Имаше късмет, че престъплението бе извършено на федерална територия. В противен случай щяха да го изпратят в някой щатски пандиз, където правилата бяха далеч по-строги. Кой каквото ще да казва, но федералните знаеха да правят затвори.

Той пушеше сам в полумрака, докато гледаше комедия, писана от дванайсетгодишни деца. После се появи предизборен клип, каквито напоследък често пускаха. Досега Бийч не беше гледал точно този — мрачни кадри и равен глас, който предсказваше края на света, ако не побързаме да измайсторим още бомби. Клипът беше направен много добре, продължаваше минута и половина, струваше луди пари и казваше нещо, което никой не искаше да слуша. Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.

Кой, по дяволите, беше Арън Лейк?

Бийч разбираше от политика. Тя беше негова страст в предишния му живот, а и в Тръмбъл го познаваха като човек, който знае какво става във Вашингтон. Той беше един от малкото, които се интересуваха какво се случва там.

Арън Лейк ли? Бийч го беше пропуснал. Що за странна стратегия, да влезеш в надпреварата като неизвестен кандидат след първичните избори в Ню Хампшър. Никога не липсват клоуни, които искат да стават президенти.

Съпругата на Бийч го бе изгонила, преди той да се признае за виновен в две непредумишлени убийства. Тя, естествено, беше по-ядосана заради голата жена, отколкото заради двамата убити туристи. Децата застанаха на нейна страна, защото тя държеше парите и защото той се беше провалил така жалко. Беше им лесно да вземат решение. Разводът приключи седмица след пристигането му в Тръмбъл.

Най-малкият му син дойде да го види два пъти за изминалите три години, един месец и една седмица. И двете посещения бяха тайни, за да не разбере мама. Тя беше забранила на децата да ходят в Тръмбъл.

После пак го съдиха — две граждански дела по искове на семействата. Тъй като никой приятел не му се притече на помощ, Бийч се опита да се защити от затвора. Само че нямаше кой знае какво за защитаване. Осъдиха го освен всичко и на пет милиона долара обезщетение. Той обжалва от Тръмбъл, загуби от Тръмбъл и отново обжалва.

На стола до него, редом с цигарите, лежеше пликът, донесен малко по-рано от адвоката Тревър. Съдът беше отхвърлил последната му молба за обжалване. Присъдата беше окончателно потвърдена, изсечена в камък.

Всъщност нямаше значение, защото Бийч беше обявил фалит. Сам напечата всичко в юридическата библиотека, обяви се в несъстоятелност, подписа се като просяк и изпрати документите в същия тексаски съд, където някога беше бог.

Обвинен, разведен, уволнен, затворен, съден, фалирал.

Повечето нещастници в Тръмбъл не се чувстваха толкова зле, защото не бяха паднали отвисоко. Немалко бяха с по две-три престъпления. Повечето харесваха това проклето място, защото беше по-добро от всеки друг затвор, където бяха лежали.

Но Бийч беше загубил толкова много, беше паднал толкова отвисоко. Само преди четири години той имаше жена, притежаваща милиони долари, три деца, които го обичаха, и голяма къща в малък град. Той беше федерален съдия, назначен доживотно от президента, и печелеше по сто и четирийсет хиляди долара годишно, което беше далеч по-малко от петролните приходи на жена му, но все пак не беше лоша заплата. Два пъти годишно го канеха във Вашингтон на заседание в Министерството на правосъдието. Бийч беше важен човек.

Един негов стар приятел адвокат идва да го види два пъти на път към Маями, където живееха децата му. Той донесе клюката. Говорело се, че бившата госпожа Бийч се срещала с друг. С нейните милиони и със стройните й бедра беше само въпрос на време да се намери заместник.

Отново видеоклип. Отново „Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.“ Този започваше с видеозапис на въоръжени мъже, които се промъкваха през пустинята, като залягаха и стреляха непрекъснато. Явно тренираха. После на екрана се появи злобното лице на терорист — с тъмни очи, коса и кожа, явно някакъв ислямски екстремист, — който каза на арабски с английски субтитри: „Ще убиваме американците, където ги срещнем. Ще умрем в нашата свещена война срещу великия сатана.“ После — горящи сгради. Взривено посолство. Автобус с туристи. Останките от самолет, пръснати по пасище.

