— Получихме сто хиляди долара от стария Куинс от Айова!

Ръцете на Бийч замръзнаха върху клавиатурата. Той вдигна поглед над очилата си, а челюстта му увисна. Най-сетне успя да измърмори:

— Майтапиш ли се?

— Не. Казвам го съвсем сериозно. Току-що говорих с Тревър. Парите са изпратени точно по инструкциите и са пристигнали на Бахамите тази сутрин. Скъпият Куинси клекна веднага.

— Дайте да го ударим пак — предложи Ярбър, преди другите да успеят да реагират.

— Куинс ли?

— Ами да. Първите сто хиляди бяха лесни, нека го изцедим още веднъж. Какво можем да загубим?

— Нищо — каза с усмивка Спайсър. Жалко, че не се беше сетил пръв.

— Колко да му искаме? — попита Бийч.

— Да опитаме с петдесет — предложи най-простодушно Ярбър, сякаш всичко беше възможно.

Другите двама кимнаха и се замислиха за следващите петдесет хиляди, а после Спайсър се обади:

— Вижте какво, дайте да преценим докъде сме стигнали. Мисля, че Къртис от Далас е узрял. Ще ударим Куинс втори път. Машинката явно работи и ми се струва, че трябва да дадем газ и да станем по-агресивни. Нали разбирате? Да ги разчепкаме един по един и да натиснем педала.

Бийч изключи компютъра и извади една папка. Ярбър разчисти бюрото си. Тяхната игричка току-що им бе донесла свеж прилив на капитали и миризмата на незаконните приходи бе упоителна.

Зачетоха старите писма и започнаха да нахвърлят нови. Скоро решиха, че им трябват още жертви. Щяха да пуснат още обяви на последните страници на онези списания.

Тревър успя да стигне до „Питс Бар и Грил“ тъкмо навреме за сервирането на напитки на половин цена — тук това започваше в пет следобед и продължаваше до първия юмручен бой. Намери Преп, трийсет и две годишен студент от университета в Северна Флорида, да играе билярд. При победа получаваше по двайсет долара. Топящият се наследствен фонд на Преп задължаваше адвоката му да му плаща по две хиляди долара на месец, докато Преп е редовен студент. И той беше във втори курс вече единайсет години.

Освен това Преп беше най-търсеният букмейкър в „Питс“ и когато Тревър му прошепна, че иска да заложи голяма сума на баскетболния мач довечера, Преп попита:

— Колко голяма?

— Петнайсет хиляди — каза Тревър и отпи солидна глътка бира.

— Сериозно? — попита Преп, като натри щеката си и огледа опушената маса. Тревър никога не беше залагал повече от сто долара на мач.

— Напълно. — Адвокатът отпи още една голяма глътка бира. Чувстваше, че му е потръгнало. Ако на Спайсър му стискаше да заложи пет хиляди на този мач, Тревър щеше да удвои сумата. Току-що беше спечелил трийсет и три хиляди необлагаеми долара. Много важно, ако загубеше десет хиляди. И без това толкова прибираха данъчните.

— Трябва да се обадя на някои хора — каза Преп, като извади клетъчния си телефон.

Барманът беше роден тук и никога не беше напускал щата Флорида, но, кой знае защо, се бе пристрастил към австралийския футбол. В момента даваха австралийски мач и се наложи Тревър да му бутне двайсет долара, за да го накара да превключи на канала с университетски баскетбол.

При заложени на Техническия петнайсет хиляди долара нямаше начин момчетата от „Дюк“ да пропуснат кош, не и през първото полувреме. Тревър ядеше пържени картофи, пиеше бутилка след бутилка и се правеше, че не забелязва Преп, който се взираше в него от един тъмен ъгъл до билярдната маса.

През второто полувреме Тревър едва не подкупи бармана да превключи обратно на австралийския мач. Напиваше се все повече и през последните десет минути открито псуваше Джо Рой Спайсър пред всеки, който бе готов да го слуша. Какво ли разбираше този простак от университетски баскетбол? Девет минути преди края на мача „Дюк“ водеха с двайсет точки, когато крайният защитник на Техническия най-изненадващо се развихри и вкара четири коша, всеки от които носеше по три точки. Тревър бе уцелил победителя.

