И сякаш това не беше достатъчно, та Джеймс трябваше да признае и факта, че Искандер се превръщаше за него в траен проблем! Загадъчен човек, който умее да плете заговори… какво друго — важен играч, който се оправя добре в лабиринта на местната политика.

Джеймс притисна още веднъж бинокъла до очите си и огледа околността. Какво беше това? Примигна срещу залязващото слънце. Приближаваше се самотен ездач, яхнал голям афгански сив кон. Джеймс продължи да се взира. Ратмор? Ратмор, за бога! Сега пък какво беше станало, че Ратмор се връщаше сам. Единственият оцелял от ужасна катастрофа? Джеймс потрепери, спомняйки си как д-р Брайдън е бил забелязан от гарнизона в Джалалабад да препуска отчаяно, полумъртъв на изтощения си кон през равнината, само за да прошепне с последни сили, че е единственият от шестнайсетте хиляди войници, който успял да се върне от Кабул. Останалите били застреляни и насечени на парчета от афганските племена, а придружаващите ги жени били убити или взети за заложнички. Оттогава бяха изминали осемдесет години и сега историята се повтаряше.

Притеснен, Джеймс избърса потта от очите си и пак погледна през бинокъла. Не, ездачът не беше сам. Изглежда, че той яздеше малко по-напред от група от пет-шест души. Преследваха ли го? Джеймс реши, че не е така. Групата след него не се опитваше да го настигне, но яздеше горе-долу със същото темпо, като запазваше разстоянието помежду им. През облака прах, който се вдигаше около нея, беше трудно да се каже кои бяха тези хора. Но човекът отпред без съмнение беше Ратмор и той се движеше доста бързо.

„Не съм в настроение да разговарям с Ратмор — помисли си Джеймс. — Дали да изляза да го посрещна? Или пък да изпратя някой да го доведе при мен? Това би ми доставило известно морално удовлетворение. Не, ще сляза долу.“

Той взе фуражката си, сложи я на главата си и с нежелание заслиза по стълбите, така че когато Ратмор стигна до форта, вече чакаше да го посрещне с ентусиазъм, какъвто не чувстваше.

Важен и възмутен, Ратмор се смъкна от коня си.

— Лорд Ратмор! Какво неочаквано удоволствие! Не се надявах много да ви видя. Какво да ви предложа? Надявам се, че не е твърде късно за чай?

Ратмор гневно го изгледа.

— Достатъчно, Линдзи — сряза го той. — Колкото по-скоро разбереш, че си загазил, толкова по-скоро можем да започнем да разговаряме разумно. Аз съм тук в качеството си на официално лице…

Джеймс го прекъсна.

— Бих казал полуофициално, но, моля, продължете.

— … официално — повтори Ратмор — и под носа ви, а дори бих казал и с мълчаливото ви съгласие, бях задържан!

— „Задържан“ ли казахте? — попита спокойно Джеймс. — Аз бих казал „отвлечен“, но както и да е, продължавайте.

— Бях заловен, отведен насила, подложен на най-различни унижения и искам да знам какво ще направите във връзка с това! Ето! — той посочи. — Това е разбойникът, отговорен за всичко, и аз искам да знам как ще постъпите с него!

Малката група се приближаваше към форта и Джеймс отново се загледа в нея. Различи трима скаути, единият от които може би беше Джо. Различи развълнуван русата коса и стройната фигура на Лайли, облечена в зелена местна туника и панталони. Видя спокойната фигура на Грейс. Накрая забеляза и фигурата на Искандер, спокоен, приветлив, невъзмутим, уверен в себе си, очевидно сигурен, че ще бъде посрещнат добре и същевременно напълно готов да приветства Джеймс като стар приятел и ценен колега.

— Ето го! — развика се Ратмор. — Ето го бандита! Държа ме като затворник и ме заплаши, че ще ми среже клепачите. Настоявам незабавно да бъде арестуван!

— Един момент, Ратмор — рече Джеймс и пристъпи напред, за да поздрави групата. — Всичко по реда си. Аслам! Юсуф! — поздрави той скаутите.

Последваха усмивки, смях и възклицания, след което скаутите бяха освободени. И двамата бяха доволни да се отправят към казармените помещения, очаквайки с нетърпение да разкажат на другарите си какво се беше случило.

