— Да.

— Страхувах се, че ще ми се наложи да отида. Изнудването действа най-добре, ако успееш да надушиш някой известен тип с парички. Той ще бъде готов да плати всичко, за да си държиш езика зад зъбите. Както и да е, този детектив намерил една чиновничка в пощата, която имала нужда от пари. Била самотна майка с много деца, стара кола, малък апартамент, нали разбирате. Вечерта той й се обадил и казал, че ще й даде петстотин долара в брой, ако тя му каже кой е наел кутия 788 на името на „Си Ем Ти Инвестмънтс“. На другата сутрин й се обадил в пощата. Срещнали се на паркинга по време на обедната й почивка. Тя му дала листче с името на Куинс Гарб, а той й дал плик с пет стодоларови банкноти. Тя изобщо не го попитала кой е.

— Това типичен метод ли е?

— С Куинс Гарб проработи. С Къртис Кейтс, онзи от Далас, вторият, когото изнудихме, беше малко по-сложно. Детективът, когото наехме, не можа да намери вътрешен човек, затова се наложи да следи пощата три дни. Струваше ни хиляда и осемстотин долара, но накрая го видял и записал номера на колата му.

— Кой е следващият?

— Сигурно онзи тип от Дарби, Пенсилвания. Подписва се като Брант Уайт и изглежда обещаваш.

— Четеш ли писмата понякога?

— Не, никога. Не знам какво пише в тях и не искам да знам. Когато сме готови да притиснем някого, те ми казват да проуча кутията и да разбера истинското име. В случай, че човекът използва псевдоним като вашия клиент. Няма да повярвате колко много хора се подписват с истинските си имена. Невероятно.

— Знаеш ли кога в писмата искат пари?

— О, да. Те ми казват да се обадя на банката на Бахамите, че се чака паричен превод. Банката ми се обажда веднага щом пристигнат парите.

— Разкажи ни за Брант от Ъпър Дарби — каза Уес. Той си водеше обстойни бележки, сякаш имаше опасност да пропусне нещо. Всъщност всяка дума се записваше на пет различни касетофона от другата страна на улицата.

— Знам само, че са готови да се нахвърлят отгоре му. Той, изглежда, няма търпение, защото са си разменили едва няколко писма. При някои имаш чувството, че им вадиш зъб, като съдим по броя на писмата.

— Но ти нали не записваш колко писма са минали през теб?

— Нищо не записвам. Страхувах се да не дойдат някой ден федералните със заповед за обиск, затова не исках да държа доказателства, които да ме уличат като съучастник.

— Много умно от твоя страна.

Тревър се усмихна, горд с досетливостта си.

— Ами да, аз съм се занимавал много с наказателно право. След известно време започваш да мислиш като престъпник. Както и да е, не успях да намеря подходящ детектив в района на Филаделфия. Още работя по въпроса.

Брант Уайт беше измислен в Лангли. Тревър би могъл да наеме всички детективи в североизточните щати и пак да не открие кой стои зад неговата пощенска кутия.

— Всъщност — продължи адвокатът — аз бях готов да отида сам, когато Спайсър ми се обади да ида във Вашингтон и да проследя Ал Кониърс. После се появихте вие и… ами… останалото го знаете. — Той млъкна и отново се замисли за парите. Наистина беше съвпадение, че Уес и Чап влязоха в живота му точно когато той трябваше да тръгне да търси техния клиент. Само че на него не му пукаше. Тревър чуваше крясъка на чайките и усещаше горещия пясък. Долавяше ритъма на реге, така любим на ресторантските оркестри по островите, и усещаше как вятърът носи неговата яхта.

— Има ли друг съучастник на свобода? — попита Уес.

— Не — отговори суетно Тревър. — Нямам нужда от помощници. Колкото по-малко хора, токова по-добре действа планът.

— Колко хитро — поласка го Уес.

Тревър се облегна още по-назад на стола си. Таванът над него беше напукан и имаше нужда от боядисване. Преди няколко дни това би го разтревожило. Сега той знаеше, че таванът никога нямаше да бъде боядисан, не и ако трябваше сам да плати сметката. Той щеше да си тръгне оттук много скоро, щом Уес и Чап приключеха с Братята. Щеше да прекара ден-два в опаковане на документи, които и сам не знаеше защо пази. Щеше да раздаде старите си и неизползвани справочници по право. Щеше да намери някой току-що завършил беден адвокат и да му продаде мебелите и компютъра на много разумна цена. А когато приключеше с всичко това, той, адвокат Тревър Карсън, щеше да напусне тази кантора и повече нямаше да се върне в нея.

