— Не, благодаря. Налага се първо да звънна на няколко места.

Сингълтън кимна, стисна ръката й и тръгна.

Хейуърд замислено го проследи с поглед как се отдалечава. После бавно се обърна и се насочи към офиса си. В този момент всичко друго изчезна: разговорите, хората, с които се разминаваше; дори прясната и мъчителна болка в сърцето.

Беше направила връзката.

Уилям Смитбак Младши крачеше из разкошната си стая на третия етаж в „Ривър Оукс“. Трябваше да признае, че Пендъргаст е бил прав: мястото беше прекрасно. Стаята му беше луксозно обзаведена, макар и в стил, който си бе отишъл с викторианците: тъмни тапети от мачкано кадифе, огромно легло с балдахин, тежка махагонова мебелировка По всичките четири стени висяха картини в позлатени рамки: натюрморт с плодове в купа; залез над океана; пасторален пейзаж с крави и копи сено. Всички бяха масло, не бяха репродукции. Всъщност, нищо не бе заковано за пода или стените, но Смитбак бе забелязал липсата на остри предмети и чувстваше обида, че коланът и вратовръзката му бяха свалени при влизането. Също така се набиваше на очи подчертаната липса на телефон.

Той се приближи към големия прозорец и замислено се загледа навън. Валеше сняг, едрите пухкави снежинки се блъскаха в стъклото. Отвън, в гаснещата светлина, се виждаше широка поляна, граничеща с жив плет и градини, в момента потънали под тежки преспи. Градините бяха заобиколени от висока каменна стена, отвъд която имаше гори и лъкатушещ път, свързващ планината с най-близкия град, на девет километра оттук. Върху прозореца нямаше решетки, но по всичко личеше, че малките плътни оловни стъкла трудно биха били разбити.

Просто от инат, той се опита да отвори прозореца. Макар да не се забелязваше никаква ключалка, прозорецът отказа да помръдне. Смитбак опита по-силно. Нищо. Той се обърна и тръсна глава.

„Ривър Оукс“ беше огромно имение, кацнало върху по-ниските върхове на Кетскилс: провинциалното убежище на комодор Корнелиъс Вандербилт от дните преди Нюпорт сега бе превърнато в приют за душевноболни от привилегированата класа. Санитарите и сестрите носеха дискретни черни униформи вместо обичайните бели и бяха готови да удовлетворят всяка нужда на „гостите“. С изключение на незначителните задължения и часовете за терапия, той нямаше разписание. И храната беше фантастична: Смитбак, чието задължение бе да помага в кухнята, бе разбрал, че главният готвач е носител на Cordon Bleu, най-високото признание, което би могъл да получи за кулинарните си умения.

Въпреки всичко, Смитбак се чувстваше нещастен. През няколкото часа, прекарани тук, той се бе опитал да се успокои, че всичко това е за негово добро, че тук ще се търкаля в невъобразим лукс. Това бе такъв стил на живот, който при други обстоятелства би приел с отворени обятия. Казваше си, че трябва да се отнася към това като към драма, която един ден може да превърне в книга. Изглеждаше невероятно някой да иска да го убие.

Но този разговор със самия себе си вече заплашваше да се изтърка. В момента на идването си тук той все още беше замаян от високоскоростното преследване, бе занемял от внезапността, с която животът му се бе преобърнал. Но сега имаше време да помисли. Доволно много време. И въпросите — мрачните хипотези — продължаваха да прииждат.

Каза си, че поне няма защо да се тревожи за Нора. Докато се движеха по магистрала Ню Йорк й беше звъннал, използвайки телефона на Пендъргаст, като съчини историята, че „Таймс“ го изпраща със секретна задача в Атлантик сити, за да отрази казино-скандал, и известно време няма да може да се свързва с никого. Имаше уверенията на Пендъргаст, че Нора е в безопасност, а не знаеше случай, в който Пендъргаст да е грешал. Изпитваше вина, че лъже Нора, но в края на краищата го правеше за сигурността й, пък и можеше да й го обясни по-късно.

Работата беше онова, което измъчваше съзнанието му. Добре, да речем, че в редакцията повярват, че е болен — беше сигурен, че Пендъргаст ще бъде убедителен. Но междувременно Хариман щеше да си царува на воля. Смитбак знаеше, че когато най-накрая се върне след „възстановяването“ си, щеше да е късметлия да получи дори историята за „Ухажора“.

