Той се протегна към автомата, сведе поглед към него — и докато за части от секундата гледаше встрани, Чейс смигна на Нина. Тя го погледна объркано, но вече се подготвяше за онова, което щеше да последва.

Круглов се изправи с оръжието в ръка. С широка усмивка го насочи към Чейс и натисна спусъка.

Нищо не се случи.

Той опита отново. Спусъкът изщрака слабо, но автоматът остана безмълвен. Самодоволството му премина в гняв, когато осъзна, че е бил измамен.

Нина се възползва от разсейването му, извъртя се и заби лакът в стомаха му. Круглов залитна назад и я изпусна.

Чейс се втурна към него. Круглов удари Нина с автомата, отблъсквайки я към перилата на мостчето. Със свободната си ръка опипваше оръжието в търсене на някакъв предпазител или спусъков механизъм…

И откри бутона за гранатомета.

Чейс все още се намираше на няколко фута от него. Той нямаше представа, дали гранатометът също има биометрично заключване — поне Мичъл не го беше програмирал с неговите отпечатъци.

А несигурността, която се изписа за миг на лицето му, беше всичко, от което Круглов се нуждаеше, за да разбере, че все още има някакъв шанс…

Руснакът вдигна автомата и стреля в мига, когато Чейс се хвърли към мостчето, което водеше към склада. Гранатата прелетя край него. Удари мостчето на около петнайсет фута от тях и се взриви, разкъсвайки на парчета цялата отсечка и запращайки я към дъното на ямата.

Взривната вълна отхвърли Чейс назад, като едва не го преметна през перилата. Гранатата може и да беше малка, но беше достатъчно мощна, за да събори стена. Той погледна назад. Нина се опитваше да се изправи; върху лицето на Круглов се изписа изражение на почти маниакално веселие, щом осъзна пълната мощ на оръжието.

— Нина! Отивай при Джак! — извика Чейс, тичайки към входа на склада, докато бившият агент на КГБ се подготвяше за втори изстрел…

Гранатата се удари в стената зад гърба му и взривната вълна го събори на земята. Той се затъркаля по пода към дъното на стаята и се спря точно до шкафа с инструментите. Кашляйки и със звън в ушите той се огледа и видя, че от стаята няма изход.

На входа се появи нечий силует, обвит в прах. Круглов. А той знаеше, че от тук няма изход.

Но Чейс беше готов да се изправи срещу него. „Бой до край“ си каза той. Протегна се към шкафа в търсене на някакво оръжие, дори то да се окажеше тояга.

В този миг осъзна, че някои от инструментите са направени от…

— Харесва ми този автомат — каза Круглов. — Има си дори малко екранче, на което пише колко патрони ми остават. И колко гранати. Виждам, че ми остава… една. Точно колкото ми трябва.

Чейс се обърна към него, наблюдавайки напрегнато изражението на лицето му.

— Ами използвай я тогава. Защото ако не го направиш, ще ти завра дулото отзад и ще натисна спусъка.

Круглов отново се усмихна с мазната си жабешка усмивка.

— Щом настояваш.

Очите му се присвиха в очакване на изстрела, пръстът се стегна над бутона за изстрелване…

Чейс се хвърли встрани.

Гранатата го пропусна на сантиметри, прелетя между рафтовете и се взриви в стената. Шкафът се пръсна на парчета и инструментите се разлетяха из стаята…

От другата страна на нарисуваната линия.

Летящите стоманени парчета изведнъж ускориха движението си и се насочиха към изхода, привличани от мощните магнити във външната камера. А Круглов се намираше точно на пътя им.

Когато първият инструмент го удари, руснакът изкрещя. След това в него започнаха да се забиват отвертки, разнесе се звук от трошене на кости, когато по-големите предмети започнаха да се удрят в тялото му и да го карат да отстъпва назад по коридора. Един последен писък и той се залепи за генератора — а цилиндричният пожарогасител, който бе забил вентил в стомаха му, продължи да дълбае навътре и излезе през гърба му. Пръскайки кръв на всички страни, Круглов продължи да виси още известно време, докато най-накрая гравитацията не взе своето. Той падна, удряйки се в средния мост и с въртеливо движение достигна дъното с едно последно изпукване на костите.

