— Трябва ми лист и химикал — каза тя, осенена от една идея.

Клоуи порови в малката си раница.

— Когато отивам някъде, винаги се подготвям добре — каза тя, като измъкна един термос, голям сандвич с шунка и яйце, увит в найлонова торбичка, и най-накрая тетрадка и химикал. — Заповядай.

Нина взе химикала и тетрадката.

— Какво си намислила? — попита Мичъл.

— Че можем да стесним терена за търсене дори и да не разполагаме с достатъчна информация за точното му местонахождение. — Тя нарисува едно голямо копие на лабиринта на една страница, след което нанесе местоположенията на маркерите от символа на първата снимка. — Така, това е първият. Сега да нанесем втория…

Тя нанесе камъните от всички снимки поред върху рисунката на лабиринта. Отне й няколко минути, но постепенно следите, оставени от монасите, започнаха да се изясняват. Във всички лабиринти се повтаряха само три камъка.

Нина погледна крайния резултат — рисунката вече се беше превърнала в карта.

— Обзалагам се, че липсващото парче от меча ще има само един от тези маркери — каза тя, като ги загради с линия. — Точно тук се намира гробницата, така ще намерим входа. Може да изглежда просто като декорация, но ако знаете какво означава, тя ще ви отведе право до входа!

Клоуи се взря в рисунката.

— Знам как да намерим тези точки, но на нито една от тях вече няма камъни. Ако там наистина има вход, няма да е лесно да го открием — всяка година хиляди хора преминават през лабиринта, но никой не е открил нещо толкова голямо.

— Да, но те не са знаели къде да търсят, нали? — рече Мичъл. — Къде се намира най-близкият?

Нина подаде тетрадката на Клоуи. Тя я завъртя, за да наложи очертанията на грубата карта върху Хълма.

— Петата тераса на западната страна. От тук. — И тя ги поведе по пътеката нагоре по хълма.

Щом стигнаха терасата, Клоуи ги поведе покрай стръмния склон.

— Някъде тук трябва да е — каза най-накрая тя, като се спря. Над тях се виждаше само кулата на Свети Михаил, която се извисяваше на върха на Хълма. На мястото не се забелязваше нищо необичайно, само трева и заешки дупки.

— Нищо не виждам — оплака се Мичъл.

— Ако има нещо, то ще бъде закопано. Ето, опитай с това. — Клоуи отново отвори раницата си и измъкна от нея шепа стоманени колчета за разпъване на палатка, всяко с дължина от около осем инча, и подаде по едно на Нина и Мичъл. — Поразровете терена.

Нина клекна и заби клина в земята. Тя беше доста твърда и се наложи да приложи доста сила, за да го забие колкото се може по-дълбоко.

— Ами тук няма нищо — каза тя, като го измъкна навън и опита пак на няколко фута встрани. Мичъл разбра идеята й и се включи в операцията, последван от Клоуи.

След половин час търсене резултатът бяха само камъни: със сигурност нищо, което можеше да се определи като вход.

— Дотук с тази идея — въздъхна Мичъл.

— Има още две места — напомни му Нина.

Следващото се намираше на шестата тераса и гледаше на северозапад. Този път се оказаха в полезрението на повечето туристи и привлякоха доста любопитни погледи, докато забиваха клиновете в земята. Но отново не откриха нищо.

— Третия път е на късмет — обяви с надежда Клоуи, като отново прегледа картата. — Така, последното място се намира на… първата тераса, от югоизточната страна. Боя се, че трябва да слезем пак до долу и да заобиколим хълма от другата страна.

Нина погледна към слънцето, което упорито се снижаваше към хоризонта на запад.

— Ще ни стигне ли времето да идем дотам?

— Би трябвало, въпреки че няма да разполагаме с много време за търсене преди да се стъмни. Между другото, къде сте отседнали?

— В Лондон — отвърна Мичъл.

Тя го изгледа ужасена.

— И смятате да изминете целия път обратно до там? О, я стига, едва ли ще стигнете преди полунощ! Аз живея в Шептън Малит, само на десет минути път от тук. Можете да останете у дома, имам свободна стая. И диван — обърна се тя към Мичъл. Той въобще не изглеждаше доволен от перспективата.

