Във вторник, след като подремна, Тревър прибра пощата и потегли на запад, по познатия път към Тръмбъл. На входа го посрещнаха същите пазачи, Маки и Винс, и той се разписа в същата тетрадка, която Руфъс бутна пред него. Последва Линк в крилото за посещения. Спайсър го чакаше в стаята, където обикновено затворниците се срещаха с адвокатите си.

— Вдигнали са ми мерника — каза Линк, като се доближиха достатъчно. Спайсър дори не го погледна. Тревър връчи две двайсетачки на Линк, който ги прибра светкавично.

— Кой? — попита Тревър, докато отваряше куфарчето си. Спайсър четеше вестник.

— Началникът.

— Дявол да го вземе, той ми намали посещенията. Какво още иска?

— Не разбираш ли? — каза Спайсър, без да сваля вестника. — Линк се сърди, че не получава достатъчно. Нали така, Линк?

— Правилно си разбрал. Не знам какви игрички си играете тук, но ако почна да ви проверявам по-сериозно, ще ви се стъжни, нали?

— Добре ти плащаме — уточни Тревър.

— Ти така си мислиш.

— Колко искаш? — попита Спайсър, като този път го погледна.

— Хиляда на месец, в брой — отвърна Линк, като впери очи в Тревър. — Ще ги вземам от твоята кантора.

— Хиляда на месец и пощата няма да се проверява — каза Спайсър.

— Да.

— И нито дума на никого.

— Да.

— Дадено тогава. Сега изчезвай.

Линк им се усмихна и излезе. Настани се пред вратата и за пред охранителните камери от време на време поглеждаше през прозорчето.

Вътре всичко беше както обикновено. Първо се разменяше пощата, което отнемаше само секунда. Джо Рой Спайсър вадеше писмата за изпращане от стар кафеникав плик, всеки път един и същ, и ги връчваше на Тревър, който пък вадеше пристигащите писма от куфарчето и ги даваше на клиента си.

Имаше шест писма за изпращане. Понякога стигаха до десет и рядко падаха под пет. Макар че Тревър не си водеше записки, нито копия или документи, които можеха да докажат, че той има нещо общо с игричките на Братята, адвокатът знаеше, че в момента се подготвят двайсет-трийсет потенциални жертви. Разпознаваше някои от имената и адресите.

По-точно двайсет и една според прецизната статистика на Спайсър. Двайсет и една обещаващи жертви и още осемнайсет по-несигурни. Почти четирийсет души, които в момента се криеха от света — някои се страхуваха от сянката си, други ставаха все по-смели с всяка изминала седмица, а трети бяха на ръба да захвърлят всичко и да хукнат да се срещат с Рики или Пърси.

Най-трудното беше търпението. Операцията беше в ход, даваше плодове, парите сменяха притежателите си и съществуваше изкушението да се действа прекалено бързо. Бийч и Ярбър се оказаха работливи като пчелички, трудеха се над писмата си с часове, а Спайсър ръководеше цялата дейност. Нужна беше дисциплина, за да бъде зарибена нова жертва с пари, а после да бъде омаяна с достатъчно красиви думи, за да се спечели доверието й.

— Не е ли време да притиснете някого? — попита Тревър.

— Само не ми казвай, че си останал без пари — отвърна Спайсър. — Ти печелиш повече от нас.

— Моите пари са покрити дълбоко като вашите. Просто бих искал още.

— Аз също. — Спайсър погледна плика от Брант от Пенсилвания. — А, имаме си нов — промърмори на себе си той, а после отвори писмото. Прочете го набързо и се изненада от тона. Не личеше страх, нямаше излишни думи, нямаше игра на криеница. Този човек беше готов за действие.

— Къде е Палм Вали? — попита Спайсър.

— На десет мили южно от плажовете. Защо?

— Що за място е това?

— Едно от златните местенца за голф за богати пенсионери, почти всички дошли от север.

— Колко струват къщите?

— Никога не съм ходил там. Държат портите заключени и навсякъде има пазачи, сякаш някой ще дойде да им открадне количките за голф, но…

— Колко струват къщите?

— Минимум един милион всяка. Виждал съм една-две да се продават по три милиона.

— Чакай ме тук — нареди Спайсър, като прибра писмата и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Тревър.

