Смитбак се извърна бързо, а очите му блестяха от гняв.

— Това е пародия на правосъдие! Един невинен чонек бе набеден за ужасен сериен убиец. Истинският килър с все още на свобода. Аз съм журналист. Работата ми е да казвам истината. А в тази история липсва много от истината. И аз ще разбера каква е тя.

— Бил, за бога, не тръгвай след Диоген!

— Ами Марго? Ще оставим ли убиецът й да си тръгне безнаказано? Пендъргаст е в затвора, а Д’Агоста ще бъде разжалван или дори по-лошо — така че не остава никой, който да го свърши, освен мен.

— Недей! Моля те, недей. Това е поредното ти импулсивно — и глупаво — решение.

Той отново се обърна към прозореца.

— Признавам, че е импулсивно. Може би дори глупаво. Така да е.

Нора се надигна от стола си, внезапно почувствала прилив на страх и гняв.

— Ами ние? Ами нашето бъдеще? Ако тръгнеш след Диоген, той ще те убие. Не си му равностоен противник!

Смитбак се загледа навън и не отговори веднага. После се размърда.

— Пендъргаст спаси живота ми — каза той тихо. Обърна се и погледна Нора. — Както и твоя.

Тя се отдръпна раздразнено. Смитбак тръгна към нея и я прегърна.

— Няма да го направя… Ако ми кажеш да не го правя.

— Това е единственото, което не бих могла да ти кажа. Решението е твое.

Смитбак отстъпи крачка назад, завърза вратовръзката си и облече якето.

— По-добре да тръгвам за работа. — Той я целуна. — Обичам те, Нора.

Тя поклати глава.

— Бъди много, много внимателен!

— Ще бъда, обещавам. Вярвай ми.

И изчезна през вратата.

Ден по-късно и осемдесет километра по на север слънцето светеше слабо през засенения с щори прозорец на една малка стая в интензивното отделение на частна клиника, Една-единствена пациентка лежеше под чаршафа, свързана към няколко апарата, които писукаха тихо, почти успокоително. Очите на жената бяха затворени.

Сестрата влезе, провери уредите, отбеляза някои от жизнените показатели, а после се спря и погледна пациентката.

— Добро утро, Тереза — рече тя лъчезарно.

Очите на жената останаха затворени и тя не отговори. Бяха махнали системите и нямаше непосредствена опасност за живота й, но все пак бе много болна.

— Навън е красиво утро — продължи сестрата, като вдигна щорите и пусна слънцето да влиза в стаята. През прозореца на позанемареното имение „Кралица Ана“ река Хъдсън блещукаше сред зимния пейзаж на окръг Пътнъм.

Бледото лице на пациентката бе отпуснато на възглавницата, а късата й кестенява коса леко се бе разпиляла по памучния плат.

Сестрата продължи работата си и приглади завивките й. Най-накрая се наведе и отмести кичур коса от лицето й.

Очите на жената бавно се отвориха.

Сестрата взе ръката й.

— Добро утро! — рече тя отново.

Устните на пациентката се помръднаха, но не излезе звук.

— Не се опитвай да говориш още — рече сестрата и тръгна към интеркома. — Всичко ще бъде наред. Преживяла си нещо лошо, но сега всичко ще се оправи.

Тя натисна копчето на интеркома и заговори тихо:

— Пациентката в стая шест се събужда. Съобщете на д-р Уинъкър.

После седна на крайчеца на леглото и отново взе ръката на младата жена.

— Къде…?

— Намираш се в клиника „Фивършам“, скъпа Тереза. Няколко километра на север от Колд Спринг. Днес е 31-и януари и ти беше в безсъзнание в продължение на шест дни, но успяхме да те стабилизираме. Сега всичко е наред. Ти си силна, здрава жена и скоро ще се оправиш.

Очите на пациентката се разшириха леко.

— Какво…? — успя да произнесе тя със слаб глас.

— Какво се е случило ли? Сега не се тревожи за това. Беше пострадала, но прескочи трапа и вече всичко е зад гърба ти. Тук си в безопасност.

Устните отново помръднаха.

— Не говори. Пази силите си за доктора.

— … опита се да убие… — долетя откъслечната фраза.

