— Не, Джо. Никой от вариантите ти не е приемлив и отказвам да обсъждаме повече въпроса. Има и трета възможност и за мен тя е единствена. Моля те, повярвай ми.

— Трета възможност? — запита недоверчиво Джо. — Какво точно имаш предвид, Джеймс?

— Следващия петък по обед ще има изкупителна жертва — каза той, без да го гледа в очите. — Това ще бъда аз.

Двамата мъже се спогледаха. Джо, ядосан и озадачен, се вторачи в Джеймс, който му отвърна със студен, сякаш отнесен поглед.

— Като че ли всички са полудели — каза Джо. — Не мога нито за секунда да приема това, което казваш, и не виждам никаква причина да го правя, за бога! Даваш ли си сметка какво правиш? Ти си готов да се съгласиш с това театрално, дори бих казал истерично предложение на Искандер Хан, макар той да няма абсолютно никакви основания да го прави! — Погледна развълнуван и с обич приятеля си. — Не мога да те разбера, Джеймс! Като че ли не си ти. Освен, разбира се — подхвърли небрежно той, — ако знаеш нещо, което аз не знам… — После продължи: — Това, което трябва да направиш, е следното: отговори на Искандер Хан така, както смяташ, че ще бъде подходящо. Тук е нужен спокоен и хладнокръвен отговор. Той говори за „несъответствия“, нека да ги посочи. Кажи му, че ако не е доволен от това, което е установено, тукашните власти са готови да подновят разследването. Ако искаш, можеш да споменеш и моето име. Приятели сме от години и може би дори не си забелязал, че съм считан от някои хора за доста способен детектив. Земан беше чувал за мен. Искандер също може да е чувал. Сигурен съм, че това е начинът, по който трябва да се действа. Няма да е добре, ако не се обърне внимание на писмото на Искандер, но пък ще бъде ужасна грешка да се приеме предлаганото от него разрешение на проблема! Защо не се опиташ да получиш някаква официална оторизация за случая, Джеймс. Защо не! Тогава аз ще мога да започна официално разследване и между другото бихме могли да намекнем, че като предварително условие за започване на официално полицейско разследване ще очакваме връщането на онзи проклет глупак Ратмор. Когато ни го върнат, ще можем да му потърсим сметка за това, че е бил толкова невнимателен и е допуснал да го отвлекат. Бъди мъж, Джеймс! Караш ме да се чувствам като лейди Макбет! „Липсва ти решителност, дай ми кинжала!“

— Кинжала ли? Какъв кинжал? О, да, разбирам — рече с нещастен вид Джеймс. — Обаче по всяка вероятност няма смисъл да се опитваме да му изпратим нашия отговор. Ако се е прехвърлил обратно през границата, той ще е далеч и няма да можем да установим контакт с него. Според мен той иска да избегне каквито и да било разговори. Поставил е условията си и не иска от нас отговор. Ще седи там недосегаем в планините и ще слезе само за да стане свидетел на екзекуцията. — Той въздъхна. — Не ни е оставил много място за маневриране. Обаче мисля, че първо трябва да си изясним какво е станало с Ратмор. Искандер не е написал това писмо посред нощ, секунди преди да офейкат. Написал го е, а това ме кара да изтръпвам, вчера сутринта, когато се беше затворил в библиотеката в продължение на три часа. Разговарял е с хората си, те са избрали заложника, планирали са действията си и са ги изпълнили без засечка по-късно. Чудя се как, по дяволите, са успели да го отвлекат?

— И тази доброжелателност, която демонстрираха на игрището за крикет, е била само прах в очите — каза с горчивина в гласа Джо. — Цялата словоохотливост, всичките шеги са имали за цел само да ни заблудят. Решили са въпроса с часовоите, като са ги подложили на натиск или просто са ги принудили с всякакви средства, които са имали под ръка. Не знам какви са били те — роднински връзки, услуги, направени преди, обещания за благодарност от страна на емира… И часовоите са си затворили очите, а може дори да са им помогнали да изведат онзи нещастник Ратмор от форта през задната врата. Имаха достатъчно коне. Бяха четири резервни, нали така?

Те се отправиха бързо към стаята на Ратмор в приземния етаж на крилото за гости и я огледаха.

