Застанали начело на отряд от трийсет кавалеристи, Джеймс и Джо излязоха с тропот от форта и се отправиха към вътрешността на прохода Кибер, където застанаха отстрани на пътя, заеха позиции сред скалите и зачакаха. Когато облакът прах пред кервана стана още по-гъст, до тях започнаха да достигат гласове. Това беше странна какофония от викащи мъже, ревящи магарета, дрънчащи звънци на камили, пронизвана от време на време от кръшен момински смях — всичко на фона на тресящи земята хиляди копита и стотици крака. Завладян от тази гледка, Джо не можеше да откъсне поглед от нея.

— Май не е това, което очакваше, нали? — рече Джеймс.

— Така си е. Очаквах върволица от камили и няколко цигани с тях. Не това… — Гласът му заглъхна, докато гледаше варварското великолепие на напредващия керван.

— Това е един цял народ, тръгнал на поход. Тук има хиляди хора. Те са водили номадски живот още от самото начало на историята. Освен това са много корави мъже. Следват Пътя на коприната, който идва от Самарканд и минава през Бухара и Кабул, като през цялото време, докато пътуват, се занимават с търговия. Всички, покрай които минават, знаят, че керванът е пълен със стоки, от които имат нужда. Някои се опитват да ги вземат със сила, а не по общоприетия начин за пазарлък и обикновено плащат за това със смъртта си. Мъжете от племето повиндах не са много отстъпчиви в пазарлъците, но са още по-непреклонни към онези, които се опитват да ги ограбят или да ги излъжат. Човек никога не знае кого ще срещне, когато излезе от това дяволско гърло в планината — може да бъде Александър Велики и отряд македонци в лошо настроение, може да е банда монголци, тръгнала да плячкосва, или пък, както е днес — просто две чудесни момчета, дошли да раздадат подаръци. — Той вдигна ръка, в която държеше кутия цигари „Голд Флейкс“. — Първи ще дойдат конните бойци, следвани пеш от младежите на племето, всички въоръжени до зъби, следвани от основния керван, ескортиран от охраняващи го конници, и накрая ариергардът. Ще видиш и кучета. Те се завират навсякъде и са обучени да разкъсат на парчета всеки, който се загледа в тях, така че гледай да не привлечеш вниманието им. О, ето ги, идват! — Те изчакаха отстрани на пътя, докато от облака прах се появиха предните стражи. Най-отпред се движеха стотина добре облечени повиндахци, яхнали добри коне. Високи, войнствени, предпазливи, уверени в себе си и напълно спокойни. Впечатленията на Джо от тази разноцветна тълпа бяха в този ред. Не, „тълпа“ не беше точната дума. „Разноцветна армия? Да — реши той. — Приличат повече на армия.“

Когато видя Джеймс, лидерът им спря и ескортиран от трима други, се отклони от пътя да го поздрави. Доколкото можа да разбере, поздравите им бяха напълно официални, но не лишени от чувство за хумор, и Джеймс отговори по същия начин.

— Какво казва той? — попита Джо, ядосан както винаги, че не разбира езика.

Следващият етап от размяната на любезности беше по-лесен за проследяване, когато Джеймс се усмихна, поклони се и подаде пакета цигари. Изразявайки шумно възхищението си, главатарят явно му благодари и от своя страна му подаде малък подарък. Не чак толкова малък, помисли си Джо, гледайки с възхищение сребърната кутия за енфие, която изчезна в джоба на Джеймс. След като приключиха с формалностите, Джеймс подхвана дълга реч, придружена с жестове към него, към отряда кавалеристи и много други, сочещи към Кибер.

Джо внимателно следеше изражението на повиндаха. Обрулените от живота на открито черти, оградени от прошарена брада и разкошен бял тюрбан, съвсем не бяха непроницаеми. Джо гледаше с възхищение как едно изражение се сменя с друго, придружено от дълбоки въздишки или шумно поемане на въздух, докато Джеймс продължаваше разказа си. Накрая, когато Джеймс замълча, след като зададе въпроса си, лицето на мъжа стана сериозно и спокойно. Замисли се за момент, а после попита нещо един от адютантите си. След като изслуша отговора, кимна и започна да говори. Говори доста дълго, ясно и открито, а жестовете му показаха на всички наоколо, включително и на Джо, че не може с нищо да помогне. Нямаше отговор на въпроса, зададен му от Джеймс. Джо беше сигурен, че той лъже.

С изрази на взаимно уважение срещата приключи и четиримата ездачи застанаха отново начело на колоната. Когато отрядът от младите бойци премина пеш покрай тях, по нареждане на Джеймс скаутите се приближиха и застанаха от двете им страни. Един брадат скаут се обърна към приближаващата орда.

