Той млъкна разтревожен, когато едно момче, изостанало от кервана, се показа зад една скала и след като се провикна „Внимавай, друже!“, хвърли камък по Джо.

Джо усети как камъкът профуча покрай лявото му ухо и падна в пясъка на няколко метра зад него.

Джеймс тихо го подкани:

— Вземи го, направи се, че ще го хвърлиш обратно срещу него и той ще се скрие зад скалата и ще изчезне. Викни му нещо грубо и прибери камъка в джоба си.

Джо скочи леко от коня си и изпълни една според него твърде убедителна пантомима на ядосан английски офицер, когото за малко не са ударили с камъка. Когато се отправиха обратно към форта, той попита:

— Ще ми кажеш ли защо беше всичко това?

— Помисли малко, Джо! Ако едно пущунско момче иска да те удари с камък, то най-вероятно ще успее да го стори. Видя колко изкусни са в хвърлянето на игрището за крикет. Явно е искал да не те уцели и очевидно е от родата на Маги, защото обяви присъствието си на английски. Не докосвай още камъка. Тук има очи навсякъде и не искам Маги да си има неприятности, но се обзалагам, че в тази работа има нещо повече, отколкото предполагаш. Ще го огледаме по-внимателно, когато стигнем във форта.

Озадачен и заинтригуван, усещащ как камъкът се поклаща примамливо в джоба му, Джо изчака търпеливо, докато Джеймс освободи отряда кавалеристи и след това влезе заедно с него в оперативната стая. Там завариха Фред Морисън-Симпсън и Хю надвесени над картата.

— Ето ви и вас! Радвам се, че и вие не сте тръгнали с циганите. Малко започнахме да се притесняваме — каза весело Фред. — Надявам се, приятели, че сте имали по-голям късмет от нас. Ще трябва да приберем самолета за през нощта, но утре още на разсъмване ще излетим на разузнаване. Трябва да ви кажа, че днес не успяхме да открием нищо. Ако ви интересува, отбелязахме на картата територията, над която вече сме прелетели, обаче без никакъв резултат.

— Струва ми се, че всички имате нужда да се ободрите с чаша чай — се чу гласът на Грейс Холбрук, която влезе в стаята с голяма месингова табла в ръце. Зае се да разлива чай и да раздава чаши на присъстващите, а после като взе една и за себе си, се настани в креслото, за да прелисти страниците на „Пънч“ и да слуша какво ще кажат.

— Ние също нямахме късмет — рече Джеймс. — Повиндахците заявиха, че не са видели и не са чули нищо за обекта на нашите търсения. Единственото нещо, което си струва да се отбележи, е, че едно от техните момчета хвърли камък по Джо, но не го уцели. Това може да не означава нищо и аз вероятно си въобразявам, разбира се, но нека да го видим, нали, Джо?

Усещайки че всички очакват с нетърпение да видят камъка, Джо го извади от джоба си и го постави върху картата на масата. Хю погледна заинтригуван единия и другия и нерешително каза:

— А доколкото разбирам, това ще е същият камък.

Джеймс огледа внимателно парчето скала с триъгълна форма, в което нямаше нищо забележително, след което го обърна от другата страна. Тя беше гладка и на нея с едва забележими и разкривени печатни букви с химически молив беше написана една дума:

— Благодаря ти, Маги! — рече въодушевен Джеймс. — Ето, нали ви казах, ако е искал да удари Джо, щял е да го направи!

Фред го погледна с недоумение.

— Би ли имал нещо против да ни кажеш какво става?

Джеймс обясни коя е Маги и до какъв номер беше прибягнала, за да им предаде тази информация.

— При нормални обстоятелства старата приятелка щеше открито да ни съобщи цялата нужна ни информация, а и още много други неща, които едва ли биха ни интересували, но днес тя беше мълчалива и побърза да продължи пътя си. Беше настроена приятелски както винаги, но беше мълчалива. Изглежда, че цялото племе е било подложено на някакъв натиск да не ни казват какво знаят. Не е нужна голяма съобразителност, за да се сетим какъв е бил натискът. Повиндахците трябва да пътуват стотици мили през страната на Аманула. Ако предадат него или някой от неговите адютанти, като например Искандер, той може да направи живота им много по-неприятен. Мисля, че старият Малик разигра голямо шоу, показвайки, че не ни е казал нищо. Някой е наблюдавал както него, така и нас. Може да е бил някой от нашите кавалеристи, а може да е бил скрит горе в скалите, но най-вероятно ще е бил от тримата мъже, които го придружаваха. Сега, както изглежда, той се чувства притиснат от емира и неговите бандити, но Маги трябва да е видяла или чула нещо, което не й е харесало, и намери начин да ни уведоми.

