Придвижването му напред отне цяла вечност. Очакваше да види как Лора Хейуърд всеки момент се появява на вратата. Най-сетне се добра до относително безопасния централен коридор. Сега въпросът бе да стигне до асансьора, който се намираше право напред.

Коридорът бе сравнително празен, а пред асансьора не чакаше никой. Той се приближи и натисна долното копче. След миг спускащият се асансьор иззвъня и той пристъпи напред.

В кабинката нямаше никого, освен един човек: Глен Сингълтън.

В първия момент Д’Агоста остана неподвижен, прикован от изненада. Това е кошмар, помисли си той: такива неща просто не се случват в реалния живот.

Сингълтън се обърна към него хладно и спокойно:

— Задържаш асансьора, Винсънт — каза той.

Д’Агоста побърза да влезе. Сингълтън натисна бутона и вратата се затвори с леко съскане.

Сингълтън изчака да потеглят преди да заговори.

— Току що излизам от срещата с Рокър.

Д’Агоста се наруга наум. Трябваше да се досети, че Сингълтън ще прояви внимание към събирането; очевидно не разсъждаваше трезво.

Сингълтън отново го погледна, но не каза нищо повече, нямаше нужда. Все пак какво правиш тук, говореха очите му.

Д’Агоста мислеше бързо. Беше прекарал последните два дни, мъчейки се всячески да избягва Сингълтън и този въпрос. Каквото и да кажеше, трябваше да прозвучи достатъчно правдоподобно.

— Подочух, че един детектив от отдел „Убийства“ може да се е оказал неволен свидетел пост фактум на последния удар на „Ухажора“ — каза той. — Реших да отделя няколко минутки и да проверя. — И той вдигна купчината листи, сякаш да подчертае думите си.

Сингълтън бавно кимна. Това звучеше достоверно и същевременно разтегливо, за да позволи на Д’Агоста място за лавиране.

— И как каза, че се казва детективът? — попита Сингълтън благо.

Д’Агоста запази изражението си, като се стараеше да не покаже никаква изненада или съмнение. Той си представи редиците празни бюра, покрай които току що бе минал, опитвайки се да си припомни имената на табелките.

— Детектив Конте — отговори той. — Майкъл Конте.

Сингълтън кимна отново.

— Но го нямаше — продължи Д’Агоста. — Следващия път просто ще звънна.

За миг настъпи тишина, докато асансьорът слизаше.

— Не си чувал за един агент от ФБР на име Декър, нали? — попита Сингълтън.

За втори път Д’Агоста трябваше да не позволи на изненадата да се изпише върху лицето му.

— Декър? Не мисля. Защо?

— Бил е убит в къщата си в предградията на Вашингтон онзи ден. Изглежда е бил добър приятел на специален агент Пендъргаст, с когото знам, че сте работили, преди да изчезне. Някога Пендъргаст споменавал ли е за Декър — например за някои врагове, които може да е имал?

Д’Агоста се престори, че напряга паметта си.

— Не, не мисля, че го е правил.

Отново тишина.

— Радвам се да те видя отново на работа — продължи Сингълтън, — защото от известно време получавам сведения за задачки, оставени без внимание през последните два дни. Наполовина свършена или изобщо несвършена работа Често прехвърляне на другиго, без нужда.

— Сър — каза Д’Агоста. Всичко това беше истина, но той остави в гласа му да се прокрадне малко справедливо възмущение. — Опитвам се да наваксам колкото може по-бързо. Но има много работа.

— Чух също така, че вместо да работиш по „Ухажора“, ти разпитваш прекалено много за убийството на Дюшам.

— Дюшам? — повтори Д’Агоста — Това е необичаен случай, капитане. Предполагам, че проявявам толкова любопитство, колкото и всеки друг.

Сингълтън кимна отново, още по-бавно. Притежаваше уникален начин да оставя изражението си да съобщава мислите му вместо да ги изрече и точно сега изражението му казваше: ти си много по-любопитен, отколкото всеки друг. Но той отново промени курса:

— Да се е случило нещо с радиостанцията ти, лейтенант?

По дяволите. Д’Агоста умишлено я бе оставил изключена този следобед с надеждата да избегне точно такъв кръстосан разпит. А би трябвало да се досети, че това ще възбуди само по-големи подозрения.