— Сигурна ли сте? — попита Нина.

— Разбира се, няма проблем. Пък и колко често ми се случва да ми гостува откривателката на Атлантида? За мен ще бъде чест.

— В такъв случай приемаме. Нали така, Джак? — Той изсумтя неопределено.

— Прекрасно! По-добре да тръгваме.

Скритата от слънцето югоизточна страна на Хълма беше по-студена и по-злокобна. Кулата на върха въобще не се виждаше от тук, дори самият Гластънбъри беше скрит от погледа им, което засилваше усещането за изолация. Гласовете на туристите се изгубиха; освен чуруликането на птиците в далечината, единственият признак на живот беше една самотна крава в полето под тях, която не обръщаше абсолютно никакво внимание на посетителите.

— Точно тук е трябвало да бъде последният маркер — заяви Клоуи, като се консултира с картата.

Нина огледа хълма. Не забеляза никаква разлика от двете предишни места, които бяха претърсили.

— Ако гробницата въобще се намира тук, трябва да е някъде наблизо. — Тя извади стоманения клин и го заби в земята. Останалите я последваха.

Изминаха десет минути, двайсет, но те не намираха нищо необичайно. Небето над Хълма постепенно придоби розов оттенък, който премина в ярко оранжево, когато слънцето приближи хоризонта. Поредните пет минути. Нищо.

Тогава изведнъж…

Клинът на Нина се удари в нещо само на четири инча под земята.

В първия миг тя не реагира. И преди бе намирала камъни. Просто извади клина и го заби отново на шест инча от предишното място. Ако се беше натъкнала на камък, сега щеше да го пропусне.

Но клинът отново се спря. На четири инча дълбочина.

Тя се премести още малко и опита отново. Четири инча. Нина удари малко по-силно и чу тихият звук от удряне на метал в камък.

— Хей, хора — каза тя, като възбудата й постепенно се засилваше. — Елате насам.

— Какво има? — попита Мичъл, след като двамата с Клоуи се приближиха.

— Нещо доста голямо. Може да е просто скала, но ми се струва твърде равно. Хайде да разберем колко е голямо.

Те започнаха да се отдалечават един от друг, като ритмично забиваха клиновете в почвата. При всеки удар те се спираха на четири инча дълбочина, докато не покриха терен с ширина над четири фута. Проверката по дължина разкри, че онова, което лежеше под краката им, бе също толкова дълго.

Квадрат.

— Няма начин това да се окаже естествено образувание — промърмори Нина, оглеждайки дупките, които маркираха краищата на обекта.

Клоуи измъкна една сгъваема градинарска лопатка от раницата си.

— Нека опитам. — Тя коленичи на земята и изгреба няколко лопатки пръст от центъра на квадрата, като с увеличаването на дълбочината действаше все по-внимателно. Върхът на лопатката задра в камък. Двете с Нина се спогледаха и започнаха да разширяват дупката, като изтребваха пръстта с голи ръце.

Онова, което лежеше под нея, определено беше човешко творение, гладко и плоско. Но не това накара сърцето на Нина да се разтупти. Причината беше думата, изсечена в камъка.

„МЕРЛИН“.

Клоуи седна на земята, зашеметена.

— Дявол да го вземе!

Нина разчисти още малко пръст и разкри още думи на латински.

— Гневът на Мерлин? — преведе тя със скептичен глас. След това грабна лопатката от ръката на Клоуи и започна да разширява дупката. — Не, чакайте. Това е част от изречение. „… Гневът на Мерлин ще порази…“. — Продължи да разкопава трескаво. — „… Ще порази онези, които видят лицето му. Знаещите истината ще открият…“. — Тя замълча, смаяна.

— Какво? — попита Мичъл. — Какво пише там?

Нина го погледна със страхопочитание в очите.

— „Знаещите истината ще открият гробницата на Артур“. — Тя постави дланите си върху древната каменна плоча, все още неспособна да повярва какво е открила. — Тя съществува. Наистина съществува.