— Иди в Кайро — каза Теди, без да отваря очи.

— Добре. И какво да правя там?

— Чакай.

— Какво да чакам?

— Чакай земята да затрепери. И стой далеч от посолството.

Отначало Йорк беше ужасен.

— Не можеш да пуснеш този проклет клип, Теди! Истински филм на ужасите. Никога не съм виждал толкова много кръв.

— Харесва ми — отвърна Теди, като натисна едно копче на дистанционното. — Предизборен клип на ужасите. Такова нещо не е правено досега.

Изгледаха го още веднъж. Клипът започваше със шума от бомбен взрив, а после следваха кадри от казармите на морските пехотинци в Бейрут: дим, руини, хаос, вадени от разрушените сгради пехотинци, обезобразени тела, наредени в права редичка мъртви войници. Президентът Рейгън се обръща към пресата и се заклева да отмъсти. Само че заплахата звучи кухо. После снимката на американски войник, застанал между двама маскирани мъже. Тежък глас изрича мрачна прокоба: „От 1980 година насам стотици американци са избити от терористи по целия свят.“ Кадри от друг атентат, други окървавени и изплашени хора, отново дим и хаос. „Винаги се заклеваме да отмъстим. Винаги заплашваме, че ще открием и накажем виновниците.“ Кратко включване на президента Буш, който в два отделни случая гневно обещава отмъщение. После нов атентат и нови трупове. После един терорист стои на вратата на самолет и влачи тялото на американски войник. Почти просълзен, президентът Клинтън с разтреперан глас казва: „Няма да спрем, докато не открием виновните.“ И тогава се появява красивото, но сериозно лице на Арън Лейк, вперил искрен поглед в камерата, в очите на зрителите. Той заговорва: „Истината е, че ние не отмъщаваме. Реагираме на думи, пъчим се и заплашваме, но всъщност само погребваме своите мъртви и забравяме за тях. Терористите печелят войната, защото на нас не ни стига смелост да отвърнем на удара. Ако аз стана президент, ще използваме новата си армия, за да се борим с тероризма по целия свят. Обещавам ви. Ние няма да бъдем унижавани от жалки армийки, криещи се в планините. Ще ги унищожим.“

Клипът продължаваше точно 60 секунди и струваше много малко, защото Теди предварително разполагаше със записите. Излъчването щеше да започне след 48 часа в най-гледаното време.

— Не знам, Теди — каза Йорк. — Много е мрачен.

— В такъв свят живеем.

Теди харесваше клипа и това беше най-важното. Лейк бе възразил срещу кръвта, но бързо се съгласи. Популярността му беше стигнала трийсет процента, но хората продължаваха да не харесват клиповете.

Само почакайте, казваше си Теди. Почакайте да паднат нови жертви.

Когато телефонът иззвъня, Тревър тъкмо посръбваше кафе с мляко, взето от барчето на плажа, и размишляваше дали да не добави една-две дози амарето. В претъпканата му с вещи кантора нямаше вътрешна централа, а и не беше нужна. Джан просто изкрещяваше съобщението през коридора, а Тревър евентуално й отговаряше също с викове. С тази секретарка си общуваха с крясъци вече осем години.

— Търсят те от някаква банка на Бахамите — извика тя.

Тревър едва не разля кафето, докато тичаше към телефона.

Обади се човек, който явно бе англичанин, чийто акцент се бе посмекчил на островите. Някаква банка в Айова била превела голяма сума по сметката им.

— Колко голяма? — поинтересува се Тревър, като прикри слушалката с ръка, за да не го чуе Джан.

— Сто хиляди долара.

Тревър затвори, добави в кафето си три дози амарето и засърба божествената течност, докато се усмихваше глупашки към стената. Никога досега не бе получавал хонорар, който малко от малко да се доближава до трийсет и три хиляди долара. Веднъж бе спечелил обезщетение за автомобилна катастрофа в размер на двайсет и пет хиляди долара, за което прибра хонорар от седем хиляди и петстотин и за два месеца изхарчи цялата сума.

Джан не знаеше нищо за офшорната сметка и изнудването, чрез което се трупаха пари в нея, така че той бе принуден да изчака един час, да проведе няколко ненужни телефонни разговора и да се опита да изглежда зает, преди да заяви, че има важна работа в центъра на Джаксънвил, а после го викат в Тръмбъл. Тревър често излизаше и Джан си намираше нещо за четене, за да не скучае.

