— Извикайте, ако ви нападне — рече Рабинър.

Тя пристъпи в ярко осветената килия.

Пендъргаст, облечен в оранжева затворническа униформа, седеше кротко на една тясна кушетка. Стените на помещението бяха дебело подплатени с мека материя и нямаше никакви други мебели.

Известно време Хейуърд не каза нищо. Дотолкова бе вникнала да го вижда в отлично ушит черен костюм, че сегашните му дрехи изглеждаха необяснимо не на място. Лицето му беше бледо и изпито, но все пак спокойно.

— Капитан Хейуърд. — Той се изправи и й махна към кушетката. — Моля, заповядайте.

— Благодаря. Предпочитам да остана права.

— Много добре. — Пендъргаст също остана прав като проява на учтивост.

В малката килия настъпи тишина. За Хейуърд не бе типично да остава без думи, но истината беше, че сама не знаеше какъв импулс я бе накарал да направи това посещение. Тя прочисти гърло.

— Какво толкова сте направил, за да вбесите специален агент Кофи?

Пендъргаст се усмихна малко измъчено.

— Агент Кофи има прекомерно високо мнение за себе си. Така и не успях да се съглася с гледната му точка. Преди няколлко години работихме заедно по един случай, който не завърши добре за него.

— Питам, защото се опитахме да получим юрисдикцията по случая, но за пръв път виждам ФБР толкова упорито да спъва НПУ. При това не по обичайния полусърдечен начин.

— Не съм изненадан.

— Работата е там, че около случая се появиха някои доста странни факти, макар и още неофициално, за които исках да ви попитам.

— На ваше разположение съм.

— Оказва се, че Марго Грийн е жива. Някой на бърза ръка я е закарал в болница, като е уредил да получи медицинска помощ под фалшиво име и е изпратил в гробището трупа на някаква бездомна наркоманка. Медицинският експерт го нарича „неволна грешка“, а директорът с искрено разкаяние твърди, че това е „бюрократично объркване“. Интересно, че и двамата се оказват по случайност ваши стари познати. Майката на Грийн за малко щеше да получи сърдечен удар, щом разбра, че дъщерята, която току-що е погребала, е жива — Тя замълча, присви очи, след което избухна: — По дяволите, Пендъргаст! Не можете ли да направите поне едно нещо по правилата? Как можахте да подложите една майка на подобно изпитание?

Пендъргаст замълча за миг, преди да отвърне.

— Направих го, защото скръбта й трябваше да бъде искрена. Диоген щеше да прозре през всяка преструвка. Колкото и да е жестоко, беше необходимо, за да спася живота на Марго Грийн — а животът й в крайна сметка е по-важен от временната скръб на една майка. Същата тази нужда за пълна секретност ме спря да споделя това дори с лейтенант Д’Агоста.

Хейуърд въздъхна.

— Както и да е, току що говорих с Грийн по телефона. Тя е много отпаднала, но мисли съвсем ясно. И това, което каза, дяволски ме стресна. Упорито настоява, че не вие сте бил нейният нападател, а описанието й пасва с други описания на брат ви, които имаме. Проблемът е там, че на местопрестъплението и по оръжието, с което Грийн се е защитавала, открихме вашата кръв, а също и влакна, косми и други физически доказателства, които говорят за присъствието ви. Така че в момента сме изправени пред загадка.

— Определено.

— Разговорите ни с Виола Маскелене съвпадат с разказа ви за Диоген, поне доколкото ми е известно. Тя също настоява, че тъкмо той я е отвлякъл, а не вие. Твърди, че практически й е признал за четирите убийства и й е показал един от диамантите, откраднати от зала „Морган“. Разбира се, няма доказателства, освен думата й, но пък тя ни заведе до къщата, където е била държана. Там открихме някои доста показателни улики, които свързват Диоген с грабежа в музея — доказателства, които очевидно не се е канел да оставя.

— Интересно.

— Безмалко да заловим някого в тунелите и лейтенант Д’Агоста се кълне, че е бил Диоген. Минералогът Каплан го подкрепя, както и Маскелене. Предварителните им показания напълно съвпадат, а и ние знаем, че не може да сте бил вие. Помолихме британските ни колеги да започнат разследване на смъртта на Диоген в Англия, но това ще отнеме време. Тъй или иначе някои доказателства изглежда показват, че брат ви все пак може би е жив. Имаме трима свидетели, които определено вярват в това.

