— В Лондон. Опитвам се да намеря най-подходящия транспорт до Борнмът. Пътувате ли вече натам?

— Да, вече сме на автострадата. Магистралата, имам предвид.

— Отлично! Значи ще се видим там. Къде ще отседнете?

— Хотел „Парагон“. Но Бернд, трябва да ви кажа, че имам други ангажименти. Ще се срещна със семейството на годеника ми. Не мога просто да зарежа всичко и да хукна на среща с вас.

— Разбирам. Кога ще имате възможност да се видим?

— Ами първо ще обядваме, така че… — Нина погледна въпросително към Чейс, но той просто сви рамене. — Добре, какво ще кажете да се видим в хотела в три часа?

— Три часа, хотел „Парагон“. Ще се видим там. Довиждане!

— Не можа ли да му кажеш два часа? — изръмжа Чейс. — Така ще можем по-раничко да се измъкнем от тях.

— Но ти няма да идваш на срещата с Бернд.

— Да, но те не го знаят.

— Стига, Еди — каза Нина. Тя усети, че за пръв път Чейс спазва разрешената скорост. Като че ли не умираше от желание да стигне до крайната им цел. — Едва ли са чак толкова лоши.

— Е, ще ги видим — отвърна той с твърд глас.

При предишните си посещения в Англия Нина беше ходила само до Лондон, затова не беше сигурна какво точно може да очаква от местата извън столицата — особено след обезкуражаващото описание, дадено й от Чейс. Но Борнмът се оказа доста привлекателно крайбрежно градче, с пешеходна централна улица, заобиколена от привлекателни сгради от различни архитектурни стилове и епохи, издигащи се над стандартните магазинни витрини на национални търговски вериги.

Бяха се разбрали да се срещнат с роднините на Чейс в центъра на града, в друга пешеходна зона, наречена Площада. Покрай целия път до морето и кея се простираше парк; Нина и Чейс се регистрираха в хотела си, който се намираше близо до океана, след което се запътиха към центъра на града, заобикаляйки голям балон с кош, който предлагаше на туристите изглед към курорта от въздуха.

За голямо удоволствие на Нина на Площада се намираше уличен пазар. По сергиите се продаваха най-различни храни от цяла Европа, от немски наденички до екзотични плодове. Въздухът беше изпълнен с аромати, от които устата й се пълнеше със слюнка, и които непрекъснато й напомняха, че закуската, която беше изяла в самолета, не стигаше за никъде. Единствено мисълта, че скоро я очаква обяд, й пречеше да се впусне да опитва от всичко — въпреки че беше ужасно изкушена да го направи.

Усещаше как стомахът й се свива и причината не бе единствено гладът.

— Аз съм… Малко съм нервна — призна тя на Чейс.

— Защо?

— Ами нали знаеш, за пръв път се срещам със семейството ти. Просто ми е странно изведнъж да се сдобия с толкова роднини. Ами ако не ме харесат?

— Щом се тревожиш толкова, можем просто да си тръгнем — предложи Чейс, като в гласа му прозвуча надежда. — Да организираме онова пътуване до Индонезия. Много съм навит — предпочитам да съм на някое екзотично място, отколкото да се мотая тук.

Нина се усмихна.

— Изкушена съм, но няма да ти позволя да се измъкнеш толкова лесно.

— Дрън-дрън. А, ето ги и тях — каза той без грам ентусиазъм. В центъра на Площада се намираше кръглата сграда на кафене, увенчана с часовникова кула. Пред входа й Нина забеляза трима души: дребна старица с посивяла коса, момиче, което й се стори на около петнайсет години и жена около четирийсетте, с доста къса коса. Старицата и момичето помахаха на Чейс; жената не помръдна.

— Хайде, почва се — каза той. Нина докосна медальона си и си пожела всичкия късмет на света.

Срещнаха се до масите на площада.

— Чичо Еди! — извика момичето, като се впусна към него и го прегърна. — Не съм те виждала от сто години!

— Здрасти, Холи — каза Чейс, като също я прегърна и се усмихна. Удоволствието от срещата с племенницата му изглеждаше неподправено. — Бях доста зает.

— Знам! И знам с какво! — Холи пусна Чейс от прегръдките си и се обърна към Нина, разтърсвайки дългата си, кестенява коса. — Знам коя сте вие — каза тя и лицето й грейна.