Играта бе прекъсната минута преди края. На Тревър не му пукаше какъв точно ще бъде резултатът. Беше спечелил. Щедро изплати дълга си, даде на бармана сто долара бакшиш и отправи гаменски поздрав към Преп, докато тръгваше към вратата. Преп застана мирно и отдаде почест.

В хладния мрак Тревър заподскача по булевард Атлантик, далеч от светлините и от евтините, скупчени една до друга вили, които се даваха под наем през лятото, мина покрай спретнатите сгради на старческите домове с техните прясно боядисани фасади и изрядни градинки, после пое по старите дървени стъпала към плажа, където събу обувките си и тръгна покрай водата. Температурата беше около седем градуса, нещо нормално за февруари, и не след дълго краката му бяха мокри и студени.

Не че усещаше нещо — бе спечелил четирийсет и три хиляди долара за един ден, чисти, без данъци, при това всичките тайно от правителството. Миналата година, като приспадна присъщите разходи, му бяха останали двайсет и осем хиляди долара, и то, след като бе работил почти по цял ден. Бе се карал с клиенти, които бяха твърде бедни или твърде стиснати, за да си плащат, бе избягвал съдебните зали, бе се разправял с дребнави брокери и банкери и бе навиквал секретарката си. Бе се мъчил да скрие нещо от данъчните.

Какво прекрасно нещо бяха бързите пари. Отначало игричката на Братята му се беше видяла подозрителна, но сега му се струваше гениална. Да изнудваш онези, които не могат да се оплачат. Колко умно.

А след като машинката за пари работеше толкова добре, Спайсър щеше да усили натиска. Писмата щяха да станат повече, а посещенията в Тръмбъл по-чести. И какво от това? Тревър би ходил всеки ден, ако трябваше; с удоволствие би разнасял писма и би подкупвал всякакви пазачи.

Той пляскаше с крака във водата, вятърът се усилваше и вълните се надигаха.

Още по-умно би било да открадне нещичко от изнудвачите — доказани престъпници, които определено не можеха да се оплачат. Мисълта беше ужасна и той почти се засрами от себе си, но все пак си беше така. Възможността съществуваше реално. Откога крадците се славеха с лоялност?

Трябваха му един милион долара, ни повече, ни по-малко. Беше го пресмятал много пъти, докато караше към Тръмбъл, пиеше в бара или седеше зад бюрото си при заключена врата. Само някакви си милион долара и той можеше да затвори жалката си кантора, да предаде разрешителното си, да си купи яхта и вечно да се носи по вятъра някъде из Карибите.

Сега беше по-близо отвсякога до тази мечта.

Съдията Спайсър още се въртеше на долното си легло. Сънят беше рядкост в тази тясна стая на това тясно легло с този дребен, миризлив съквартирант на име Алвин, който хъркаше над него. Алвин бе обикалял страната десетки години като скитник, но с времето се бе уморил и бе поогладнял. Беше в затвора за обир на пощенската кола в Оклахома. Арестът му бе сериозно подпомогнат от факта, че Алвин бе влязъл в офиса на ФБР в Тълса и бе заявил: „Аз го направих.“ Служителите на ФБР се блъскаха шест часа, докато открият престъплението. Дори и съдията знаеше, че Алвин е планирал всичко. Човекът си искаше легло във федерален пандиз, а не в някой щатски.

Сънят идваше по-трудно отвсякога, защото Спайсър се тревожеше за адвоката. Сега, когато работата потръгна, ставаше въпрос за значителни суми, Колкото повече пари събереше „Бумър Риълти“ на Бахамите, толкова по-силно щеше да се изкушава Тревър. Той и само той беше в състояние да открадне законната им плячка.

Само че не можеха без съучастник отвън. Някой трябваше да пренася пощата. Някой трябваше да събира парите.

Трябваше да има някакъв начин да минат без адвоката и Джо Рой Спайсър бе твърдо решен да го открие. Дори и да се наложеше да не спи цял месец. Нямаше да остави някакъв мазен юрист да вземе една трета от парите му, а после да открадне останалото.

„Дифенспак“, или „Ди-Пак“, както скоро стана известен, се появи с гръм и трясък на изпъстрената с полусенки и покрита с мъгла сцена на политическото финансиране. Никой комитет за политическо действие от близкото минало не бе толкова силен.