Пендъргаст кимна.

— А вие в какво вярвате, капитане?

Хейуърд се поколеба.

— Вярвам, че случаят заслужава по-внимателно разследване. Бедата е, че ФБР са се засилили да повдигат обвинението за убийството на федерален агент и както изглежда в момента не ги е грижа особено за несъвпаденията при другите три убийства. Или по-скоро другите две, тъй като убийството на Грийн в крайна сметка не се оказа такова. Което съвсем затруднява разследването ми.

Пендъргаст кимна.

— Разбирам проблема ви.

Хейуърд го погледна любопитно.

— Просто се чудех имате ли какво да ми кажете по въпроса.

— Имам да ви кажа, че вярвам в способностите ви на полицейски служител да откриете истината.

— И нищо повече?

— Това е много, капитане.

Тя замълча, а после каза:

— Помогнете ми, Пендъргаст.

— Човекът, който може да ви помогне, е лейтенант Д’Агоста. Той знае всичко, което има да се знае по този случай и най-доброто, което можете да сторите, е да използвате услугите му.

— Знаете, че това е невъзможно. Лейтенант Д’Агоста е на път да бъде разжалван и не може да помогне на никого в момента.

— Нищо не е невъзможно. Трябва просто да се научите как да заобикаляте правилата.

Хейуърд въздъхна раздразнено.

— Имам един въпрос към вас — продължи Пендъргаст. — Агент Кофи знае ли за „възкръсването“ на Марго Грийн?

— Не, но се съмнявам, че би се интересувал особено. Както казах, фокусирали са се сто процента върху Декър.

— Добре. Ще ви помоля да запазите тази информация колкото е възможно по-дълго. Вярвам, че Марго Грийн е в безопасност от Диоген поне замалко. Брат ми се е скрил и ще ближе раните си известно време, но когато отново излезе на сцената, ще бъде по-опасен от всякога. Бих искал да не изпускате от очи д-р Грийн до края на възстановяването й. Същото важи и за Уилям Смитбак и съпругата му Нора. Както и за вас самата. Боя се, че всички вие сте потенциални мишени.

Хейуърд потрепера. Това, което бе изглеждало като налудничава фантазия само преди два дни, сега започваше да придобива смразяващо реални очертания.

— Ще го направя — отговори тя.

— Благодаря ви.

Между тях отново надвисна тишина След малко Хейуърд се размърда.

— Е, по-добре да тръгвам. Всъщност дойдох по-скоро като придружител на един човек, който иска да ви види.

— Капитане? — каза Пендъргаст. — Една последна дума.

Тя се извърна да го погледне. Той стоеше там, блед на изкуствената светлина, а хладният му поглед бе спрян върху нея.

— Моля ви, не бъдете твърде сурова към Винсънт.

Против волята си Хейуърд бързо отмести очи.

— Всичко, което направи, бе по моя молба. Причината да ви каже толкова малко, причината да се изнесе — всичко това беше, за да ви предпази от брат ми. В името на това да ми помогне, да спаси човешки живот Винсънт направи професионална саможертва — надявам се и се моля саможертвата му да не се окаже и лична.

Тя не отговори.

— Това е всичко. Довиждане, капитане.

Хейуърд успя да изрече:

— Довиждане, агент Пендъргаст.

После, избягвайки да срещне очите му, тя отново се обърна и почука на нечупливото стъкло.

Пендъргаст наблюдаваше как вратата се затваря след нея. Стоеше неподвижно в неподхождащата му оранжева униформа и слушаше. Чу няколко приглушени гласа отвън, а после се концентрира върху леката, но решителна стъпка на Хейуърд, която се отдалечаваше. Долови изщракването на ключалките и трясъка на тежката врата, която остана отворена в продължение на почти трийсет секунди, след което се отключи отново. Пендъргаст продължаваше да се вслушва, този път дори по-напрегнато. Тъй като сега в коридора се чуваха други стъпки: по-бавни, колебливи. Те се приближаваха. Мускулите му се стегнаха. Миг по-късно по вратата последва грубо потропване.