— Какви са резултатите на вицепрезидента? — попита Лейк. Имаше собствена информация, но, кой знае защо, вярваше повече на Илейн.

— Той ще издържи номинацията — каза тя. Лейк вече знаеше това. — Но борбата на самия конгрес ще бъде жестока. В момента вие сте само на няколко пункта зад него по основния въпрос: „За кого ще гласувате през ноември?“

— Ноември е далеч.

— И да, и не.

— Много неща ще се променят дотогава — заяви Лейк, като си мислеше за Теди и се чудеше каква ли криза щеше да измисли той, за да стресне американския народ.

Вечерята беше съвсем лека и Лейк бе откаран от „Мортимър“ до малка трапезария в хотел „Хей-Адамс“. Там го чакаше дълга, късна вечеря с приятели — двайсетина колеги от Конгреса. Малцина от тях го бяха подкрепили в началото на кампанията, но сега всички горещо поддържаха своя човек. Повечето си правеха собствени проучвания. Лавината се спускаше с трясък по склона и помиташе всичко по пътя си.

Лейк никога не беше виждал старите си приятели толкова радостни от това, че са с него.

Писмото беше подготвено в отдел „Документи“ от жена на име Брус, една от тримата най-добри фалшификатори в ЦРУ. На дъската над бюрото в малката й лаборатория бяха закачени писма от Рики. Прекрасни образци, много повече, отколкото й трябваха. Тя нямаше никаква представа кой е Рики, но беше убедена, че почеркът му е измислен. Беше винаги еднакъв, но по-новите образци показваха лекота, която се постигаше само с практика. Речникът му не беше забележителен, но тя подозираше, че е ограничен нарочно. Синтактичните грешки бяха редки. Брус предполагаше, че Рики е между четирийсет и шейсетгодишен и е завършил поне колеж.

Не беше нейна работа обаче да прави такива предположения, не и в този случай. Като използваше същия химикал и същата хартия като Рики, тя написа красиво писъмце до Ал. Текстът беше подготвен от друг. Тя не знаеше от кого, а и не я интересуваше.

Писмото гласеше:

В този дух плюс малка изненада. Тъй като Рики не можеше да използва телефона, той изпращаше на Ал касета с кратък запис, направен нейде из дълбините на клиниката.

Брус събра писмото на една страница, а после един час работи върху плика. Сложи му пощенски печат от Нептун Бийч, Флорида.

Тя не запечата плика. Работата й беше проверена и отнесена в друга лаборатория. Касетата беше записана от млад агент, който беше учил актьорско майсторство в Северозападния университет. Тихият му, изчистен от акценти глас казваше:

„Здравей, Ал. Аз съм Рики. Сигурно си изненадан да чуеш гласа ми. Тук не ни позволяват да използваме телефоните, но, кой знае защо, ни разрешават да изпращаме и получаваме касети. Нямам търпение да изляза оттук.“ След това в продължение на пет минути Рики говореше за клиниката, за това колко мразел чичо си и хората, които ръководели „Аладин Норт“. Все пак признаваше, че те го излекували от зависимостта към наркотиците. Казваше, че сигурно по-нататък не би съдил клиниката толкова строго.

Всичко беше само празни приказки. Не се обсъждаха планове за неговото изписване, нито имаше намеци къде смята да ходи и какво смята да прави — само смътно подмятане, че иска някой ден да се запознае с Ал.

Още не бяха готови да пуснат въдицата на Ал Кониърс. Единствената цел на касетата беше да скрие достатъчно мощен предавател, който би ги отвел до другите писма от Рики до Лейк. Не можеха да го сложат в плика. Лейк би могъл да го открие.

ЦРУ вече контролираше осем кутии в „Мейлбокс Америка“ в търговския център, наети за по една година от осем различни клиенти, всеки от които имаше същия двайсет и четири часов достъп като мистър Кониърс. Влизаха и излизаха по всяко време, проверяваха пощата си, вземаха писма, които сами си бяха изпратили, и от време на време, ако никой не ги гледаше, хвърляха по едно око на кутията на Ал Кониърс.