— Грейс, Лайли, Джо, Искандер — Джеймс кимна на всички подред. — Много се радвам да видя всички ви отново живи и здрави. Бихте ли дошли с мен в столовата, за да ви предложа нещо да се подкрепите. Какво ще предпочетете, чай или може би по чаша бренди?

Ратмор беше бесен от гняв.

— Няма да поканиш този черен дявол отново във форта. Помисли, човече, какво стана последния път! Не си ли извлече някаква поука?

— Още не съм решил дали да предложа на Искандер гостоприемството на форта, или да го пратя в карцера — каза Джеймс. — Ще ви уведомя, след като направя някои допитвания. Сега може би всички вероятно ще пожелаете да отидете по стаите си, които са приготвени и ви очакват. Сигурен съм, че всички ще искате да се поосвежите и може би да се преоблечете, след което ще се срещнем в трапезарията, да кажем, след час. Това устройва ли ви?

Ратмор се обърна, заеквайки от възмущение, и мина през портала. Другите с нетърпение побързаха да влязат във форта. Джо изостана с надеждата да размени няколко думи с Джеймс, обаче приятелят му избягваше погледа му и засега, изглежда, не държеше много да чуе разказа на Джо. В поведението му имаше нещо, което озадачи Сандиландс. Предишната му самоувереност и решителност се бяха възвърнали, въпреки че след като знаеше това, което Джо беше научил, подобно поведение беше необяснимо. Е, Джо можеше да почака известно време. Моментът да разнищи цялата история щеше да настъпи.

— Между другото, Джо — каза Джеймс, — надявам се, че няма да имаш нищо против, но аз преместих нещата ти в бившата стая на Земан. Трябваше да настаним още един високопоставен гост, който пристигна този следобед, и реших, че ще е по-подходящо да го настаня горе. — Той посочи с ръка към далечния край на плаца, където стоеше открит джип, покрит с прах, а отпред на капака му се развяваше флагът на върховния комисар на провинция Северозападен граничен район. — Ще се видим след час. — Той сложи ръка на рамото на Джо и гласът му вече не беше толкова рязък. — Ужасно се радвам, че се върна! Ще отида да кажа на Бети. Тя се поболя от притеснение. Къде е Грейс? — Той се върна да помогне на Грейс, която се мъчеше да свали лекарската си чанта от коня.

С няколко бързи крачки Джо настигна Лайли Кобленц и чевръсто застана на пътя й, преди да премине под арката, която водеше към крилото за гости. Тя го погледна предизвикателно.

— В градината. Веднага — каза Джо и посочи властно нататък с пръст.

Когато се увери, че никой не ги наблюдава, той каза предпазливо:

— Питах се дали имаш нещо да ми кажеш, преди всичко това да стане публично достояние? Не може да не си забелязала, че на плаца беше колата на върховния комисар. Когато застанем пред него всеки със своята версия, бих искал да мисля, че ще кажем едно и също.

— И какво очакваш от мен да кажа?

— Ами, като начало нещо от сорта „съжалявам“, „извинявам се за неприятностите, които причиних“ или пък „о, глупости!“ и да обясниш точно каква е била „уговорката“ с твоя похитител. А преди да ми отговориш, че не е моя работа, ще трябва да ти кажа, че тъкмо това е моя работа! Бях поставен в незавидното положение да отговарям за твоята безопасност по време на престоя ти тук. Ако почувствам, че повече не съм в състояние да изпълнявам това си задължение, ще те сложа, ако трябва и вързана, на задната седалка на автомобила на сър Джон Дийн, за да бъдеш върната в Пешавар.

— Няма за какво да се извинявам! Всичко това и дори по-лошо щеше да се случи, ако не бях тук. Обзалагам се, че вие дори нямаше да знаете къде се намираме, ако не бях дала сигнал на онзи самолет!

— Това ти ли си била? Добре си постъпила, Лайли — беше принуден да признае Джо. — Пилотът забелязал лъча и това потвърди другата информация, която имахме за местонахождението ви. Но Искандер? Какво имаш да ми кажеш по този въпрос?

— Нищо. Нямах възможност да говоря с него. Знаеш, че беше изгонен от селото.