Наркопласьорите понякога ръководеха бандите си от тези телефони. Мафиотски босове нареждаха на хората си да нанесат удар на някой конкурент. Вероятността да ги хванат беше много малка.

Обезопасените телефони бяха по-малко на брой и по закон не можеха да бъдат подслушвани. От тях затворниците можеха да се обадят само на адвокатите си, а наоколо винаги трябваше да има пазач.

Когато най-сетне дойде редът на Спайсър да използва обезопасен телефон, пазачът беше заминал нанякъде.

— Адвокатска кантора — долетя доста неприветливият глас от свободния свят.

— Обажда се Джо Рой Спайсър от затвора в Тръмбъл. Искам да говоря с Тревър.

— Той спи.

Беше един и половина следобед.

— Ами събудете го тогава, по дяволите — изръмжа Спайсър.

— Почакайте малко.

Джо Рой се огледа и за пореден пътя се запита що за адвокат си бяха намерили.

— Защо се обаждаш? — бяха първите думи на Тревър.

— Няма значение. Размърдай си задника и се захващай за работа. Трябва да се свърши нещо спешно.

Къщата срещу кантората на Тревър вече се беше оживила. Това беше първото обаждане от Тръмбъл.

— И какво е то?

— Искаме да провериш една пощенска кутия. Бързо. Освен това искаме лично да я наблюдаваш. Не си тръгвай, докато не свършиш работата.

— Защо аз?

— Просто го направи, разбираш ли? Това може да се окаже най-големият ни удар.

— Къде е кутията?

— В търговския център „Чеви Чейс“, Мериленд. Запиши си. Ал Кониърс, пощенска кутия 455, „Мейлбокс Америка“, Уестърн Авеню, „Чеви Чейс“. Внимавай, защото този тип има приятели и не е изключено някой друг също да наблюдава кутията. Вземи малко пари и наеми един-двама добри детективи.

— Много съм зает.

— Да бе, извинявай, че те събудих. Размърдай си задника веднага, Тревър. Тръгвай още днес. И не се връщай, докато не разбереш кой е наел кутията.

— Добре де, добре.

Спайсър затвори, а Тревър вдигна краката си обратно на бюрото и сякаш отново задряма. Всъщност обаче той просто разсъждаваше. Миг по-късно изкрещя на Джан да провери кога има полет за Вашингтон.

През четиринайсетгодишната си кариера Клокнър никога не беше виждал толкова много хора да наблюдават как един човек прави толкова малко. Клокнър се обади бързо на Девил в Лангли и всички в къщата се хванаха за работа. Време беше Уес и Чап да излязат на сцената.

Уес пресече улицата и влезе през скърцащата олющена врата на кантората на мистър Тревър Карсън, адвокат. Уес беше с панталон в цвят каки, с плетен пуловер и мокасини на бос крак, така че, когато Джан му хвърли обичайния за нея презрителен поглед, тя не можа да определи дали той е местен жител или турист.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Непременно трябва да се срещна с мистър Тревър Карсън — възкликна Уес с отчаян тон.

— Имате ли уговорена среща? — попита тя, сякаш шефът й беше толкова зает, че секретарката трудно можеше да следи разписанието му.

— Не, но работата е спешна.

— Той е много зает — заяви тя.

Уес си представи смеха от другата страна на улицата.

— Моля ви, трябва да говоря с него.

Тя вдигна очи и продължи да упорства.

— За какво става въпрос?

— Току-що погребах жена си — каза той почти разплакан и Джан най-сетне поомекна.

— Съжалявам — отвърна тя. Горкият човек.

— Тя беше убита при катастрофа на магистралата на излизане от Джаксънвил.

Джан се беше изправила и съжаляваше, че няма току-що направено кафе.

— Ужасно съжалявам — каза тя. — Кога стана това?

— Преди дванайсет дни. Един приятел ми препоръча мистър Карсън.

Лош приятел, помисли си Джан.

— Искате ли кафе? — попита тя, докато затваряше шишенцето с лака си. Преди дванайсет дни, помисли си тя. Като всички добри секретарки на адвокати тя четеше вестниците и следеше за катастрофи. Кой знае, оттам можеше да излезе някой клиент.

На Тревър обаче това не се беше случвало. Досега.

— Не, благодаря — отвърна Уес. — Тя беше ударена от камион на „Тексако“. Шофьорът е бил пиян.

