— Ще бъдете ли така любезен да ми подадете сакото?

Смитбак откачи едно добре изгладено сако към костюм от закачалката, която висеше зад предната седалка. Пендъргаст го облече бързо.

— Планирали сте всичко, нали? — каза Смитбак.

Пендъргаст зави по Източна сто трийсет и осма улица.

— Това е случай, в който предварителната подготовка определя разликата между живота и смъртта.

Смитбак изведнъж прозря плана.

— Човекът, който беше след нас… примамихте го на място, където не би могъл да ни последва. Автопаркът не може да се заобиколи.

— Всъщност може, ако изминеш четири-пет километра през задръстените странични улички. — И той зави на север, насочвайки се към магистрала „Шеридън“.

— Е, кой, по дяволите, беше това? Човекът, за когото казвате, че се опитвал да ме убие?

— Както вече споменах, колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Въпреки че, трябва да отбележа, високоскоростното преследване и използването на огнестрелно оръжие бяха нехарактерно груби действия за него. Може би е видял, че възможността му се изпарява и се е отчаял. — Той погледна към Смитбак изразително:

— Е, господин Смитбак? Убедихте ли се?

Смитбак кимна бавно.

— Но защо мен! Какво съм направил?

— Това, за съжаление, е тъкмо въпросът, на който не мога да отговоря.

Сърцето на Смитбак едва сега започна да се успокоява и той се почувства изцеден като парцал. Беше изпадал в трудни ситуации с Пендъргаст и преди. И дълбоко в себе си знаеше, че той не би направил нищо такова, ако не бе абсолютно наложително. Внезапно кариерата в „Таймс“ му се видя далеч по-маловажна.

— Дайте ми клетъчния си телефон и портфейла, ако обичате.

Смитбак направи каквото се искаше от него. Пендъргаст ги пъхна в жабката и му подаде скъп кожен сгъваем портфейл.

— Какво е това?

— Новата ви самоличност.

Смитбак го отвори. Нямаше пари, само карта за социална осигуровка и нюйоркска шофьорска книжка.

— Едуард Мърдхауз Джоунс — прочете той.

— Точно така.

— Да, но „Джоунс“? Хайде сега, това е направо клише.

— Тъкмо затова няма да имате трудности да го запомните… Едуард.

Смитбак мушна портфейла в задния си джоб.

— И колко време ще трае това?

— Не много дълго, надявам се.

— Какво разбирате под „не много дълго“? Ден, два?

Отговор не последва.

— Впрочем, къде, по дяволите, ме водите?

— „Ривър Оукс“.

— „Ривър Оукс“? Веселата ферма за откачени милионери?

— Сега сте затормозеният син на инвестиционен банкер от Уолстрийт, който има нужда от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от грубия свят навън.

— Чакайте, нямам намерение да се регистрирам в приют за душевноболни…

— Ще видите, че „Ривър Оукс“ е достатъчно луксозно място. Ще разполагате с отделна стая, вкусна храна и елегантна обстановка. Околностите са красиви — за съжаление, в момента са погребани под две стъпки сняг. Има минерален извор, библиотека, зала за игри и всякакви мислими удобства. Намира се в едно бивше имение на Вандербилт в Ълстър. Директорът е много състрадателен човек. Ще бъде извънредно внимателен с вас, уверявам ви. И най-важното — тук сте в пълна безопастност от убиеца, който е решил да сложи край на живота ви. Съжалявам, че не мога да ви кажа повече, наистина.

Смитбак въздъхна.

— Този директор… той ще знае всичко за мен, така ли?

— Дадена му е цялата информация, от която би могъл да се нуждае. Ще се грижат добре за вас. Наистина, гарантира ви се специално отношение.

— И никакви мощни лекарства? Никакви усмирителни ризи, шокова терапия?

Пендъргаст се усмихна леко.

— Нищо такова, повярвайте ми. Ще ви гледат като писано яйце. Един час дневно за консултации, това е всичко. Директорът е напълно информиран, при него са всичките необходими документи.

В първия момент Смитбак не каза нищо.

— Вкусна храна, казвате?

— Колкото пожелаете.

Той се размърда на седалката:

— Ами Нора? Ще се тревожи за мен.

