После отлетя за Лос Анджелис, където също щеше да празнува победа. В продължение на четири часа на борда на новия боинг със сто места, който струваше един милион долара на месец и и се движеше със скорост от осемстотин километра в час на дванайсет хиляди метра над земята, той и екипът му следяха резултатите от дванайсетте щата, които участваха в Големия вторник. По Източното крайбрежие, където първичните избори тъкмо бяха приключили, Лейк едва успя да спечели в Мейн и Кънетикът, но победи с голяма преднина в Ню Йорк, Масачусетс, Мериленд и Джорджия. Загуби в Роуд Айланд с осемстотин гласа и спечели във Върмонт с хиляда. Докато прелиташе над Мисури, Си Ен Ен го обявиха за победител в този щат с четири процента преднина пред губернатор Тари. В Охайо победата беше не по-малко оспорвана.

Когато Лейк пристигна в Калифорния, преброяването на гласовете там бе свършило. От 591 делегати 390 бяха гласували за него. Беше запазил ускорението. Но най-важното беше, че сега парите бяха у Арън Лейк. Губернатор Тари пропадаше бързо и всички бяха заложили на Лейк.

Шест часа след обявяването на неговата победа в Калифорния Лейк бе засипан от покани за интервюта на живо. За два часа даде осемнайсет, а после отлетя за Вашингтон.

Отиде право в новия щаб на кампанията си на приземния етаж на висока сграда на Ейч Стрийт на една крачка от Белия дом. Благодари на онези, които бяха работили за него — сред тях почти нямаше доброволци. Вървеше между тях, стискаше ръцете им и през цялото време се чудеше: „Откъде се взеха всички тези хора?“

— Ще победим — повтаряше той и всички му вярваха. Защо не?

Един час разговаря с ръководителите на кампанията си. Разполагате с шейсет и пет милиона и нямаше никакви дългове. Тари имаше по-малко от един милион на ръка и още се опитваше да пресметне парите, които дължеше. Всъщност губернаторът бе пропуснал един срок за федерална регистрация, защото в счетоводството му цареше страхотна бъркотия. Наличните пари бяха изчезнали. Даренията спряха. Всичко отиваше при Лейк.

Имената на тримата потенциални вицепрезиденти се обсъждаха с голям ентусиазъм. Беше вълнуващо, защото това означаваше, че номинацията е вързана в кърпа. Първият избор на Лейк, сенатор Нанс от Мичиган, стана прицел на критики заради съмнителните му сделки в един предишен живот. Неговите партньори бяха от италиански произход, от Детройт, така че Лейк можеше да затвори очи и да си представи как пресата взема Нанс на мушка. Избраха комитет, който да разследва въпроса по-обстойно.

Друг комитет имаше задачата да планира пресконференцията на Лейк на конгреса на партията в Денвър. Лейк искаше веднага да се назначи нов автор на речи, който да започне работа по словото при номинацията.

Лейк тайно се удивляваше на собствените си разноски. Ръководителят на кампанията му получаваше сто и петдесет хиляди долара за годината, не за дванайсет месеца, а само до Коледа. Имаше директори по финансите, по стратегията, по връзките с медиите, по оперативната дейност и по стратегическото планиране и всички те имаха договори за по сто и двайсет хиляди долара за десет месеца работа. После идваха консултантите на кампанията, хора, които Лейк почти не познаваше, но им плащаше по деветдесет хиляди долара. Следваха сътрудниците, не доброволци като при повечето кандидат-президенти, а истински служители, които получаваха по петдесет хиляди долара и превръщаха офиса в лудница. Те бяха десетки. Освен това имаше и десетки секретарки и чиновници, никой от които не получаваше по-малко от четирийсет хиляди долара.

И не стига цялото това разхищение, повтаряше си Лейк, ами ако стигна до Белия дом, ще трябва да им намеря и там работа. На всички, до последния глупак. Хлапетата, които сега се разхождат със значки с неговия лик, ще очакват пропуски за Западното крило и заплати от по осемдесет хиляди годишно.

Капка в морето, напомняше си той. Не трябваше да се ядосва за дреболии, когато ставаше въпрос за нещо далеч по-значимо.