— Господи! — възкликна Джан и закри устата си с ръка. Дори и Тревър би могъл да се справи с този случай.

Ставаше въпрос за сериозни суми, големи хонорари, човекът беше тук в чакалнята, а онзи глупак дремеше след обяда си.

— Мистър Карсън приема в момента показания под клетва — каза тя. — Ще видя дали мога да го прекъсна. Моля, седнете. — Тя искаше да заключи входната врата, за да не избяга клиентът.

— Казвам се Йейтс. Йейтс Нюман.

— Ах, да — отвърна тя и хукна по коридора. Почука учтиво на вратата на Тревър и влезе. — Събуди се, задник такъв! — просъска тя през зъби толкова силно, че Уес я чу.

— Какво става? — попита Тревър, като се изправи, готов за юмручен бой. В края на краищата нали не спеше. Четеше стар брой на „Пийпъл“.

— Изненада! Имаш клиент.

— Какъв клиент?

— Някакъв мъж, чиято жена е била прегазена от камион на „Тексако“ преди дванайсет дни. Иска да се срещне с теб веднага.

— Значи е тук?

— Да. Не е за вярване, нали? В Джаксънвил има три хиляди адвокати, а този нещастник е попаднал на теб. Твърди, че някакъв приятел те е препоръчал.

— Ти какво му каза?

— Че трябва да си потърси нови приятели.

— Не, сериозно, какво му каза?

— Че приемаш показания под клетва.

— Не съм приемал показания от осем години. Пусни го да влезе.

— Спокойно. Ще му направя кафе. Преструвай се, че довършваш някаква важна работа. Защо не пооправиш кабинета си?

— Ти само гледай да не си тръгне.

— Шофьорът е бил пиян — каза тя, като отвори вратата. — Само да не объркаш нещо.

Тревър замръзна с отворена уста и празен поглед. Мозъкът му най-сетне проработи. Една трета от два милиона, четири милиона, дори и десет, ако шофьорът е бил много пиян. Искаше поне да пооправи бюрото си, но не можеше да помръдне.

Уес гледаше през прозореца към отсрещната къща, откъдето го наблюдаваха колегите му. Стоеше с гръб към шума откъм коридора, защото не можеше да сдържи усмивката си. Чуха се стъпки, а после Джан пропя нежно:

— Мистър Карсън ще ви приеме след малко.

— Благодаря — отвърна Уес, без да се обръща.

Горкият човек още скърби, помисли си Джан и тръгна към мръсната кухня, за да направи кафе.

Показанията бяха приети за нула време, а другите участници в процедурата изчезнаха като по чудо. Уес тръгна след Джан по коридора към разхвърляния кабинет на мистър Карсън. Последваха обичайните любезности по представянето. Секретарката донесе топло кафе и когато най-сетне си тръгна, Уес отправи необичайна молба към адвоката.

— Дали наблизо не се продава капучино?

— Да, разбира се — отвърна Тревър с готовност. — Има едно кафене, „Бийч джава“, само на няколко пресечки оттук.

— Бихте ли изпратили секретарката си да ми вземе едно?

Естествено. Всичко, което поискаш!

— Да, разбира се. Малко или голямо?

— Малко.

Тревър изхвърча от кабинета си и няколко секунди по-късно Джан отвори входната врата и се затича по улицата. Когато тя се изгуби от погледа му, Чап излезе от отсрещната къща и влезе в кантората на Тревър. Входната врата беше заключена и затова той я отвори със собствен ключ. След като влезе, сложи веригата, така че бедната Джан щеше да остане на стълбите с чаша вряло капучино.

Чап мина тихо по коридора и влезе внезапно в кабинета на адвоката.

— Извинете — каза Тревър.

— Няма проблеми — отвърна Уес. — Той е с мен.

Чап затвори и заключи вратата, след което извади от якето си деветмилиметров пистолет и само дето не го насочи към бедния Тревър, чиито очи едва не изскочиха от орбитите, а сърцето му примря.

— Какво… — успя да каже той с писклив изплашен глас.

— Просто си затваряй устата — изсъска Чап, като връчи пистолета на седналия Уес.

Ужасените очи на Тревър проследиха оръжието, а после то изчезна. Какво съм направил? Кои са тези престъпници? Платил съм си всички дългове от комар.