— В библиотеката. Ще се върна след половин час.

— Имам работа.

— Нямаш. Прочети вестника.

Спайсър прошепна нещо на Линк, който го придружи през залата за посетители и го изведе извън административната сграда. Джо Рой вървеше бързо през подредения двор. Слънцето грееше топло, а градинарите печелеха по петдесет цента на час.

Същото се отнасяше и за библиотекарите. Бийч и Ярбър се бяха скрили в стаичката до библиотеката и си почиваха от писането с игра на шах, когато Спайсър влезе бързо и с необичайна за него усмивка.

— Момчета, най-после хванахме голямата риба — каза той и хвърли писмото на Брант на масата. Бийч го прочете на глас.

— Палм Вали е голф-център за богаташи — обясни гордо Спайсър. — Къщите стигат до три милиона. Момчето има много в зелено и не си пада по дългите писма.

— Наистина изглежда нетърпелив — отбеляза Ярбър.

— Трябва да действаме бързо — каза Спайсър. — Той иска да дойде след три седмици.

— Какъв е възходящият потенциал за инвестиране в района? — попита Бийч. Обожаваше жаргона на хората, които боравеха с милиони.

— Поне половин милион — отвърна Спайсър. — Дайте да напишем писмото сега. Тревър чака.

Бийч отвори една от многото си папки и показа стоката си — листове хартия в меки пастелни цветове.

— Мисля да пробвам прасковения — каза той.

— О, прекрасно — каза Спайсър. — Прасковеният ще свърши работа.

Рики написа кратка версия на писмото за установяване на първоначален контакт. Двайсет и осем годишен, висшист, затворен в клиника за наркомани, но с предстоящо изписване, може би след десет дни, много самотен, търси зрял мъж за започване на връзка. Колко хубаво, че Брант ще живее наблизо, защото Рики имал сестра в Джаксънвил и щял да отседне при нея. Нямало да има никакви пречки. Щял да бъде готов за Брант, когато той дойдел на юг. Само че първо искал да види снимка. Брант наистина ли е женен? Жена му също ли ще живее в Палм Вали, или ще остане в Пенсилвания? Няма ли да е прекрасно, ако тя си остане там, където е?

Приложиха същата цветна снимка, която бяха използвали стотина пъти. Беше се оказала неустоима.

Прасковеният плик беше занесен от Спайсър в стаята за юридически консултации, където дремеше Тревър.

— Изпрати това веднага — изръмжа му Спайсър.

Прекараха десет минути над баскетболните залози, а после се сбогуваха, без да си стиснат ръцете.

Докато пътуваше към Джаксънвил, Тревър се обади на букмейкъра си — нов букмейкър, по-добър, защото той вече беше играч от класа. Цифровата линия наистина беше по-сигурна, но телефонът не беше. Агент Клокнър и неговите помощници подслушваха както обикновено и следяха залозите на Тревър. Той се представяше незле и беше спечелил четири хиляди и петстотин долара през последните две седмици. За същия период адвокатската му фирма беше реализирала едва осемстотин долара печалба.

Освен подслушвателното устройство в телефона във фолксвагена бяха скрити четири микрофона, евтини, но въпреки това добри. Под всеки калник имаше предавател, свързан с електрическата система на колата, който бе проверяван през нощ, когато Тревър или беше пиян, или спеше.

Мощен приемник от отсрещната страна на улицата следеше фолксвагена навсякъде. Докато Тревър караше по магистралата, говореше по телефона като важна клечка, жонглираше с парите като изпечен комарджия от Вегас или посръбваше вряло кафе от една сладкарничка, той изпращаше повече сигнали от повечето частни самолети.

Седми март. Големият вторник. Денят на първичните избори! Арън Лейк премина триумфално по подиума на голяма банкетна зала в един хотел в Манхатън, докато хиляди го поздравяваха, музиката гърмеше, а от тавана валяха балони. Лейк беше спечелил в Ню Йорк с четирийсет и три процента от гласовете. Тари беше получил доста незадоволителните двайсет и девет процента, а другите кандидати си поделиха останалото. Лейк прегръщаше хора, които никога не беше виждал, махаше за поздрав на други, които никога нямаше да види пак, и държа без помощта на бележки вълнуваща победна реч.