— Ако си мислиш, че това е лошо… — каза Чейс. В ръцете си държеше брой на „Сън“, на заглавната страница на таблоида с големи букви пишеше „САМОЛИЧНОСТТА НА БОРН(МЪТ)“. Някой турист с чевръсти пръсти — и адски търговски нюх, — бе успял да улови на лента форда, докато прегазва останките от сергията с плодове, и снимката сега украсяваше първата страница. Чейс беше просто сянка на шофьорската седалка и по-голямата част от лицето на баба му бе засенчена от рамката на предното стъкло, но Нина ясно се виждаше отзад. Вестникът услужливо бе включил и снимка, на която тя се ръкува с президента Долтън.

Чейс прочете първото изречение. „На първия ден тя посещава Белия дом, за да получи от президента Долтън най-висшия орден на Америка. На следващия участва в скоростно преследване и престрелка в спокойно крайбрежно градче. Прочутата археоложка Нина Уайлд, откривателка на изгубена Атлантида, беше арестувана вчера след унищожителна гонитба из Борнмът, която остави трима мъртви и десетина ранени…“

— Да, това никак не е добре.

— Така ли мислиш? — проплака Нина. — И Атлантида не е никакъв град, а цял проклет остров! Защо непрекъснато го бъркат?

Чейс я прегърна.

— Приоритети, скъпа.

— Знам, знам. Но аааагрх!

Истински залп от светкавици привлече вниманието им. Елизабет Чейс се втурна нагоре по стълбите и блъсна вратата, вперила горящи очи в брат си.

— Ти! — изкрещя тя. Холи ситнеше зад нея разтревожена.

— Здрасти, Лизи — каза Чейс с фалшива приветливост. — Значи си видяла днешната преса?

Тя профуча край него и коленичи пред баба си.

— Добре ли си, бабче?

— О, добре съм, скъпа — увери я бабчето. — Малко съм разтърсена, това е.

— Ох, слава богу. — Тя облекчено наведе глава, след което скочи и се обърна към Чейс. — Какво си мислеше, по дяволите? Глупаво копеле! Можеше да я убиеш!

— И аз съм добре, благодаря — отвърна Чейс със смразяващ сарказъм.

— Всъщност, Елизабет, боя се, че всичко се случи по моя вина — каза Нина.

Елизабет изтръгна вестника от ръката на Чейс и заби пръст в снимката.

— О, значи ти си карала колата от задната седалка? — Тя нави вестника на руло и започна да налага Чейс по главата, принуждавайки един полицай учтиво, но твърдо да я дръпне настрани. — Мислех си, че просто не можеш да направиш нещо по-егоистично и безотговорно от онова, което си сторил досега, но това, това… — Тя млъкна за миг. — Боже! Никога досега не съм се чувствала по… отвратена от теб!

— Елизабет! — извика бабчето, като се изправи с труд. Холи се спусна да й помогне. — Аз съм добре, Едуард и Нина също. Само това има значение.

— Не, не е само това, бабче! — каза Елизабет. — Убити са хора! И за всичко е виновен той! Мислиш ли, че ще отиде да обяснява на семействата им защо?

— Всъщност — рече Мак, като повиши авторитетно глас, — двамата мъже, които са умрели докато са се опитвали да убият Еди и Нина — и баба ви, смея да добавя, — са причината моите колеги да са толкова заинтересувани от случилото се.

— Кой сте вие, по дяволите? — сопна му се Елизабет.

— Госпожо — рече Мак, като леко се поклони. Жестът като че ли някак обезоръжи Елизабет. — Джим Макримън, на вашите услуги. Преди служех в САС, но сега съм… да кажем, че съм свързан с тайната разузнавателна служба на Нейно величество Или МИ-6, ако предпочитате.

— М-6? — възкликна Холи и ококори очи. — Вие сте шпионин?

— Мак — каза Чейс, — това е Холи, моята племенничка… а току-що разговаря със сестра ми Лизи.

— Елизабет!

Мак се обърна към Холи.

— Не, не съм шпионин — ако бях, чичо ти сигурно въобще нямаше да има добро мнение за мен. Аз съм един вид консултант.

— Който понякога спасява живота на хората — добави Нина.