— Казано честно, днес изглежда връзката не е много добра — отговори той, потупвайки джоба на якето си.

— По-добре я дай на поправка. Или направо си вземи нова.

— Веднага.

— Има ли някакъв проблем, лейтенант?

Въпросът бе зададен толкова бързо след последния, че за момент Д’Агоста беше зашеметен.

— Сър?

— Имах предвид състоянието на майка ти. Наред ли е всичко?

— О! О, да. Прогнозата е по-добра, отколкото очаквах. Благодаря, че попитахте.

— И няма проблем с това, че се върна на работа?

— Абсолютно никакъв, капитане.

Асансьорът забави, но Сингълтън задържа погледа си върху Д’Агоста.

— Това е добре — каза той. — Добре е да го чуя. Защото истината е, Винсънт, че предпочитам някой изобщо да не е тук, вместо само наполовина да е тук. Разбираш какво имам предвид, нали?

Д’Агоста кимна:

— Да.

Сингълтън се усмихна леко, докато вратата се отваряше. После протегна ръка:

— След теб, лейтенант.

Марго се поколеба пред офиса на Менцес, пое си дълбоко дъх и почука. Вратата отвори самият той; беше се отказал от привилегията да има секретарка още преди години, оплаквайки се, че това го разсейва. Усмихна се, кимна и отстъпи настрани, като й махна да влезе.

Тя познаваше добре офиса. По време на първия си стаж в музея като аспирантка това бе офис на предшественика на Менцес, предишният й научен ръководител д-р Фрок. По онова време помещението беше претъпкано с викторианска мебелировка, вкаменелости и какви ли не чудатости. При Менцес изглеждаше много по-просторно и приятно, прашните метални табелки пред фосилите бяха заменени с елегантни надписи, а тежката стара мебелировка бе отстъпила място на удобни кожени столове. В ъгъла стоеше един плоскоекранен Макинтош. Последните лъчи на залязващото слънце проникваха през западните прозорци и изрязваха червени успоредници върху стената зад махагоновото бюро на Менцес.

Той посочи на Марго едно кресло, след което на свой ред седна зад бюрото. Събра пръсти в колибка и се наведе напред.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо, Марго.

— Няма проблем.

— Работиш до късно, както виждам.

— Тази вечер трябва да приключа с „Музеология“.

— Разбира се. — Той разтвори пръстите си и се облегна назад на слънце, непокорната му бяла коса внезапно засия в златно. — Както сигурно си предположила, извиках те тук, защото получих отговор от Борда на управителите във връзка с маските на Тано.

Марго се намести в креслото и се опита да изглежда уверена и твърда.

Той изпусна дълга въздишка.

— Няма да увъртам. Загубихме. Бордът гласува за задържането на маските.

Тя почувства, че се сковава.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам да го чуя.

— Аз също. Господ ми е свидетел, че направих всичко по силите си. Колъпи прояви известно разбиране, но ударихме на камък с управителите. Повечето са адвокати и банкери, които разбират от антропология толкова, колкото аз от фючърсни валутни курсове. За съжаление светът е такъв, че те са в позиция да ни казват какво да правим, а не обратното. Честно казано, изходът изобщо не ме изненадва.

Марго виждаше, че обикновено хладнокръвният куратор беше жегнат. Тя се бе надявала, че управителите, въпреки всички изгледи за обратното, ще постъпят правилно. За нея всичко беше толкова очевидно. Но пък в същото време явно не бе толкова очевидно за останалите колеги от отдела, тъй че как би могла да очаква, че сбирщина уолстрийтски адвокати ще я разберат.

Менцес се наведе над масата и напрегнато се взря в нея.

— Това те поставя в още по-деликатна ситуация отпреди.

— Осъзнавам го.

— Ще има голям натиск върху теб да не публикуваш тази статия. Ще кажат, че решението е вече взето — и защо тогава да се повдигат такива проблемни въпроси?

— Ще я публикувам въпреки всичко.

— Това и очаквах да кажеш. Марго, искам да знаеш, че съм зад теб сто процента. Но трябва да бъдеш реалистка и да очакваш усложнения.