— Даваш ли си сметка, Джо, че не съм хапвала нищо цял ден? Какво ли не бих дала за купичка скили, каквото и да представлява това.

— Това са овесени ядки, мисля, че така им викате — рече Джо. — Не ви ли даваха да ядете в Махдан Котал? Със скаутите прекарахме там само три часа, но през това време на три пъти ни даваха нещо за закуска. Разбира се…

— О, те непрекъснато носеха чинии с това и онова, но аз не можех да ям. Когато някой, когото харесваш, крещи от болка и вероятно умира в съседната стая, апетитът ти изчезва.

— Мисля, че следващият час може да има върху нас същия ефект — рече мрачно Джо, когато стигнаха до отворената врата на трапезарията.

Застанаха за миг на прага, докато очите им свикнат с тъмнината вътре. Вече седнали един до друг при масата, която беше поставена по средата на стаята, Джеймс и Бети чакаха, готови да се изправят срещу целия свят. Малка бяла муцунка надникна от скута на Бети и изръмжа. Както винаги, Минто също беше готов да се опълчи срещу света. Отегчено и намръщено, лицето на Едуин Бъроус не изразяваше нищо. Искандер седеше с каменна физиономия и поглед, пълен с безразличие, Фред, както винаги, беше в добро настроение и доволен се усмихна, когато ги видя, а Грейс, изтощена и разтревожена, само леко им се усмихна за поздрав. Начело на масата с гръб към тях се виждаше белокоса солидна фигура. Когато влязоха в стаята, всички се обърнаха към тях, за да ги посрещнат.

— А, ето ви и вас! — чу се един дрезгав глас и човекът начело на масата се обърна.

Не беше върховният комисар. Много, много по-лошо, но може би неизбежно: сър Джордж.

— Най-после — рече той, усмихвайки се добродушно. — Най-после! Двамата, които най-много исках да видя! Предвестникът на съдбата Сандиландс и сеещата раздори госпожица Кобленц. Фактът, че и двамата трябва да бъдат арестувани, едва ли е убягнал на някого, но първо да видим какво ще кажат те. Елате да седнете до мен, госпожице Кобленц. Ще ми позволите ли да ви кажа колко добре ви се е отразило това, че сте била на открито, изложена на слънцето? Сандиландс, защо не седнеш до поверената ти госпожица? Сега чакаме само лорд Ратмор. — Той се обърна отново към Лайли и я заговори: — Вчера сутринта по телефона ми се обади вашият многоуважаван баща. Не мога да си представя как е успял да се свърже, обаче го е направил, но американците са си такива. Та нали тъкмо те изобретиха електрическия звънец? Дали пък не бъркам? Попита как сте, а на мен това не ми беше известно! Затова му казах: „Добре!“ После попита къде сте. Това също не го знаех, затова му казах, че сте отишла да прекарате уикенда с приятели. Това е твърде свободно описание на неотдавнашната ви екскурзия до едно недостъпно място, но си казах, че още не е дошло време за повече подробности. Тук ще спра и ще ви попитам: „Как сте?“

— Умирам от глад! — отвърна бързо Лайли. — Не съм хапвала и не съм пила нищо от двайсет и четири часа.

— Заповядай, Лайли — обади се Бети, веднага влязла в ролята си на домакиня. — Страхувам се, че не са много екзотични. Сама съм ги правила. Не знаех колко да приготвя. — На масата пред Лайли бързо беше поставено типично английско блюдо със сандвичи от твърдо сварени яйца, краставици и студено говеждо, агнешко и туршия.

— О! Не са пудинги и пайове, но със сигурност са по-добри от овесена каша — рече доволна Лайли и си взе от сандвичите.

— В интерес на истината, сър Джордж — обади се услужливо Джо, — спокойно бихте могли да кажете, че Лайли е прекарала уикенда с приятели в провинцията. Тя нито за миг не е била изпусната от погледа на Искандер или на сестра му, а след това и на Грейс и моя. Разбира се, и лорд Ратмор беше в групата.