Проблемите бяха оставени за края на съвещанието и прегледани накратко. Един репортер на „Вашингтон Поуст“ се бе разровил в ранната кариера на Лейк като бизнесмен. Без много усилия беше попаднал на историята с „Грийнтрий“, провален опит за строителство преди двайсет и две години. Лейк и партньорът му бяха обявили фалит и от правна гледна точка бяха загубили на кредиторите си осемстотин хиляди долара. Партньорът беше обвинен в измама, но съдебните заседатели го оправдаха. Никой не беше казал нищо за Лейк, а жителите на Аризона го бяха избирали за конгресмен седем пъти след това.

— Ще отговоря на всякакви въпроси относно „Грийнтрий“ — каза Лейк. — Това беше просто несполучлива сделка.

— Пресата ще стане настъпателна — обади се директорът по връзките с медиите. — Вие сте ново лице и не сте разследван достатъчно. Сега ще започнат да се заяждат с вас.

— Вече започнаха — отвърна Лейк. — Нямам какво да крия.

Изпратиха го да вечеря в „Мортимър“, най-престижното заведение в момента, където той се срещна с Илейн Тайнър — адвокатката, която ръководеше „Ди-Пак“. Докато хапваха плодове и сирене, тя се спря на средствата, с които разполагаха в момента. Имаха двайсет и девет милиона на ръка без никакви значителни дългове, а непрекъснато пристигаха пари от целия свят.

Въпросът с харченето им беше по-сложен. Тъй като те не можеха да отидат директно за кампанията на Лейк, трябваше да ги използват другаде. Тайнър имаше няколко плана. Първият беше серия клипове, подобни на мрачните пророчества, съставени от Теди. „Ди-Пак“ вече купуваха медийно време в най-гледаните часове през есента. Вторият, и засега най-приятният, бяха кампаниите за гласуването в Сената и Конгреса.

— Ще се избият да ви предлагат подкрепа — каза тя с широка усмивка. — Невероятно е какво могат да постигнат няколко милиона долара.

Тайнър му разказа за изборите за представител в Конгреса от една област в Северна Калифорния, където титулярът от двайсет години, когото Лейк познаваше и презираше, бе започнал годината с четирийсет процента преднина пред неизвестен опонент. Последният пристигнал в „Ди-Пак“ и продал душата си на Лейк.

— Ние на практика поехме кампанията му — каза Тайнър. — Пишем речи, правим проучвания, водим цялата печатна и телевизионна реклама. Дори му наехме нов екип. Досега сме похарчили милион и половина и нашият човек намали преднината на опонента си на десет процента. А му остават още седем месеца.

Тайнър и „Ди-Пак“ се намесваха в предизборните кампании на трийсет конгресмени и десет сенатори. Тя очакваше да събере общо шейсет милиона долара и да ги похарчи до ноември.

Третата й основна идея беше да следи пулса на страната. „Ди-Пак“ непрекъснато правеше проучвания, всеки ден по петнайсет часа. Ако работниците в Западна Пенсилвания имаха някакъв проблем, в „Ди-Пак“ щяха да го знаят. Ако испаноговорещото население в Хюстън одобряваше новата социална политика, в „Ди-Пак“ щяха да знаят това. Освен това щяха да знаят примерно колко процента от жените в района на Чикаго харесват или не харесват някой клип на Лейк.

— Ние знаем всичко — похвали се тя. — Ние сме като Големия брат и виждаме всичко.

Проучванията струваха шейсет хиляди долара на ден и това беше евтино. Никой не можеше да го оспори. Най-важното беше, че Лейк имаше девет пункта преднина пред Тари в Тексас и дори във Флорида, където още не беше ходил. Освен това Флорида беше много близо до Индиана, родния щат на Тари.

— Тари е уморен — заяви тя. — Той губи увереност, защото беше спечелил в Ню Хампшър и парите се стичаха към него, а после изведнъж се появихте вие бог знае откъде, ново лице, ново послание, никакви стари проблеми, започнахте да печелите и парите потекоха към вас. Тари не може да събере петдесет долара на благотворителен обяд в някоя църква. Губи ключови фигури, защото не може да им плаща, а и те подушват новия фаворит.

Лейк дъвчеше парченце ананас и се наслаждаваше на думите й. Те не бяха нови; беше ги чувал от собствените си хора. Въпреки това беше по-сигурно да ги чуеш от устата на опитен играч като Тайнър.