Каква прекрасна перспектива!

Чап прекъсна мечтите му с кесийка мексикански такос и безалкохолни напитки. Не бяха говорили за обяд, но Тревър вече поглеждаше часовника си, предвкусвайки още едно угощение в бара. Той си взе намусено едно тако и се нацупи за миг. Искаше да пийне.

— Мисля, че е добре да спрем да пием по време на обяд — каза Чап, докато седяха около бюрото на Тревър и се опитваха да не разсипят черния боб и мляното телешко.

— Правете каквото искате — отвърна Тревър.

— Говорех за теб — поясни Чап. — Поне през следващите трийсет дни.

— Това не беше част от сделката.

— Вече е. Ти трябва да си трезвен и нащрек.

— И защо по-точно?

— Защото така иска нашият клиент. А той ти плаща един милион долара.

— А не иска ли да си мия зъбите два пъти на ден и да ям спанак?

— Ще го попитам.

— Като му звъниш, кажи му да върви на майната си.

— Не преигравай, Тревър — каза Уес. — Просто намали пиенето за няколко дни. Ще ти се отрази добре.

Ако парите му бяха дали свобода, тези двамата започваха да го задушават. Бяха прекарали с него двайсет и четири часа и не показваха, че смятат да си тръгват. Всъщност ставаше точно обратното. Те просто поемаха нещата в свои ръце.

Чап си тръгна рано, за да вземе пощата. Бяха убедили Тревър, че се е отнасял небрежно към задълженията си и затова са го хванали толкова лесно. Ами ако го дебнеха и други потърпевши? Тревър лесно бе открил истинските имена на жертвите. Защо те да не могат да направят същото и да открият човека зад „Аладин Норт“ и „Лоръл Ридж“? Отсега нататък Уес и Чап щяха да се редуват да прибират пощата. Щяха да объркат евентуалните наблюдатели, като влизат в пощата по различно време и се обличат по различен начин — съвсем като в някое криминале.

Накрая Тревър се съгласи. По всичко изглеждаше, че знаят какво правят.

Имаше четири писма за Рики в кутията в Нептун Бийч и две за Пърси в Атлантик Бийч. Чап бързо провери двете кутии, а зад него имаше екип, който наблюдаваше да не би някой да го следи. Писмата бяха отнесени в отсрещната къща, където бързо бяха отворени, ксерокопирани и отново запечатани.

Копията бяха прочетени и анализирани от агенти, които искаха да правят нещо. Клокнър също ги прочете. Пет от шестте имена им бяха познати. Всички те бяха на самотни мъже на средна възраст, които се опитваха да съберат смелост да направят следващата крачка с Рики или Пърси. Никой не звучеше особено агресивно.

Една стена в къщата беше боядисана в бяло и на нея беше нарисувана голяма карта на Съединените щати. С червени кабърчета отбелязваха кореспондентите на Рики, а със зелени — тези на Пърси. Под кабърчетата с черни букви бяха изписани имената на градовете.

Хвърлените мрежи ставаха по-широки. Двайсет и трима мъже редовно пишеха на Рики, осемнайсет си кореспондираха с Пърси. Представени бяха трийсет щата. С всяка изминала седмица Братята ставаха все по-ловки и по-агресивни. Вече пускаха обяви в три списания, доколкото знаеше Клокнър. Придържаха се строго към стандартите си и до третото писмо обикновено разбираха дали някой от новите има пари. Или съпруга.

Беше страхотно интересно да наблюдаваш как се развива играта и сега, когато имаха пълен достъп до Тревър, те нямаха намерение да пропуснат нито едно писмо.

Пощата за деня беше резюмирана в две страници и предадена на един агент, който отлетя за Лангли. Девил я получи на ръка в седем вечерта.

Първото обаждане за следобеда дойде в три и десет, докато Чап миеше прозорците. Уес още беше в кабинета на Тревър и му задаваше въпрос след въпрос. Тревър беше уморен. Беше пропуснал следобедния си сън и страшно искаше да пийне нещо.