— Познавам Маги от години — обади се Грейс от креслото. — Според мен тя знае, че в тази работа е замесено момиче. Мисля, че нямаше да рискува да изложи на опасност племето заради някакъв си мъж… искам да кажа, че Ратмор едва ли ще й е допаднал много, обаче да я благослови бог, тя винаги е държала много на тези от нейния пол. Ако до ушите й е достигнала информация — не всичко стига до нея, — че едно младо момиче е отвлечено против волята й, тя ще направи, каквото счете за необходимо, за да предупреди за това нужните хора.

Джеймс посочи към картата.

— Махдан Котал. Обзалагам се на каквото искате, че разбойниците са точно там!

Хю се размърда развълнуван и разгледа по-внимателно картата.

— Ами, да. Ето това е много близо до мястото, където видях да проблясва някакъв лъч, когато идвах насам! Вижте! Едва ли е на повече от пет мили източно от… как го казахте? Махдан Котал? Какво представлява това място?

— Това е едно селище — укрепеното селище на Рамазад Хан. Бащата на Земан Хан — рече Джеймс. Той огледа отново внимателно картата, усмихна се и поклати глава: — Умникът му Искандер! Виждате ли какво е направил? — Пръстът му проследи пътя, по който бяха минали афганците от форта нагоре към прохода Кибер. — Повел ни е в тази посока — същата, в която очаквахме да тръгне, обратно за Кабул, обаче след това изчезва, преди да е изминал и половината от прохода. Трябва да е навлязъл в една от тези клисури. Има много такива и ние никога не сме ги проучвали. След това е преминал през тези хребети и надолу през още дефилета. Това са повече от трийсет мили изморителна езда, обаче тя е била изцяло през територията на афридите, след което се е приближил до Махдан Котал откъм задната страна. Направил е един огромен кръг, заблудил ни е, а сега седи там горе в онова орлово гнездо над долината Базар и ни наблюдава! Не ще да е по-далеч от петнайсет мили от нас по пряка линия.

— Сигурно се превива от смях всеки път, когато види самолетът да се насочва към Афганистан! — каза възхитен Фред. — Обаче виж какво, Джеймс, ако той се намира там, е нужен само един следобед път през долината, за да се стигне до него и да бъде заловен. Какво ще правим сега? Ще съберем войски ли? Или ще поискаме подкрепления от Пешавар. Ще ги нападнем ли? Не още! Първо трябва да извикаме бомбардировачи от Мирам Шах, за да изненадаме разбойниците. Да ги поразмекнем малко. Миналата година тази тактика ни помогна на територията на племето махсуд. Ще отида да проверя колко самолета ще можем да използваме, ако, разбира се, получим разрешение за това. — Той се отправи с бързи крачки към стаята за комуникации, оставяйки Джо, Джеймс и Хю да се споглеждат в пълно недоумение.

— Не знаех, че Фред се пали толкова лесно — каза Джеймс, поглеждайки към Хю.

— Кой би могъл да го вини — рече малко притеснен Хю, — особено след това, което се случи миналата година с племенника му.

— Какво е станало с племенника му? — попита Джеймс. — Това едва ли е широко известно в тукашните военни среди.

— Филип… мисля, че така се казваше… пристигнал от Англия като напълно обучен пилот. Бил е само на осемнайсет години и с нетърпение очаквал да вземе участие в сражение. Съжалявал, че е пропуснал войната… нали знаете как е… Първият му полет бил да извърши разузнаване над Вазиристан.

Джеймс въздъхна. Вазирите бяха най-свирепите и най-трудно откриваеми от всички заобикалящи ги пущунски племена. Не му се искаше да чуе останалата част от историята.