Може би след ден-два отново биха го наели, но нямаха тази възможност. Тревър избяга и сега беше мъртъв.

Аргроу имаше достъп до външния свят. Той имаше телефон и приятели и знаеше какво да прави. Може би щяха да имат нужда от него, но щяха да действат бавно.

Аргроу се почеса по главата и се намръщи, като че ли усещаше първите признаци на главоболие.

— Не ми казвайте нищо повече — заяви той. — Не искам да знам.

Той се върна в стаичката им и затвори вратата след себе си, а после седна на крайчеца на масата и отново се престори, че води разговори с половината Карибски басейн.

На два пъти го чуха да се смее — може би се шегуваше с някой приятел, който бе учуден, че чува гласа му. Веднъж го чуха да псува, но нямаха представа кого и защо. Гласът му се надигаше и спадаше и колкото и да се опитваха да четат съдебни решения, да бършат праха от стари книги и да преглеждат залозите във Вегас, не можеха да игнорират шума от стаичката.

Аргроу разигра голям спектакъл и след един час безполезно бърборене излезе при тях и заяви:

— Мисля, че до утре ще е готово, но ми трябва клетвена декларация от някой от вас, че сте единствените собственици на „Бумър Риълти“.

— Кой ще види това удостоверение? — попита Бийч.

— Само банката на Бахамите. Те ще получат копие от историята за мистър Карсън и ще искат потвърждение за това кой е собственик на сметката.

Идеята да подпишат някакъв документ, в който признават, че имат нещо общо с мръсните пари, ги ужасяваше. Но искането звучеше логично.

— Има ли факс някъде тук? — попита Аргроу.

— Не и за нас — отвърна Бийч.

— Сигурен съм, че при началника има — каза Спайсър. — Защо не идеш при него и не му кажеш, че искаш да изпратиш нареждане до офшорната си банка?

Сарказмът беше излишен. Аргроу го изгледа сърдито, но не се заяде.

— Добре, кажете ми как да изпратя оттук клетвената ви декларация до Бахамите. Как стои въпросът с пощата?

— Адвокатът беше нашият куриер — каза Ярбър. — Всичко друго подлежи на проверка.

— Колко внимателно преглеждат юридическите документи?

— Поглеждат ги, но нямат право да ги отварят — отвърна Спайсър.

Аргроу започна да се разхожда напред-назад, потънал в мисли. После за пред публиката си влезе между два реда книги, така че да не може да бъде видян извън юридическата библиотека. Сръчно разгъна телефона си, набра номера и приближи ръка до ухото си.

— Ало, Уилсън Аргроу на телефона. Джак там ли е? Да, кажете му, че е важно — изрече строго Аргроу и зачака.

— Кой е Джак? — попита Спайсър от другата страна на стаята. Бийч и Ярбър слушаха, но и се оглеждаха да не влезе някой.

— Брат ми в Бока — каза Аргроу. — Той е адвокат, занимава се с недвижими имоти. Ще идва утре на посещение. — После каза в слушалката: — Здрасти, Джак, аз съм. Ще дойдеш ли утре? Добре, можеш ли да дойдеш сутринта? Чудесно. Около десет. Ще имам писма за изпращане. Добре. Как е мама? Добре. Ще се видим утре сутринта.

Идеята отново да могат да изпращат писма заинтригува Братята. Аргроу имаше брат адвокат. Освен това имаше телефон, мозък и кураж.

Той пъхна играчката обратно в джоба си и излезе измежду лавиците.

— Ще дам декларацията ви на брат ми утре сутринта. Той ще я изпрати на банката по факса. До обяд на следващия ден парите ви ще са в Панама, на сигурно място, и ще ви носят петнайсет процента печалба. Фасулска работа.

— Предполагам, че можем да имаме доверие на брат ти? — попита Ярбър.

— Абсолютно — каза Аргроу, почти обиден от въпроса. Тръгна към вратата. — Ще се видим по-късно. Имам нужда от чист въздух.

Майката на Тревър пристигна от Скрантън. Тя дойде със сестра си, лелята на Тревър Хелън. И двете бяха на около седемдесет години и в доста добро здраве. Загубиха се пет пъти между летището и Нептун Бийч, а после обикаляха улиците един час, преди да открият случайно къщата на Тревър, където майка му не беше ходила от шест години. От две години не беше виждала сина си. Леля Хелън не го бе виждала поне от десет, но той не й липсваше особено.