— Казва им — рече Джеймс, — че трябва да оставят оръжията си при малкия контролен пункт, който сме установили при следващото пресичане на потока. Не им се разрешава да носят оръжие в британска Индия. Това им е много добре известно. Всяка година е така. Мисля за нетактично да им се напомня в присъствието на техните главатари, което може да им се стори унизително. Разбрали сме се да се правят, че нищо не се е случило, и да оставяме на по-нисшестоящите да се разберат помежду си. Викат му „дипломация в стил Линдзи“.

— Доколкото разбрах, Малик не те зарадва много — рече Джо.

— Опасявам се, че не. Не са ги виждали и не са чули нещо за тях по пътя, а както очаквахме, те идват направо по керванския път от Кабул.

— На теб ти е ясно, че той лъже, нали?

— Разбира се. Но нищо не можем да направим.

— Не мога да повярвам! — каза Джо и огледа отчаяно надвисналите над тях скали и процепи. Те са някъде там горе. Наблюдават с бинокли всяко наше движение дори в този момент!

— Възможно е — рече Джеймс. — Ако не са те, там ще има други, по един зад всеки зъбер, които непрекъснато следят какво става. Ще се позадържим още малко тук, Джо. В кервана има един човек, когото винаги изчаквам, за да поздравя.

Поглеждайки нагоре към пътя, Джо имаше чувството, че цялото дъно на прохода се е раздвижило и се приближава бавно към тях. През облака прах той видя кервана, разделен на съставните си части — стотици, не, хиляди овце, камили, цели семейства, които крачеха пеша или по три-четири поколения, качени на една камила. Останаха по местата си, докато керванът преминаваше с трополене покрай тях, почти зашеметени от шума и вонята, която идваше от козите, овцете и камилите. Джо беше изумен при вида на толкова много камили, всяка натоварена с високи купища търговски стоки, палатки, инвентар и деца. Засмя се и помаха, когато покрай него минаха три дечица, всяко прегърнало малко кученце, а главиците им се поклащаха в ритъма, с който крачеше камилата. От време на време идваха да ги инспектират овчарски кучета, мастифи, някои от които бяха големи като понита. Приближаваха се с предупредително ръмжене, а очите им святкаха злобно изпод сплъстената козина. Той погледна крадешком заинтригуван младите повиндахски девойки, които подскачаха от камък на камък, гонейки овцете, всяка метнала пушка на гърба си. Лицата им не бяха забулени, те бяха високи, загорели от слънцето и красиви и крачеха свободно в дългите си рокли с ярки цветове.

След едночасова атака на сетивата им Джо реши, че започва да вижда края на кервана. Той завършваше с една-две камили, придружавани от отряд въоръжени мъже. Повечето от тях бяха на средна възраст.

„Ветерани“ — каза си Джо, възхитен от старателните защитни мерки по протежение на целия керван. Когато и последната камила се заклатушка покрай тях, Джеймс излезе напред и погледна в очакване към ездача.

— Внимавай, друже! — чу се дрезгав глас.

— Внимавай, Маги — провикна се в отговор Джеймс. — Как си, скъпа моя?

Фигурата върху камилата, която Джо сега видя ясно, имаше покрита с прах прошарена коса, която може би някога е била руса. Тя извърна засмяното си лице към тях — кафяво и сбръчкано като хълмовете наоколо — и се провикна в отговор:

— Всичко е наред, не мога да се оплача, момчета! Не мога да се оплача.

— Джеймс! Да не би да започвам да полудявам? — попита изумен Джо. — Това проходът Кибер ли е, или сме някъде в Австралия?

— Това е Маги — отвърна Джеймс. — Наистина странно място да видиш в него една австралийка, когато не знаеш историята й. Когато са открили злато в Австралия, разбрали, че това е свързано с един проблем — златните мини били в пустинни области и единственият ефикасен транспорт там биха могли да бъдат камилите. Белята е там, че за язденето на камила се изискват особени умения. За работата наели дузини млади камилари от тази част на света. Както можа сам да се увериш от кавалкадата, преминала покрай нас, повечето млади повиндахци са изключително хубави момчета и Маги харесала един от тях… а и не само тя! Била миньорска дъщеря и избягала от австралийската пустош, заменяйки я с индийската. Чувства се щастлива с тях и те с нея. Превърнала се е в нещо като матриарх — вече ще трябва да е станала баба на половината племе! Всяка година британското правителство чрез коменданта на форта проверява как се чувства. Ей! Какво правиш? Какво е това?