновник във Вашингтон, че това хоби има терапевтичен ефект. Пикасо страдаше от няколко вида нервно разстройство. След като разрешението се получи, началникът на затвора бързо го подписа и Пикасо се залови за работа. Получаваше розите си от един доставчик в Джаксънвил, което само по себе си изискваше отделен вид документи.

Истинската му работа беше да мие чинии в столовата, за което получаваше трийсет цента на час. Началникът на затвора отхвърли молбата му да го назначат за градинар и розите продължиха да се водят като хоби. През периода на цъфтеж Пикасо можеше да бъде видян от зори до мрак да копае, плеви и полива, застанал на четири крака в лехичката си. Той дори говореше на цветята.

Въпросните рози бяха от сорта „Мечтата на Белинда“ — бледорозови и не особено красиви, но Пикасо си ги обичаше. Когато бяха доставени, всички в Тръмбъл разбраха, че „Белиндите“ са пристигнали. Пикасо ги посади с любов в средата и предната част на своята градина.

Шерлок започна да уринира върху тях просто заради майтапа. И без това не обичаше Пикасо, който беше прочут лъжец, така че пишкането върху розите изглеждаше уместно. Други също последваха примера му. Шерлок ги окуражаваше с уверения, че всъщност така добавят естествен тор към почвата.

„Белиндите“ изгубиха розовия си цвят и започнаха да избледняват. Пикасо беше ужасен. Един доносник пъхна бележка под вратата му и тайната излезе наяве. Любимата му градина се бе превърнала в обществен писоар. Два дни по-късно той направи засада, хвана Шерлок на местопрестъплението и двамата възпълни бели мъже на средна възраст се сбиха грозно на двора. Цветята пожълтяха и Пикасо подаде съдебен иск.

Когато най-сетне след месеци отлагане от страна на Ратклиф се стигна до процес, на Братята им беше писнало. Тихомълком прехвърлиха случая на Фин Ярбър, чиято майка някога беше отглеждала рози. След неколкочасови проучвания той обясни на другите двама, че всъщност урината не може да промени цвета на розите. Затова два дни преди процеса те бяха взели решение да забранят на Шерлок и останалите да препикават розите на Пикасо, но да не присъждат глоба за нанесени материални щети.

Три часа слушаха как зрели мъже се карат кой къде, кога и колко е пишкал. От време на време Пикасо, който сам си беше адвокат, почти се разплакваше, докато умоляваше свидетелите да предадат приятелите си. Ратклиф, който представляваше защитата, беше жесток, рязък и често се повтаряше, та след час стана пределно ясно, че каквито и престъпления да беше извършил, заслужаваше да го лишат от адвокатските му права.

Съдията Спайсър прекарваше времето, като изучаваше разпределението на точките в баскетболните мачове. Когато не можеше да се свърже с Тревър, той залагаше наужким на всеки мач. За два месеца бе спечелил на хартия три хиляди и шестстотин долара. Печелеше на карти и на спортни залагания и нощем не можеше да спи, защото мечтаеше за следващия си живот като професионален комарджия във Вегас или на Бахамските острови. Със или без жена си.

Съдията Бийч се мръщеше с дълбока съдийска многозначителност и уж си водеше бележки, докато всъщност нахвърляше ново писмо до Къртис в Далас. Братята бяха решили да му поставят нова примамка. От името на Рики Бийч разказа как един жесток пазач в клиниката за наркомани го заплашвал с всевъзможни посегателства, ако Рики не успеел да му представи някаква парична протекция. Трябвали му пет хиляди долара, за да откупи безопасността си от този жесток звяр. Дали Къртис не би му ги заел?

— Дайте по-бързо — каза на глас Бийч, като за пореден път прекъсна бившия адвокат Ратклиф. Когато беше истински съдия, Бийч бе усъвършенствал практиката да чете списания, докато слуша с половин ухо как адвокатите мрънкат пред съдебните заседатели. Едно рязко и навременно предупреждение откъм съдийската скамейка караше всички да седят на тръни.

„Тук се играе такава мръсна игра — написа той. — Ние пристигаме разбити. Те бавно ни изчистват, изсушават ни и ни залепят отново парченце по парченце, прочистват главите ни, учат ни на дисциплина и увереност и ни подготвят за връщане в обществото. Справят се прекрасно и все пак позволяват на тези невежи зверове, пазачите на клиниката, да ни заплашват при цялата ни уязвимост и така да разрушат онова, което толкова трудно сме изградили. Толкова ме е страх от този човек. Крия се в стаята си, когато би трябвало да се пека на слънце и да тренирам мускулите си. Не мога да спя. Мечтая за алкохола и наркотиците като начин да избягам от всичко това. Моля те, заеми ми тези пет хиляди долара, за да се откупя от този човек, да завърша лечението си и да напусна клиниката невредим. Когато се срещнем, искам да бъда здрав и в страхотна форма.“

Какво ли биха си помислили приятелите му? Уважаваният Хатли Бийч, федерален съдия, пише като обратен и изнудва невинни хора за пари.

Той нямаше приятели. Нямаше принципи. Законите, които някога боготвореше, го бяха вкарали тук, което в настоящия момент означаваше столовата на затвора, където той седеше облечен в избелялата резедава роба на хорист в църква за чернокожи и слушаше как шепа сърдити затворници се карат за урина.

— Вече задавате този въпрос за осми път — скастри той Ратклиф, който явно беше гледал прекалено много слаби филми за адвокати.

Тъй като случаят бе поверен на съдията Ярбър, би било редно поне той да се преструва, че внимава. Нищо подобно. Изобщо не му пукаше какво впечатление оставя. Както обикновено той беше гол под робата си, седеше, кръстосал нозе, и чистеше дългите нокти на краката си с пластмасова вилица.

— Да не смяташ, че ще станат кафяви, ако се изсера върху тях? — извика Шерлок на Пикасо и столовата се огласи от смях.

— Внимавай какъв език държиш — предупреди го Бийч.

— Призовавам към ред! — извика под бляскавата си перука Тий Карл, шутът на съда. Не беше негова работа да изисква дисциплина, но пък той го правеше добре и Братята си затваряха очите. Тий Карл потропа с чукчето и повтори: — Ред в залата, господа.

„Моля те, помогни ми, Къртис — написа Бийч. — Нямам към кого друг да се обърна. Чувствам, че няма да издържа. Страхувам се, че ще се предам. Страхувам се, че никога няма да изляза оттук. Побързай.“

Спайсър заложи по сто долара на „Индиана“ срещу „Пурдю“, на „Дюк“ срещу „Клемсън“, на „Алабама“ срещу „Ванди“ и на „Уисконсин“ срещу „Илиной“. Какво ли знаеше за баскетбола в Уисконсин, запита се той. Нямаше значение. Той беше професионален комарджия, и то дяволски добър. Ако деветдесетте хиляди долара още си стояха заровени зад бараката, той щеше да ги докара до един милион за по-малко от година.

— Достатъчно — каза Бийч, като вдигна ръце.

— Аз също чух достатъчно — каза Ярбър, като заряза ноктите си и се облегна на масата.

Братята наведоха глави и зашушукаха, сякаш изходът от делото би се превърнал в сериозен прецедент или поне би оказал съществено влияние върху бъдещето на американската юриспруденция. Те се мръщеха, почесваха глави и дори си даваха вид, че спорят върху решението. Междувременно Пикасо седеше сам и почти разплакан, напълно изтощен от тактиката на Ратклиф.