— Не е спал в леглото — каза Джеймс. — Освен този факт не виждам нищо необичайно. Ти какво мислиш, Джо?

— Всичките му лични вещи са все още тук — рече Джо, като надникна в гардероба и огледа полиците в банята. — Чехлите му са под леглото, значи е бил обут с обувките си. Не помня наизуст гардероба на Ратмор, така че не мога да кажа със сигурност как е бил облечен, но тук не виждам дрехите, които носеше, когато пристигна. Не беше ли в колониален пътнически костюм, шит по поръчка? Жълто-кафява куртка с много джобове и кожени кръпки на лактите?

— Да, такъв беше. Искаш да кажеш, че след вечеря е дошъл тук и е предпочел, вместо да облече халата, да си сложи костюма и обувките за навън? Странно. Като че ли е знаел, че ще бъде отвлечен!

— Онова, което бихме могли да кажем, е, че е очаквал да излезе на разходка през нощта. Според доказателствата, с които разполагаме, това е максималното, до което можем да стигнем в предположенията си — рече предпазливо Джо. Той отиде до масичката край леглото и разгледа подредените върху нея предмети. Две четки за коса от слонова кост, сребърен гребен, обувалка, плоска манерка и кожен бележник. Отвори чекмеджето и огледа внимателно съдържанието му. Вътре имаше няколко писма от Англия, както и копия от изпратени писма, малък дневник, в който Джо не видя нищо важно. Записаното за последен път в него беше от преди седем дни, което го убеди, че Ратмор много се е надявал да се върне скоро в Симла. Неупотребявани пликове, подложка за писане, автоматична писалка и два молива HB. Това беше всичко. Джо разгледа писалката. — В нея няма мастило — отбеляза той. Накрая взе подложката за писане и я постави под ъгъл, изложена на светлината.

— Понякога късметът ми работи! Виж, тук има нещо, Джеймс — каза той. — Дай ми фенера си.

Той насочи отблизо светлината върху подложката.

— Какво пише? „Скъпи Джон, Свинята си замина. Войникът дойде“. — Джеймс леко се усмихна. — Виждам. Това се е отпечатало върху подложката от листа, на който е писано. Може да е от някакво писмо. Сигурно е писал с един от тези твърди моливи, щом като има толкова ясни следи. Обаче това нищо не ми говори. Питам се дали е редно да се ровим в кореспонденцията на човека? Как ще реагира, ако разбере?

Джо не му обърна внимание и извади една лупа.

— Ето, вижда се! Е, поне една дума, но може би най-важната. Първата. В това няма нищо чудно, защото моливът е бил най-остър. Вижда се къде е натискал повече. Явно, че стилът му на писане е твърде грубоват като всичко останало. Прилича ми на ЛАЙЛИ. Писал е на Лайли Кобленц! Но защо му е било нужно да го прави? По време на вечерята седеше точно срещу нея и би могъл направо да й каже всичко, каквото би искал.

— Не и ако е било нещо тайно — рече Джеймс. — Нещо, което не би искал другите да чуят. Любовно писмо? О, господи, само това ни липсваше!

— Каквото и да е било, то трябва да си остане негова тайна — каза Джо. — Не мога да открия нищо повече. Чудя се дали получателят на писмото би могъл да ни каже нещо? Хайде да отидем да поговорим с Лайли.

Той си спомни сцената от предишната вечер при вратата на трапезарията, когато видя Ратмор за последен път. Постара се да си припомни изражението на лицето му, докато говореше с Лайли. Имаше време да й каже само няколко думи, преди Искандер да застане между тях, но лицето му говореше твърде много. Джо не можеше да каже точно какви чувства са вълнували Ратмор в този момент, но сега, когато мислено се връщаше отново към него, имаше чувството, че лордът беше погледнал заговорнически към Лайли. Заговорнически. В миг на прозрение Джо започна да разбира как Искандер е могъл да изпълни номера с изчезването на Ратмор. А дали пък не е имал и съучастник? Реши, че има доста трудни въпроси, които да зададе на госпожица Лайли.

Разсъжденията им бяха прекъснати от влизането на Бети. Напрегната и бледа, тя се спря за момент на вратата, без да каже нищо.

— Лайли — рече накрая Бети. — Търся Лайли. Някой да я е виждал тази сутрин? Някой да знае къде е?