Тъй като знаеха програмата му по-добре и от самия него, те чакаха търпеливо той да завърши обиколките си. Бяха ха сигурни, че ще се измъкне както предния път, облечен в анцуг, затова задържаха плика с касетата почти до десет часа през въпросната вечер. После го оставиха в кутията му.

Четири часа по-късно, докато десетина агенти следяха всяко негово движение, Лейк бегачът изскочи от едно такси пред „Мейлбокс Америка“, втурна се вътре, скрил лице под дългата козирка на шапката си, отиде до кутията, измъкна писмата и изтича обратно до таксито.

Шест часа по-късно той излезе от къщата си в Джорджтаун, за да отиде на молитвена закуска в хотел „Хилтън“, а агентите зачакаха. Лейк говори пред асоциацията на полицейските началници в девет часа, а в единайсет се срещна с хиляда директори на училища. Обядва с говорителя на Конгреса. В три даде изтощително интервю за Си Ен Ен, а после се прибра у дома, за да опакова багажа си. В осем трябваше да излети за Далас от летище Рейгън.

Проследиха го до летището, видяха как боингът се отлепя от земята, а после се обадиха в Лангли. Когато двамата агенти от тайните служби пристигнаха, за да проверят околността на къщата на Лейк, ЦРУ вече беше вътре.

Претърсването приключи за десет минути в кухнята. Ръчен приемник улови сигнала от касетата. Намериха я в кошчето за смет до празна бутилка от мляко, два скъсани пакета овесени ядки и тазсутрешния брой на „Вашингтон Поуст“. Един път седмично идваше прислужница. Лейк просто беше оставил тя да изхвърли сметта.

Не можаха да намерят писмата от Рики, защото Лейк не ги беше запазил. Той беше достатъчно умен да изхвърля доказателствата.

Когато научи, Теди почти си отдъхна. Хората му още бяха в къщата — криеха се и чакаха да си тръгнат момчетата от охраната. Каквото и да правеше Лейк в тайния си живот, той се стараеше да не оставя следи.

Касетата разтревожи Арън Лейк. Писмата на Рики и снимката на красивото му лице му бяха доставили някаква тръпка. Младежът беше далеч и те едва ли щяха да се срещнат някога. Можеха да си кореспондират, да общуват от разстояние и да развиват отношенията си съвсем бавно — поне така си го беше представял Лейк.

Гласът на Рики обаче беше друго нещо. Дистанцията беше скъсена, а това не се харесваше на Лейк. Онова, което беше започнало преди няколко месеца като любопитна игричка, сега криеше опасни евентуални последствия. Беше прекалено рисковано. Лейк потръпна от мисълта, че можеше да го разкрият.

Това обаче все още му се струваше невъзможно. Той беше добре скрит зад маската на Ал Кониърс. Рики нямаше никаква представа кой е той. На касетата беше само „Ал това“ и „Ал онова“. Пощенската кутия беше неговият щит.

И все пак трябваше да прекрати кореспонденцията. Поне засега.

Боингът беше пълен с добре заплатени служители. Нямаше самолет, който би побрал целия му антураж. Ако наемеше боинг 747, за два дни той би се напълнил със секретари, съветници, консултанти и социолози, да не говорим за растящата лична армия бодигардове от тайните служби.

Колкото повече първични избори печелеше Лейк, толкова по-пълен ставаше неговият самолет. Може би би било разумно да загуби в един-два щата, за да има място за багажа.

В тъмния салон Лейк отпи от доматения си сок и реши да напише едно последно писмо до Рики. Щеше да му пожелае всичко най-хубаво и просто да спре кореспонденцията. Какво би могло да направи момчето?

Изкушаваше се да напише писмото веднага, както летеше, седнал на мекия си стол. Но не биваше да го прави, защото всеки момент можеше да влезе някакъв сътрудник с поредния спешен доклад, който кандидат-президентът трябваше да изслуша незабавно. Лейк не можеше да се усамоти. Нямаше време да мисли, да мързелува или да мечтае. Всяка приятна мисъл биваше прекъсната от резултатите на последното проучване, от късни новини или от неотложно решение.

Е, навярно щеше да успее да се скрие в Белия дом. Там и преди бяха живели самотници.