А най-лошото беше, че изобщо не знаеше колко време може да се наложи да остане тук.

Той се обърна и закрачи отново из стаята, почти обезумял от тревога.

В този момент на вратата леко се почука.

— Какво има? — каза той раздразнено.

Една възрастна сестра провря слабата си глава в стаята, гарваново-черната й коса бе прибрана отзад в строг кок.

— Вечерята е сервирана, господин Джоунс.

— Ще дойда веднага, благодаря.

Едуард Джоунс, разстроеният син на инвестиционен банкер от Уолстрипт, нуждаещ се от спокойствие, почивка, малко разпускаща терапия и изолация от трескавия свят навън. Наистина му се виждаше много странно да играе Едуард Джоунс, да живее на място, където всички го мислят за някой друг. И по-специално, че не е съвсем наред в главата. Само познатият на Пендъргаст, директорът на „Ривър Оукс“ — някой си д-р Тисандър — знаеше истината. Смитбак го бе мернал, докато Пендъргаст се занимаваше с документите за настаняване; все още не му се бе удала възможност да разговарят лично.

Той излезе и затвори вратата след себе си — върху вратите нямаше никакви ключалки — и тръгна по дългия коридор. Стъпките му не създаваха никакъв шум по дебелия розов килим. Коридорът беше облицован в лакиран махагон на шарки, по-тъмен на резбованите фризове. И още маслени картини по стените. Единственият звук бе стенанието на вятъра отвън. Огромното имение изглеждаше обвито в свръхестествена тишина.

Коридорът извеждаше до широка площадка с голямо стълбище. Той дочу ниски гласове иззад ъгъла и, воден от инстинктивното любопитство на репортера, забави крачка.

— … Не знам колко време още мога да издържа да работя в тази лудница — произнесе груб мъжки глас.

— О, стига си се оплаквал — долетя втори, по-висок глас. — Работата е лека, добре плащат. Храната е страхотна. Лудите са мили и кротки. Какво, по дяволите, не му е наред на положението?

Бяха двама от санитарите. Смитбак спря, неспособен да се удържи, и се заслуша.

— Не му е наред това, че е на майната си. На върха на планина, посред зима, наоколо няма нищо освен дървета. Бърка ти в мозъка.

— И току виж си се върнал като „гост“. — Вторият санитар се изкикоти силно.

— Не, сериозно ти говоря. — Гласът звучеше обидено. — Познаваш ли госпожица Хевисхъм?

— Откачалката Нели? Какво за нея?

— Как все се оплаква, че вижда хора, които не са тук.

— Всички на това шибано място виждат хора, които не са тук.

— Е добре, тя ме накара аз също да видя нещо. Стана днес рано следобед. Отивах към петия етаж, когато случайно погледнах през прозореца на стълбището. Там имаше някой, мога да се закълна. Отвън, в снега.

— Да бе, как не!

— Казвам ти, видях го. Тъмна фигура, движеше се между дърветата. Но когато погледнах отново, беше изчезнал.

— Аха. И колко чашки „Джак Даниелс“ беше обърнал преди това?

— Нито една. Така е, както ти казвам, това място е…

Смитбак, който се бе придвижил предпазливо до края на коридора, загуби равновесие и залитна към площадката. Двамата мъже в черни униформи изведнъж се дръпнаха встрани, а израженията им се стопиха в безстрастни маски.

— Можем ли да ви помогнем, господин… господин Джоунс? — попита единият.

— Не, благодаря. Просто слизам до трапезарията. — И Смитбак продължи надолу по широкото стълбище с цялото достойнство, което можа да събере.

Трапезарията представляваше обширно помещение на втория етаж, което напомняше на Смитбак мъжки клуб на Парк авеню. Имаше най-малко петдесет маси, но залата беше толкова голяма, че спокойно би могла да побере още дузина. Всяка маса бе покрита с колосана ленена покривка и подредена с блестящи сребърни прибори. От тавана висяха искрящи полилеи. Независимо от изисканата обстановка, изглеждаше направо варварско да ядеш вечерята си в пет след обед. Вече имаше седнали гости около някои от масите, хранеха се методично, бъбреха тихо или гледаха унило в нищото. Други се тътреха бавно към местата си.