— Така ли? — рече Нина.

— Разбира се! Стига де! Та вие открихте Атлантида! Беше страхотно когато го обявиха, защото това означаваше, че учителят ми по история е бъркал през цялото време, като казваше, че никога не е съществувала. Толкова беше забавно да му гледам обърканата физиономия, когато си призна грешката. Между другото, аз съм Холи. Холи Бенет.

— Нина Уайлд. Здрасти.

— Здрасти! Значи ти ще ми станеш леля? Много яко! Кога е сватбата?

— Да, кога е сватбата, Едуард? — попита възрастната дама, като доситни до Чейс. — Ох, нека те огледам. Толкова се радвам да те видя! Малката ми агнешка пържолка. Хайде де, дай целувка на баба си. — За огромна изненада на Нина Чейс, който бе придобил невероятно овчедушно изражение на лицето, послушно се наведе и баба му го разцелува шумно по двете бузи, дори ги пощипна леко. — Колко е хубаво да си тук!

— Здрасти, бабче — каза Чейс с порозовели бузи и то не съвсем от пощипванията. — Бабче, искам да се запознаеш с годеницата ми, Нина Уайлд. Доктор Нина Уайлд. Нина, това е моето бабче — моята баба, Катрин.

— Наричай ме бабче, нали скоро ще си от семейството. — Тя силно разтърси ръката на Нина. — Пък си и доктор! Холи ми каза, че си много известна. Чудесно, че Еди се жени отново. Пък и изглеждаш много по-приятна от първата му жена. Така и не я харесах, беше много надута. Къде е тя сега, Едуард?

— В затвора в Гуантанамо, бабче.

— Най-доброто място за нея. О, толкова се радвам да те видя. — Тя отново разтърси ръката на Нина, след което отново се обърна към Чейс. Нина със закъснение осъзна, че не е успяла да произнесе нито дума. — И така, кога е сватбата?

Холи също се приближи до Чейс.

— А ти защо не си известен, чичо Еди? Толкова ми се искаше да покажа на приятелките ми твои снимки как откриваш всички тези удивителни неща, но там те няма на нито една!

— Нали ме знаеш, скъпа — каза той. — Аз съм си скромен по природа. — Думите му накараха третата жена да изсумти саркастично. Лицето на Чейс се скова. — О, Нина, това е сестра ми, Лизи.

— Елизабет — каза твърдо жената и пристъпи напред, за да се здрависа с Нина. — Елизабет Чейс. След развода си върнах бащиното име.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Нина, без да знае как да реагира на изявлението. Елизабет определено приличаше на Чейс, но докато той беше среден на ръст и доста набит, тя беше малко по-висока от него, слаба и доста скована. Изражението на лицето й беше същото като на брат й. Каквото и да изпитваше Чейс към сестра си, чувствата им явно бяха взаимни.

— И на мен. И така, откога сте сгодени?

— Близо година.

— А Еди още не е определил дата. — Това беше твърдение, не въпрос. — Какво пък, не съм изненадана.

Нина се почувства задължена да го защити.

— Бяхме доста заети. Но сега, след като откриването на Атлантида беше обявено официално, можем да отделим повече време на себе си и да решим какво да правим.

— Като говорим за правене — рече Чейс, като погледна към часовника, — кога ще обядваме? Тук сервират алкохол, нали? Лизи, можеш да пийнеш малко вино. Или халба бира.

— Да, нека да обядваме — побърза да го подкрепи Нина, опитвайки се да намали напрежението като го хвана за ръката и сложи глава на рамото му. — Да седнем отвън, на слънце. Ще бъде чудесно, нали, Еди?

В отговора му определено липсваше ентусиазъм.

— Ами да, сигурно.

Холи, от друга страна, бе изпълнена с енергия.

— И ще ни разкажеш за интересните места, където си бил, нали? — попита тя. — Обиколил си целия свят — сигурно си видял купища интересни неща. Много по-добре от това да си забит в скучния Борнмът.

— Нали ти казах — обърна се Чейс към Нина. Той поведе групичката към входа на кафенето, като вървеше бавно, за да може баба му да не изостава. — Добре, когато тръгнахме да търсим Атлантида, първото място, където се озовахме, беше Иран…