Той се усмихна и едва не се засмя на глас, а после скочи от стола, взе сакото си и събра свитата си. Кандидат-президентът трябваше да ходи на предизборни срещи, а после да обядва с група производители на оръжие.

Какъв късмет наистина!

Отново в ъгъла на юридическата библиотека, докато тримата му нови приятели пазеха вратата като сънливи часовои, Аргроу си поигра с телефона достатъчно дълго, за да ги убеди, че е задвижил връзките си из целия тъмен и мъглив свят на офшорните банки. След като два часа мърмори, разхожда се из стаята и държа телефона до ухото си като вманиачен дилър, най-накрая той излезе от стаята.

— Добри новини, господа — оповести той с уморена усмивка.

Те се скупчиха край него, нетърпеливи да чуят резултата.

— Парите още са там — заяви важно Аргроу.

Последва големият въпрос, с който смятаха да проверят дали новодошлият е измамник или играч от класа.

— Колко са? — попита Спайсър.

— Сто и деветдесет хиляди долара и малко отгоре — отвърна Аргроу и тримата въздъхнаха в унисон. Спайсър се усмихна. Бийч погледна встрани. Ярбър погледна Аргроу, сбърчил изпитателно вежди. Изражението му като цяло беше доста доброжелателно.

Според техните сметки сумата възлизаше на сто осемдесет и девет хиляди долара плюс жалкия лихвен процент, който плащаше банката.

— Не ги е откраднал — промърмори Бийч и те си спомниха с добро за мъртвия си адвокат, който не се оказа такова чудовище, за каквото го смятаха.

— Интересно защо — промърмори Спайсър почти на себе си.

— Е, там са — каза Аргроу. — Доста юридически услуги са това.

Така изглеждаше и понеже никой от тримата не можеше да се сети за подходяща лъжа, те просто не отговориха.

— Ако ме извините за нахалството, на ваше място аз бих прехвърлил парите някъде другаде — продължи Аргроу. — От тази банка изтича информация.

— Къде да ги прехвърлим? — попита Бийч.

— Ако парите бяха мои, аз бих ги прехвърлил незабавно в Панама.

Това беше нов въпрос, за който не се бяха сетили, защото мислеха само за Тревър и вероятната му кражба. Но сега се налагаше да го разгледат най-внимателно, сякаш много пъти бяха говорили за това.

— Защо бихте ги преместили? — попита Бийч. — Парите са на сигурно място, нали?

— Предполагам, че да — отвърна с готовност Аргроу. Той знаеше накъде бият, а те не знаеха какво цели той. — Но сами виждате колко се държи на тайната на влога. Аз не бих използвал бахамските банки в днешно време, особено тази.

— А и не знаем дали Тревър не е казал на някого за нея — добави Спайсър, който все гледаше да обвини адвоката.

— Ако искате парите да са на сигурно място, прехвърлете ги — посъветва ги Аргроу. — Ще отнеме по-малко от един ден и няма да трябва да се притеснявате повече. Освен това накарайте парите да работят за вас. Тази сметка просто си седи там и печели по няколко цента лихва. Дайте я на някой специалист по инвестициите, за да ви носи петнайсет-двайсет процента печалба. Едва ли скоро ще ползвате парите.

Така си мислиш ти, приятелче, казаха си те. Но думите му звучаха напълно логично.

— Предполагам, че можете да ги прехвърлите? — попита Ярбър.

— Разбира се, че мога. Още ли не ми вярвате?

И тримата поклатиха глава. Напротив, вярваха му.

— Имам добри връзки в Панама. Помислете си по въпроса. — Аргроу погледна часовника си, сякаш беше загубил интерес към тяхната сметка, а някъде другаде го чакаха стотина неотложни дела. Беше казал най-важното и не искаше да настоява.

— Помислихме си — каза Спайсър. — Ще ги прехвърлим веднага.

Той се спогледа с останалите.

— Само че има комисиона — обясни Аргроу като изпечен перач на пари.

— Каква комисиона? — попита Спайсър.

— Десет процента, за трансфера.

— Кой взима тези десет процента?

— Аз.

— Скъпичко е — каза Бийч.

— В зависимост от сумата. Всичко под един милион е с десет процента. Над сто милиона комисионната е един процент. Това е нормално в нашия бизнес и точно затова нося зелена затворническа риза, а не костюм за хиляда долара.

— Това е обир — каза Спайсър, човекът, който беше крал печалбите от бингото, организирано с благотворителна цел за подпомагане на сирачетата.

— Хайде не ме поучавайте, моля ви. Говорим за малък дял от пари, които и без това са мръсни. Ако щете. — Тонът му беше невъзмутим като на опитен банкер, сключвал къде-къде по-големи сделки.

Ставаше въпрос само за деветнайсет хиляди от една сметка, която мислеха за празна. След като Аргроу вземеше своите десет процента, на Братята щяха да им останат сто и седемдесет хиляди долара, по около шейсет хиляди на човек, и щяха да бъдат повече, ако вероломният Тревър не беше прибрал толкова голям дял. Освен това те бяха уверени, че ги чакат още по-тучни пасища. Плячката на Бахамите беше дребна работа.

— Става — каза Спайсър, като погледна другите двама за одобрение. Те кимнаха бавно. И тримата си мислеха за едно и също. Ако изтръскването на Арън Лейк се развиваше по план, значи ги чакаха големи пари. Трябваше да има къде да ги скрият и може би щеше да им трябва помощ. Искаха да се доверят на този непознат. Решиха да му дадат един шанс.

— Освен това ще ми помогнете с обжалването — каза Аргроу.

— Добре, ще ти помогнем. — Вече бяха приятели.

Аргроу се усмихна.

— Сделката не е лоша. Ще проведа още няколко разговора.

— Трябва да знаеш нещо — каза Бийч.

— Добре.

— Името на адвоката беше Тревър Карсън. Той откри сметката, той превеждаше парите и всъщност правеше всичко. И е бил убит онзи ден вечерта в Кингстън, Ямайка.

Аргроу ги погледна въпросително. Ярбър му подаде вестник, който банкерът прочете много внимателно.

— Защо е изчезнал? — попита той след дълго мълчание.

— Не знаем — каза Бийч. — Напуснал е града, а ние разбрахме от ФБР за изчезването му. Предположихме, че просто ни е откраднал парите.

Аргроу върна вестника на Ярбър и скръсти ръце на гърдите си. Наклони глава, присви очи и се постара да изглежда изпълнен с подозрения. Нека се потят.

— Колко мръсни са тези пари всъщност? — попита той, като че ли се чудеше дали да не се откаже.

— Не са от наркотици — отвърна бързо Спайсър, сякаш всички други пари бяха чисти.

— Не можем да кажем точно — добави Бийч.

— Предлагаме ти сделка — намеси се и Ярбър. — Съгласен ли си, или не?

Добър ход, старче, поздрави го наум Аргроу.

— Значи и ФБР знаят? — попита той на глас.

— Те знаят само за изчезването на адвоката — отвърна Бийч. — Не и за офшорната сметка.

— Дайте да изясним нещата. Имаме убит адвокат, намесва се ФБР, появява се и офшорна сметка с мръсни пари, нали? С какво се занимавате вие тук?

— Не ти трябва да знаеш — отвърна Бийч.

— Май сте прав.

— Никой не те принуждава да участваш — каза Ярбър.

Значи трябваше да се вземе решение. За Аргроу червените флагчета бяха вдигнати, минното поле беше маркирано. Ако продължеше, той щеше да го направи със съзнанието, че тримата му нови приятели може да са опасни. Това, разбира се, не означаваше нищо за Аргроу. Но за Бийч, Спайсър и Ярбър всяко пропукване в тайното им сдружение, колкото и незначително да беше то, означаваше, че допускат нов съучастник. Никога нямаше да му кажат за изнудването, още по-малко за Арън Лейк, нито пък щяха да му дадат още пари, освен ако не си ги изработеше сам с банкерските си способности. И все пак той вече знаеше повече, отколкото трябва. Братята нямаха избор.

Отчаянието изигра немалка роля за тяхното решение. С Тревър бяха имали достъп до външния свят, нещо, което бяха приемали за даденост. Сега, когато него го нямаше, техният свят значително се беше свил.

Макар че още не си го признаваха, уволняването на Тревър беше грешка. Би трябвало да го предупредят и да му кажат всичко за Лейк и подправените писма. Тревър не беше идеален, но те имаха нужда от всякаква помощ. От когото и да било.