Джо моментално съжали за това, че се беше обадил. Способността на Джордж да изопачава истината явно беше заразителна. Задоволството, с което старият човек леко присви очи, накара Джо да изпита желанието да се ритне през глезена. Дали вече не следваше линията, която Джордж беше решил, че трябва да следват? Той огледа критично човека, който според Лайли беше главният, макар и неофициално афиширан авторитет в Индия.

За да подчертае, че е неделя и поради това не е работен ден, той беше небрежно-елегантен — с тъмносин блейзър, на чийто преден джоб се виждаше знакът на известен, но отдавна престанал да съществува кеймбриджки клуб за крикет, бели фланелени панталони и клубна вратовръзка. Джордж Джардайн изглеждаше така, като че ли неговото бентли току-що го беше оставило пред Хърлингхъм, за да погледа малко крикет с приятели. Нищо в поведението му не подсказваше, че бе тръгнал веднага, щом като беше затворил телефона, след като беше разговарял с Джо в девет часа сутринта в събота. Джо беше достатъчно запознат как се пътува в Индия, за да предположи, че е бил откаран с кола до Имбала, за да хване влак, може би специално извикан в последния момент за служебно ползване, и да измине четиристотинте мили на запад до Пешавар. Сър Джон Дийн вероятно е изпратил кола да го вземе от гарата някъде към полунощ. След като е преспал в резиденцията на върховния комисар, по време на закуска се е запознал с последните новини около ситуацията и със сър Джон са решили каква трябва да бъде официалната линия, а след това се е отправил за Гор Катри. Непринуденото поведение на сър Джордж не можеше да скрие от Джо факта, че самото му присъствие тук, на мястото на събитието, показва колко сериозно е положението им. Джо можеше и да е Предвестник на съдбата, но за него сър Джордж беше Деус екс Махина14, нещо като Цар топ, насочен към опозицията. Вълнението му нарасна. Това беше признак за надигането на страхотна опозиция.

Обаче Лайли, изглежда, не се беше впечатлила много от това.

— Точно така! През цялото време бях при приятели и ако някой вестникарски клюкар иска да знае какво се е случило, ще чуе от мен точно това — подчерта тя.

Едуин Бъроус потропа нервно с пръст по масата, но запази мълчание. Фред се мъчеше да скрие усмивката си.

— Може да се каже, че беше семеен празник — продължи Лайли, доволна от хрумването си. — Искандер ме взе да постоя при сестра му, която е съпруга на главатаря, и аз имах щастието да бъда там, когато тя роди.

Сега дойде ред на Грейс да се замисли.

— А, да! Александър! Организаторът на тази весела експедиция, афридският Робин Худ! — каза сър Джордж. След това се обърна към останалите: — Винаги му казвам Александър. Не знаехте ли, че Искандер означава тъкмо това? Александър Велики! Навремето той е завладял цивилизования свят и сега е интересно да се види дали Искандер ще успее да направи същото. Поради различни причини изглежда, че сегашният момент предоставя тези възможности. — Той изгледа усмихнат присъстващите.

Очаквала като че ли тъкмо това, но все още с пълна уста, Лайли се намеси:

— Ние имаме една възможност. Искам да кажа, че корпорацията „Кобленц“ има такава. Възможност, в която може да имаме късмета да участва и Искандер.

Останалите я изгледаха с недоумение. Всички, с изключение на самия Искандер, който се загледа замислен в масата пред себе си.

— Това не е тайна — продължи тя, — но за да стане ясно за всеки, ще кажа, че предложих на Искандер пост в корпорацията „Кобленц“. Или в Делхи, или в Съединените щати. Решението още не е взето. И трябва да кажа, че той все още обмисля предложението, както се казва, то все още е на масата.

— Е — каза развеселен сър Джордж, — може и да съм стар, но не чак толкова, че да не се изненадвам от време на време. А трябва да ви кажа, че не са много хората в тази част на света, които могат да ме изненадат, обаче, Лайли, изглежда, че вие сте една от тях! Може би и ти, Александър, ще ме изненадаш? — добави той.