Тревър отпраши към летището, за малко не изпусна самолета си и изпи две бири по време на половинчасовия полет до Форт Лодърдейл, а после още две на път за Насау. След като кацна, той се тръшна на задната седалка на едно такси, боядисан в златно кадилак от 1974 година без климатик, и със също така подпийнал шофьор. Въздухът беше горещ и влажен, колите се движеха бавно и докато стигнат до сградата на Женева Тръст Банк в центъра на града, ризата на Тревър бе залепнала за гърба му.

Вътре го посрещна мистър Брейсхиърс, който го отведе в малкия си кабинет. Той извади лист хартия с основните параметри на сделката: извършен паричен превод за сто хиляди долара от Фърст Айова Банк в Демойн, изпратени от неизвестен служител на „Си Ем Ти Инвестмънтс“. Получателят беше друга тайнствена фирма на име „Бумър Риълти“. Бумър беше името на любимото куче птичар на Спайсър.

Тревър подписа формулярите, за да прехвърли двайсет и пет хиляди долара в собствената си сметка в Женева Тръст Банк — там бяха парите, които той криеше от секретарката си и от данъчните. Останалите осем хиляди долара му бяха връчени в брой в дебел плик. Той го пъхна дълбоко в джоба на сиво-кафявия си панталон, стисна меката ръчица на Брейсхиърс и бързо излезе от сградата. Изкушаваше се да остане на острова два-три дена, да си намери стая до плажа и шезлонг до басейна и да пие ром, докато не спрат да му го носят. Изкушението беше толкова силно, че той едва не изтича от летището, за да хване друго такси. Все пак бръкна дълбоко в джоба си и реши този път да не прахосва парите.

Два часа по-късно беше на летището в Джаксънвил, пиеше силно кафе без алкохол и кроеше планове. Тръгна с колата към Тръмбъл, пристигна в 4:30 и близо половин час чака Спайсър.

— Каква приятна изненада — каза сухо Спайсър, докато влизаше в стаята за юридически консултации. Тревър нямаше куфарче за проверка, така че пазачът потупа надве-натри джобовете му и излезе. Парите бяха скрити под мокета на фолксвагена.

— Получихме сто хиляди долара от Айова — каза Тревър, като хвърли поглед към вратата.

Спайсър внезапно се зарадва, че вижда адвоката си. Не му харесваше това „получихме“, нито тлъстият дял на Тревър, но цялата операция не би била възможна без помощ отвън, така че както обикновено адвокатът беше необходимото зло.

— Значи са на Бахамските острови?

— Да. Току-що идвам оттам. Парите са в сметката ви — всичките шейсет и седем хиляди.

Спайсър си пое дълбоко въздух и се наслади на победата. Една трета от плячката означаваше двайсет и две хиляди плюс дребни. Време беше да се напишат нови писма.

Той бръкна дълбоко в джоба на маслиненозелената си затворническа риза и извади сгъната изрезка от вестник.

Протегна ръце и я погледна за миг, а после каза:

— Баскетболният отбор на „Дюк“ ще играе с момчетата на Техническия тази вечер. Заложи пет хиляди долара на Техническия.

— Пет хиляди?

— Да.

— Никога досега не съм залагал пет хиляди на някой мач.

— Какъв ти е букмейкърът?

— Дребна риба.

— Виж какво, щом е букмейкър, значи сумата няма да е проблем. Свържи се с него възможно най-бързо. Може да се наложи да се обади тук-там, но ще се справи.

— Добре де, добре.

— Можеш ли да се върнеш утре?

— Предполагам.

— Колко други клиенти са ти плащали трийсет и три хиляди долара?

— Николко.

— В такъв случай бъди тук утре в четири. Ще искам да изпратиш няколко писма.

Спайсър го остави и бързо излезе от сградата на администрацията, като само кимна на пазача на прозореца. Вървеше устремено през старателно окосената морава, а слънцето на Флорида припичаше, макар че беше само февруари. Колегите му бяха потънали в мудната си работа в библиотеката и както винаги бяха сами, така че Спайсър не се поколеба да обяви: