— Бях на Бахамите. Получихме сто хиляди от Къртис.

Настроението на Спайсър рязко се промени.

— И ти трябваха три дни, за да провериш един превод на Бахамите? — попита тай.

— Имах нужда от малко почивка. Не знаех, че съм длъжен да идвам тук всеки ден.

Спайсър омекваше с всяка изминала минута. Току-що бе получил още двайсет и две хиляди долара. Те бяха надлежно скрити при другата плячка на място, което никой не можеше да открие, и докато връчваше на адвоката си нов куп красиви пликове, той си мислеше как да похарчи парите.

— Не си губите времето — каза Тревър, като взе писмата.

— Да не би да се оплакваш? Ти печелиш повече от нас.

— Аз имам повече за губене.

Спайсър му подаде лист хартия.

— Избрал съм десет мача. Залагам петстотин долара на всеки от тях.

Страхотно, помисли си Тревър. Още един дълъг уикенд в „Питс“ трябваше да гледа мач след мач. Е, имаше и по-лоши неща на тоя свят. Играха блекджек за по долар на раздаване, докато пазачът не прекрати срещата.

Зачестилите посещения на Тревър бяха обсъждани от началника на затвора и големите клечки в Бюрото по затворите във Вашингтон. По случая се водеше документация. Мислеха да наложат ограничения, но после се отказаха. Посещенията бяха безполезни, а освен това началникът на затвора не искаше да настройва Братята срещу себе си. Защо да се кара с тях?

Адвокатът беше безобиден. След няколко телефонни разговора с Джаксънвил решиха, че Тревър е, общо взето, неизвестен и навярно няма друга работа, освен да се мотае в стаята за юридически консултации в затвора.

Парите вдъхнаха нов живот на Бийч и Ярбър. За да ги похарчат, първо трябваше да стигнат до тях, а за целта трябваше един ден да излязат от затвора като свободни хора, свободни да правят каквото си искат с растящото си състояние.

С петдесет хиляди долара в банката Ярбър сериозно се беше замислил за създаване на портфейл разнообразни инвестиции. Нямаше смисъл да остави парите да стоят в банката за пет процента годишна лихва, пък била тя и необлагаема. Скоро щеше да ги влее в инвестиционни фондове с бърза печалба, предимно в Далечния изток. В Азия предстоеше нов икономически бум и неговият малък куп мръсни пари щеше да донесе своя дял от печалбата. Останаха му пет години и ако парите му носеха между дванайсет и петнайсет процента лихва годишно, докато излезеше навън, неговите петдесет хиляди щяха да са станали около сто хиляди. Не беше зле за човек на шейсет и пет години и евентуално в добро здраве.

Но ако той (заедно с Пърси и Рики) успееха да увеличат основния капитал, Ярбър можеше да излезе от Тръмбъл наистина богат. Пет проклети години — месеците и седмиците, от които се бе ужасявал. Сега изведнъж започваше да се чуди дали ще му стигне времето да измъкне всичките пари, които би могъл. Той пишеше от името на Пърси на над двайсет кореспонденти от цялата страна. Нямаше двама от един и същ град. Спайсър внимаваше жертвите да са териториално разделени. Използваха картите в юридическата библиотека, за да са сигурни, че нито Пърси, нито Рики си пишат с мъже, които живеят близо един до друг.

Когато не пишеше писма, Ярбър се улавяше, че мисли за парите. Слава богу, документите за развода бяха дошли и заминали. Той щеше да бъде официално разведен след няколко месеца, а докато излезеше от затвора, жена му съвсем щеше да забрави за него. Щеше да бъде свободен във всяко едно отношение.

Толкова работа трябваше да свърши през тези пет години. Реши да намали сладкото и да изминава по километър и половина повече всеки ден.

Докато лежеше в мрака на горното легло, Хатли Бийч правеше същите сметки като колегите си. Петдесет хиляди долара налични плюс прилична лихва, плюс каквото още успеят да изстискат от жертвите си, и един ден той щеше да бъде богат. На Бийч му оставаха девет години, които му се бяха стрували безкрайни. Сега имаше искрица надежда. Това, което му бе звучало като смъртна присъда, сега бавно заприличваше на време за жътва. Дори изнудването да му носеше само сто хиляди годишно плюс лихвата, след девет години той щеше да бъде мултимилионер и щеше да излезе победоносно на свобода на шейсет и пет годишна възраст.

Не беше изключено да събере два, три, дори четири милиона.

Знаеше точно какво ще направи. Понеже обичаше Тексас, щеше да иде в Галвестън, да си купи една от онези стари викториански къщи до морето и да покани старите си приятели да дойдат да видят колко е богат. Щеше да зареже закона и по дванайсет часа на ден да трупа пари, нищо друго освен работа и пари, така че, докато стане на седемдесет, да бъде по-богат от бившата си жена.

За пръв път от години Хатли Бийч вярваше, че ще доживее до шейсет и пет, дори до седемдесет години.

Той също се отказа от захарта и маслото и намали цигарите наполовина, като смяташе скоро съвсем да ги спре. Зарече се да стои далеч от болницата и да престане да взема лекарства. Започна да изминава по два километра всеки ден на слънце, като колегата си от Калифорния. Освен това пишеше писмата от името на Рики.

Съдия Спайсър, на когото вече не му липсваше мотивация, заспиваше трудно. Той не се измъчваше нито от вина, нито от самота или чувство за унижение, нито пък беше потиснат от срам, че е в затвора. Той просто броеше парите, пресмяташе лихвените проценти и анализираше разпределението на точките в баскетболни мачове. Оставаха му двайсет и един месеца. Вече му се виждаше краят.

Красивата му съпруга Рита беше минала да го види миналата седмица и двамата бяха прекарали заедно четири часа за два дни. Тя беше отрязала косата си, беше спряла да пие, беше свалила осем килограма и обещаваше да бъде още по-слаба, когато дойде да го вземе след по-малко от две години. След четири часа с нея Джо Рой беше убеден, че деветдесетте хиляди са още заровени зад бараката.

Те щяха да идат във Вегас, да си купят нов апартамент и да кажат на останалия свят да върви по дяволите.

Тъй като операцията по изнудването вървеше толкова добре, Спайсър си намери нов повод за притеснения. Той щеше да напусне Тръмбъл пръв, щастлив и без да се обръща. Ами парите, които щяха да бъдат спечелени след неговото напускане? Ако машинката им продължеше да носи луди пари, какво щеше да стане с неговия дял от печалбата, какъвто безспорно му се полагаше? В крайна сметка идеята беше негова, беше я заел от случилото се в затвора в Луизиана. Отначало Бийч и Ярбър въобще не бяха искали да се включат.

Имаше достатъчно време да измисли стратегия за оттеглянето си, също както и време да намери начин да се отърве от адвоката. Само че това щеше да му струва няколко безсънни нощи.

Писмото от Куинс Гарб от Айова бе прочетено от Бийч:

— Звучи доста отчаяно — каза Ярбър, като вдигна поглед от собствената си купчина писма.

— Кажи му, че ще приемем още двайсет и пет хиляди — добави Спайсър. От долната му устна висеше клечка за зъби.

— Ще му пиша да ги преведе моментално — заяви Бийч, докато отваряше друго писмо, адресирано до Рики.

По обяд, когато опитът показваше, че в „Мейлбокс Америка“ има най-много хора, един агент влезе небрежно зад други двама клиенти и за втори път през този ден пъхна ключ в пощенска кутия 455. Върху три рекламни брошури — една от пицария, една от автомивка и една от пощенските служби — той забеляза нещо ново. Бледооранжев плик с размери дванайсет на двайсет сантиметра. Като използваше пинцетите на ключодържателя си, агентът хвана ръба на плика, измъкна го бързо от кутията и го пусна в малко кожено куфарче. Рекламните брошури останаха непипнати.