Майка му паркира взетата под наем кола зад неговия фолксваген и се разплака, преди да излезе.

Каква съборетина, помисли си леля Хелън.

Входната врата беше отключена. Къщата беше изоставена, но дълго преди собственикът й да си замине, в мивката се бяха събирали чинии, боклукът се беше трупал, а прахосмукачката не беше напускала килера.

Миризмата изгони първо леля Хелън, а майката на Тревър скоро я последва. Нямаха представа какво да правят. Тялото му още беше в Ямайка, в претъпкана морга, и според нелюбезния младеж, с когото бяха говорили в Държавния департамент, щеше да им струва шестстотин долара да го докарат вкъщи. Авиолиниите щяха да им съдействат, но в Кингстън цареше голяма бюрократщина.

Отне им половин час лошо шофиране, докато намерят кантората му. Междувременно за тяхното пристигане се разчу. Помощникът Чап ги чакаше в приемната, като се опитваше да изглежда едновременно зает и скърбящ. Офис-мениджърът Уес беше в задната стая, за да слуша и да наблюдава. Телефонът беше звънял непрестанно в деня, когато научиха новината, но след поредицата съболезнования от други адвокати и един-двама клиенти той отново замлъкна.

На входната врата имаше евтин венец, платен от ЦРУ.

— Не е ли хубаво — каза майка му, докато двете се качваха по стълбите.

И това е съборетина, помисли си леля Хелън.

Чап ги поздрави и се представи като помощник на Тревър. В момента се опитвал да затвори кантората, което било извънредно трудно.

— Къде е момичето — попита майката със зачервени от плач очи.

— Тя напусна преди известно време. Тревър я хвана да краде.

— Господи!

— Искате ли кафе? — попита той.

— Да, прекрасна идея. — Те седнаха на прашното продънено канапе, а Чап наля три чаши кафе от каничката, която тъкмо се бе сетил да напълни. Седна срещу тях на паянтовия плетен стол. Майката беше замаяна. Лелята беше любопитна, очите й шареха из кантората и търсеха някакъв признак на просперитет. Не бяха бедни, но на тяхната възраст никога нямаше да забогатеят.

— Много съжалявам за Тревър — каза Чап.

— Просто ужасно — каза мисис Карсън, а устната й потрепера. Чашата й се разтресе и по дрехата й се разля кафе. Тя не забеляза.

— Той имаше ли много клиенти? — попита леля Хелън.

— Да, много зает беше. Добър адвокат. Един от най-добрите, с които съм работил.

— Вие секретар ли сте? — попита Карсън.

— Не, помощник. Вечер уча право.

— Вие ли се занимавате с уреждането на наследството? — попита леля Хелън.

— Не — отвърна Чап. — Надявах се, че затова сте дошли.

— О, ние сме прекалено стари — каза майката.

— Колко пари остави той? — попита лелята.

Чап стана малко по-сериозен. Старата беше истинска хрътка.

— Нямам представа. Не се занимавах с парите.

— А кой се занимаваше?

— Предполагам, че счетоводителят му.

— Кой е той?

— Не знам. Тревър не споделяше много.

— Така е — каза тъжно майка му. — Дори и като момче. — Тя отново разля кафето си, този път на канапето.

— Вие плащате сметките тук, нали? — попита лелята.

— Не. Тревър се занимаваше с финансовите въпроси.

— Вижте какво, младежо, искат ни шестстотин долара, за да пренесат тялото му от Ямайка.

— Защо е ходил там? — намеси се майката.

— Взе си малко отпуск — отвърна Чап.

— Тя няма шестстотин долара — довърши Хелън.

— Напротив, имам.

— А, тук има малко пари — каза Чап и лелята изглеждаше доволна.

— Колко? — попита тя.

— Малко повече от деветстотин долара. Тревър обичаше да държи много дребни.

— Дайте ми ги — заяви леля Хелън.

— Смяташ ли, че е редно? — попита майката.

— По-добре ги вземете — каза Чап мрачно. — Иначе ще отидат в наследството му и данъчните ще ви ги вземат.

— Какво друго ще иде в наследството? — попита лелята.