— Както казах, не бива да се тревожиш. Концентрирай се върху оздравяването си.

— … ужасно…

Сестрата погали ръката й нежно.

— Сигурна съм, че е било така, но нека да не мислим за това. Д-р Уинъкър ще дойде всеки момент и може да иска да ти зададе няколко въпроса. Трябва да си почиваш, скъпа.

— Уморена съм…

— Разбира се, че си. Много си уморена. Но още не можеш да заспиваш, Тереза. Остани будна заради мен и заради доктора. Само за малко, става ли? Така-а-а-а. Добро момиче.

— Аз не съм… Тереза.

Сестрата се усмихна мило и потупа ръката й.

— Не се тревожи за нищо. Известно объркване при събуждането е съвсем нормално. Докато чакаме да дойде лекаря, да погледаме през прозореца. Не е ли чудесен ден?

Хейуърд никога преди не бе посещавала легендарно охраняваното отделение в болница „Белвю“ и вървеше натам с надигащо се чувство на любопитство. Дългите, ярко осветени коридори миришеха на спирт и белина. Наложи се да минат през четири-пет заключени врати, докато накрая стигнаха до най-респектиращата — две крила от подсилена неръждаема стомана, без прозорци. Отстрани стояха двама санитари в бели дрехи и един сержант от НПУ. На вратата се мъдреше малка табелка: Охраняема зона.

Хейуърд извади значката си.

— Капитан Лора Хейуърд и един посетител. Очакват ни в Д-11.

— Добрутро, капитане — каза сержантът лениво, след като взе значката й, надраска нещо във формуляра за влизащите и го побутна към нея да се подпише.

— Придружителят ми отначало ще почака тук, докато посетя затворника.

— Разбира се, разбира се — рече сержантът. — Джо ще ви придружи.

По-мускулестият от двамата санитари кимна, без да се усмихне.

Сержантът се изви към близкия телефон и каза няколко думи в слушалката. Малко по-късно долетя звукът от освобождаването на тежки автоматични ключалки. Санитарят на име Джо отвори вратата.

— Д-11 ли казахте?

— Точно така.

— Насам, капитане.

Отвъд се простираше тесен, добре осветен коридор, чиито под и стени бяха покрити с балатум. От двете страни се редяха многобройни врати. Тези бяха метални, с малки шпионки на нивото на очите. До слуха на Хейуърд достигна странен, приглушен хор от гласове — яростни ругатни, плач, ужасно, почти нечовешко ломотене и всички тези звуци се процеждаха иззад вратите. Тук миризмата бе по-различна — под вонята на спирт и почистващи препарати се долавяше слаб дъх на повръщано, екскременти и още нещо, което Хейуърд разпозна от посещенията си в най-строго охраняваните затвори: миризмата на страх.

Вратата зад гърба й издрънча и се затвори. Миг по-късно автоматичните ключалки отново се затвориха с подобно на изстрел изщракване.

Тя последва санитаря надолу по завоите на дългия коридор. Там, на края му, лесно разпозна килията, към която се бяха отправили: можеше да е само онази, пред която пазеха четирима костюмирани мъже. Кофи бе пропуснал същинското залавяне, но определено не се канеше да пропусне нищо друго.

Агентите се обърнаха, когато тя ги приближи. В единия от тях Хейуърд разпозна личния лакей на Кофи, агент Рабинър. Не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Оставете оръжието си в сейфа, капитане — подкани я той наместо поздрав.

Тя извади служебния си пистолет и спрея и ги предаде.

— Изглежда го спипахме — заяви Рабинър с мазна усмивка — Заковахме го за убийството на Декър, а това определено означава смъртно наказание според федералния статут. В момента само трябва да получим психиатричната оценка. До края на деня ще бъде в изолатора в Данемора. Ще изправим този нещастник на процес кажи речи утре.

— Доста сте разговорлив тази сутрин, агент Рабинър — каза Хейуърд.

Това го накара да млъкне.

— Сега бих искала да го видя. Първо аз, а след това ще доведа и друг посетител.

— Сама ли ще влезете или искате охрана?

Хейуърд не си направи труда да отговори. Просто отстъпи назад и изчака, докато един от агентите надникна през стъклото и отключи вратата с готово оръжие в ръка.