Чейс не можа да го чуе; всъщност той не чуваше нищо освен дезориентиращо бръмчене в ушите — експлозията на гранатата едва не го беше оглушила. Той отвори очи и се намери проснат в единия ъгъл. Из цялата стая бяха пръснати бетонни отломки и инструменти.

Той се обърна на една страна и слабо щракна с пръсти до едното си ухо. На третия опит му се стори, че през звъненето чува слабо щракане. Поне не беше оглушал завинаги.

Круглов беше мъртъв — но дали Нина се беше спасила? Чейс се изправи и олюлявайки се, излезе от стаята. В коридора лежеше автоматът. Той го вдигна и се запрепъва към мостчето.

Първият изстрел на Круглов беше унищожил голяма част от него и Чейс не можеше да прескочи от другата страна. За да стигне до контролната зала, трябваше доста да заобикаля. Нина го видя през разбития прозорец. Тя въодушевено извика нещо, но Чейс нямаше представа какво му казва. Отвърна й, че е добре и започна дългата обиколка към контролната зала.

— Като че ли е добре — каза Нина на Мичъл, който се беше навел над ранения Васюкович.

— Чудесно — отвърна той със странна липса на ентусиазъм. — И така, Леонид, искаш ли да разбереш защо системата ти не проработи?

Стиснал ранения си крак, Васюкович го погледна с присвити очи.

— Върви по дяволите.

— Страхувам се, че съм на страната на ангелите. Сериозно, не изпитваш ли дори капчица любопитство? — Той махна с ръка към генератора, който продължаваше да изпуска електрически мълнии. — Беше толкова близо, хората ти го подкараха въпреки всичката дезинформация за системата на DARPA, с която ви захранвах. Дори успя да се сдобиеш с Екскалибур, разполагаше със свръхпроводник. Но ти липсваше едно нещо, за което дори аз не знаех, докато не намерихме меча в Англия. Не искаш ли да разбереш какво е то?

— Какво е? — изпъшка Васюкович.

За голяма изненада на Нина, Мичъл посочи към нея.

— Тя е онова, което ти липсва. Тя е ключът, за да заработи цялата система. Нещо в биоелектричното й поле — не съм сигурен какво точно, но ще разбера. Но без тя да захрани меча, ти си притежавал просто една красива блестяща антика. — Той се изправи. — Е, вече знаеш.

И преди Нина да осъзнае какво става, той простреля Васюкович в сърцето. Руснакът потръпна конвулсивно и се отпусна мъртъв.

— Мили боже! — изпищя Нина. — Какво правиш, по дяволите?

— Върша си работата — отвърна той безчувствено. — Целта на тази мисия беше да унищожа операцията на Васюкович и да обезопася Екскалибур.

— През цялото време си знаел — каза тя, като първоначалния шок постепенно беше изместван от гняв. — Знаел си, че той не използва това място за оръжие!

— Разбира се, че знаех. — Той отпусна автомата, прескочи трупа на Васюкович и се приближи към нея, като бръкна в джоба си.

— Тогава защо ти трябваше да го убиваш? А всички тези хора?

— Защото не можем да позволим на никой друг да притежава тази технология — с каквато и да е цел.

— Имате си собствена система, нали? — осъзна тя. — DARPA е построила същия такъв генератор.

— Така е — отвърна Мичъл. Той погледна през прозореца и видя, че Чейс е изминал повече от две трети от разстоянието. — Проблемът е, че и нашата система не работи. Но скоро тази пречка ще бъде преодоляна. Еди! Еди, чуваш ли ме?

Звънтенето в ушите на Чейс беше намаляло до такава степен, че той успя да чуе името си, въпреки че не можа да разбере останалите думи на Мичъл. Той се спря и погледна към контролната зала, като сви шепа до ухото си, за да покаже, че има проблеми със слуха.

— Като че ли малко е оглушал — каза Мичъл. — Да видим дали ще чуе това.

Той отново вдигна пушката си и стреля.

Оглушал или не, Чейс все още можеше да разбере когато някой стреля по него. Той се хвърли назад, а куршумите зачаткаха по металното мостче. Разхвърчаха се късчета метал.