— Както споменах, ще я осведомят, че сте изпратен със специална задача за „Таймс“. При цялата работа, с която е натоварена по откриването на изложбата, едва ли изобщо има време да мисли за вас.

— Ако онези са по петите ми, значи тя е в опасност! Трябва да съм при нея и да я пазя.

— Мога да ви кажа, че в момента Нора не е застрашена в никаква степен. Но ще бъде в опасност, ако вие останете близо до нея. Защото вие сте мишената. Изолирането ви е в неин интерес точно толкова, колкото във ваш. Колкото по-надалече сте, толкова в по-голяма безопасност ще е тя.

Смитбак изпъшка.

— Това ще е направо катастрофа за кариерата ми.

— Кариерата ви много повече ще пострада от ненавременната ви смърт.

Смитбак почувства подутината на портфейла в джоба си. Едуард Мърдхауз Джоунс.

— Съжалявам, но това изобщо не ми харесва.

— Харесва ви или не, спасявам живота ви.

Смитбак не отговори.

— Наясно ли сме с това, господин Смитбак?

— Да — каза той, пронизан от ужасно чувство.

Нора Кели се опита да игнорира глъчката от изложбената зала и да съсредоточи вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Настрана беше извадила предметите, които щяха да бъдат подредени — скелет от пластелин заедно с комплект погребални предмети: безценни изделия от злато, нефрит, цветна керамика, кости и гравирани черупки. От другата страна на обширния сандък беше изправила фотография на действителна гробница — снимката беше направена минути след удивителното откритие. Представляваше погребение от девети век на маянската принцеса Чак Ксел и задължението на Нора бе да го пресъздаде във всички подробности за изложението „Свещени образи“.

Докато размишляваше върху работата си, чу зад гърба си тежкото дишане на един от охранителите, ядосан че е бил изтеглен от обичайното си дежурство в спокойната зала с крайморски птици и набутан в бръмчащия кошер, където кипеше трескава работа, в самия център на „Свещени образи“. Тя го чу да тътри огромното си туловище и да пъшка театрално, сякаш я подканяше да побърза.

Но Нора не би позволила да я припират. Това бяха едни от най-важните експонати в цялата изложба. Подреждането на артефактите бе изключително деликатна работа и изискваше свръхвнимание и търпение. Тя отново се опита да игнорира ръмженето от бормашините и воя на трионите, подвикванията и разговорите между работниците, бясното влизане и излизане на куратори, дизайнери и асистенти. А като връх на всичко, заради обновяването на музейната охранителна система, трябваше да зарязват работата си и да излизат отново и отново, докато сензорите бъдат инсталирани и софтуерът — изпробван. Беше пълна лудница.

Нора насочи отново вниманието си върху сандъка с пясък пред себе си. Зае се да подрежда костите, слагаше ги в пясъка според първоначалното им положение на снимката. Принцесата не е била положена в гробницата по гръб, в западен стил, тялото й е било обвито в мумийна превръзка, с дръпнати към лицето колене и сгънати отпред ръце, цялата опакована като вързоп в красиво тъкани одеяла. Изгниването на тъканта бе предизвикало разпадането на скелета — костите се бяха разсипали объркано на пода на гробницата и сега Нора се опитваше да пресъздаде първоначалното им положение.

После следваше разполагането на предметите, открити в гробницата. За разлика от костите, те бяха истински и затова — безценни. Тя сложи на ръцете си чифт памучни ръкавици и вдигна най-големия предмет, тежък нагръдник, с изкована върху него фигура от електрум (Природна, самородна сплав от злато и сребро. — Б.пр.) — ягуар, заобиколен от глифи. Тя го вдигна, омагьосана от поразяващата светлина, която хвърляха златните му извивки и го сложи внимателно върху гръдния кош на скелета. Следваше златна огърлица — нея подреди около шийните прешлени. Около костите на пръстите се виждаха половин дузина златни пръстени. Голяма златна диадема, обсипана с нефрити и тюркоази, обхващаше черепа. Нора аранжира в полукръг глинените съдове, пълни с жертвени дарове от полиран нефрит, тюркоази и лъскави парченца черен обсидиан. Следваше един церемониален обсидианов нож, дълъг почти трийсет сантиметра, с много зъбци, все още достатъчно остри, за да порежат лошо онзи, който не борави с него както трябва.