На екрана се появи красиво лице, самият мистър Арън Лейк. Той погледна право към Хатли Бийч и каза: „Аз съм Арън Лейк и вие вероятно не ме познавате. Кандидатирам се за президент, защото се страхувам. Страхувам се от Китай, Източна Европа и Близкия изток. Страхувам се от този опасен свят. Страхувам се от онова, което става с нашата армия. Миналата година федералното правителство имаше голям бюджетен излишък и въпреки това похарчи за отбрана по-малко от даденото за отбрана отпреди петнайсет години. Ние сме доволни, защото икономиката ни е силна, но светът днес е много по-опасен, отколкото предполагаме. Нашите врагове са безброй, а ние не можем да се защитим. Ако бъда избран, аз ще удвоя военния бюджет по време на мандата си.“

Никакви усмивки, никаква топлота. Само обикновени думи на човек, който вярва в онова, което казва. Един глас зад кадър заключи: „Гласувайте за Лейк, преди да е станало късно.“

Не е зле, помисли си Бийч.

Запали още една цигара, последната за тази вечер, и погледна плика върху празния стол — пет милиона долара обезщетение, поискани от двете семейства. Бийч би дал парите, стига да можеше. Не беше виждал децата, преди да ги убие. В деня след катастрофата във вестника бяха публикувани снимките им — усмихнати момче и момиче. Просто студенти в лятна ваканция.

Бърбънът му липсваше.

Фалитът щеше да намали сумата само наполовина. Другата половина беше наказателна и не подлежеше на отменяне. Затова дългът щеше да го следва, където и да отидеше. Не че имаше къде да иде. Щеше да бъде шейсет и пет годишен, когато излезеше оттук. Ако не умреше дотогава. Щяха да го изнесат от Тръмбъл в ковчег, да го изпратят у дома в Тексас и да го заровят зад малката църквичка, където беше кръстен. Може би някое от децата му щеше да се изръси за надгробен камък.

Бийч излезе от стаята, без да спре телевизора. Беше почти десет, време да изгасят лампите. Той делеше килията си с Роби, едно момче от Кентъки, ограбило двеста и четирийсет хиляди къщи, преди да го хванат. Продавал пистолетите, микровълновите печки и стереоуредбите за кокаин. Роби беше в Тръмбъл от четири години и по силата на това старшинство бе избрал долното легло. Бийч се покатери върху горното, пожела „лека нощ“ на Роби и угаси лампата.

— Лека нощ, Хатли — долетя тихият отговор.

Понякога си говореха в тъмното. Стените бяха каменни, а вратата — метална, така че никой не можеше да ги чуе. Роби беше на двайсет и пет и щеше да стане на четирийсет и пет, преди да напусне Тръмбъл. Двайсет и четири години — по една за всеки десет къщи.

Времето между лягането и заспиването беше най-неприятната част от деня. Миналото му го връхлиташе — грешките, страданията, всичко, което би могло и би трябвало да бъде. Колкото и да се мъчеше, Хатли не можеше просто да затвори очи и да заспи. Първо трябваше да се накаже. Имаше внучка, която никога не бе виждал, и започваше с нея. После трите деца. Забрави жената. Но никога не забравяше парите й. И приятелите. Ах, приятелите. Къде бяха те сега?

Беше в затвора от три години и тъй като нямаше бъдеще, оставаше му само миналото. Дори и бедният Роби на долното легло мечтаеше за ново начало на четирийсет и пет годишна възраст. Не и Бийч. Понякога той почти копнееше за топлата тексаска пръст над тялото му зад малката църквичка.

Някой сигурно щеше да му купи надгробен камък.

Трети февруари се оказа най-тежкият ден в живота на Куинс Гарб. Без малко да се окаже и последен, ако лекарят му не беше извън града. Не можеше да получи рецепта за приспивателни, а не му стигаше смелостта да се застреля.

Денят беше започнал много приятно с късна закуска — купичка овесени ядки до камината. Беше сам. Дамата, за която бе женен от двайсет и шест години, вече бе тръгнала към града за поредния чай, доброволно организиран за набиране на средства, или за някоя друга благотворителна щуротия, която изпълваше времето й и го отърваваше от нея.