— И точно затова къщата ми все не е ремонтирана напълно… Но тези двамата наистина разбуниха духовете във Воксхол Крос, щом самоличността им беше разкрита. Причина за това бяха американските ни колеги, с които споделяме информация, те страшно много се развълнуваха. — Той погледна през стъклената врата към репортерите в коридора. — Но смятам, че това трябва да се обсъди на някое по-уединено място.

— Можем просто да си тръгнем? — попита изненадано Нина.

Мак се усмихна.

— На този етап сте свободни да си вървите. Вътрешното министерство уреди всички обвинения да бъдат свалени. Изглежда, американското правителство умира от желание да разговаря с вас за тези мъже, както и за вашия приятел хер Руст. — Той сведе поглед. — Моите съболезнования.

— Благодаря. Но защо ще искат да говорим за Бернд?

— Нямам никаква представа — но се надявам скоро да разбера. Знаете ли някое място, където можем да отидем?

— Можем да идем у дома — предложи Холи. Елизабет изглежда се канеше да възрази, но един строг поглед от бабчето я накара да замълчи.

Мак кимна.

— Звучи чудесно.

Чейс погледна през предния прозорец на къщата на Елизабет, осмисляйки онова, което Мак бе казал току-що на двамата с Нина след като проведе кратък телефонен разговор.

— Значи този тип Иля и неговото другарче, шофьора на джипа — ако те наистина работят като охрана на някакъв си руски милиардер, защо са дошли тук в Борнмът, за да стрелят по баба ми? — Той се обърна към Мак. — Шибаният Олдърли нищичко не знае, нали?

— Мак, знам че това е секретно — каза Нина, — но има ли някакъв начин Катрин или Холи да седнат при нас? Когато те са наоколо, Еди се държи много по-културно.

— Страхувам се, че не, но да си призная, че споделям мнението ти — отвърна Мак. — Останах с впечатлението, че Олдърли е бил изключен от американците и това въобще не му харесва.

— Да — каза Чейс, като си играеше с опашката на Нина. — Знам колко е дразнещо да ти заповядват янки.

— Хей! — обади се Нина.

Мак се усмихна, след което се изправи рязко, защото забеляза нещо през прозореца.

— Но мисля, че тези хора ще могат да ни осветлят малко повече по въпроса.

Пред къщата спря автомобил, голяма черна лимузина „Линкълн“. Чейс видя регистрационната й табела и необичайният й формат му подсказа, че това е дипломатическа кола.

— Опа, здрасти, ето ги и федералните — Нина стана и се приближи към него, проследявайки с поглед двамата мъже, които излязоха от колата и замаршируваха по алеята към къщата. На вратата се позвъни; след кратка размяна на реплики вратата на дневната се отвори и Елизабет надникна предпазливо вътре.

— Дошли са някакви хора, които искат да те видят — рече тя. — Казват, че са от американското посолство.

Мак се изправи.

— Моля, поканете ги, госпожо Чейс.

Елизабет въведе двамата костюмирани мъже в стаята. Първият беше около петдесетте, със снопче тънка кестенява коса на главата и учестено дишане. Той протегна ръка към Нина.

— Доктор Уайлд — каза той, преди да погледне несигурно към Чейс и Мак. — Господин… Чейс? — Чейс посочи с пръст към себе си. — Благодаря. — След като се ръкува с Чейс, той се представи с бостънски акцент. — Аз съм Кларънс Пийч от отдела за държавна сигурност към американското посолство в Лондон.

— Здрасти, пич — отвърна Чейс, като потисна една усмивка. От досадата, която се изписа по лицето на Пийч той се досети, че шегичките с името му не спират.

Вторият мъж беше по-млад, около трийсетте, и много по-привлекателен за Нина. Той имаше стегнато тяло, висок над метър и осемдесет, с квадратна челюст и напрегнати, но красиви зелени очи и гарваново черна коса.

— Доктор Уайлд? — попита той с дълбок глас, изговаряйки думите с характерното за Ню Орлиънс провлачване. — Аз съм Джак Мичъл от DARPA8 — агенцията за разработване на нови технологии за армията на САЩ — уточни той, като видя озадачения й поглед, и гласът му изведнъж премина в перфектна имитация на Тони Маклюър, фалиралият актьор от „Семейство Симпсън“. — Сигурно си спомняте за нас от такива изобретения като Интернет — който вече не се използва само за порнография!